ИЗДАТЕЛСТВО "МНОГОТОЧИЕ": октомври 2020

"Многоточие" беше част от журито в първия литературен конкурс "Асен Разцветников". 255 творби си оспорваха наградите. Най-много имаше в трета възрастова група...

За нас беше чест! Честито на всички наградени!

ПОЕЗИЯ
I възрастова група /от 11години до 14 години/ :

ПЪРВО МЯСТО

Фая Гератлиева – 11 год.
ОДК “Св. Иван Рилски” Гр. Казанлък клуб “Светлини сред сенките”ръководител: Валентина Димова

БЪЛГАРИЯ
Най-хубавото в моята родина,
е че тя прилича на картина.
Аз обичам много планините,
знам, че там съкровища са скрити.

Ще ви кажа първото кое е –
то е гората, която зеленее.
Второто съкровище – реката,
тя е свежестта на планината.

На върха висок да се кача,
винаги било ми е мечта.
Това лято аз го покорих –
смелост в себе си открих.

Имаме и манастир в Рила,
това лято, аз и там съм била.
От родината ми по-красива няма,
тук ще остана и като голяма.

II възрастова група / от 15 години до 18 години/:

ПЪРВО МЯСТО

Кирил Димов -15 год.
ОДК “Св. Иван Рилски” гр. Казанлък клуб “Светлини сред сенките”ръководител: Валентина Димова

РИСУВАМ ДОЛИНА С АКВАРЕЛ
Рисувам розите като спирали.
Правя ги кръгли, като портокали,
но много нежни, сякаш са от въздух.
Завъртам четката си бързо
и правя хоризонта и полето,
разливам малко жълто, там където,
ще бъде слънцето.
Това е долината,
най-хубавото място на Земята!
Долина на траки и на рози,
да разкаже, колко много може.
Долина прекрасна, ти позна ли я?
Тя част е от сърцето на България.

Рисувам я, с вода и акварел,
рисувам пътя, който е поел
нагоре, към държави най-различни.
Рисувам я, защото я обичам.

III възрастова група /над 18 години/:

ПЪРВО МЯСТО

Кристина Ангелова Ясенова
град Неделино

МАРИНА
/Стихотворението „Марина“ е написано по „Легенда за Турчи мост“. Мостът е многогодишно свидетелство за насилственото помохамеданчване на населението в Родопите, от там е и името му./

Щом изкачиш оня връх отсреща и зъл вятър забрули,
щом студът те посрещне и задращи по скулите,
може ти да усетиш, даже може да чуеш
за съдбата на клетница със невиждана хубост.

Върхът се казва Марина. Той е кръстен на нея.
Носи нейното име и със неин глас пее.
Тя загина на Турчи мост. Там загинаха много.
Тя – лице като восък и очи в бляскав огън…

Беше много красива и пашата я искаше
за харема си див, но сърцето ѝ чисто бе.
Не смени свойта вяра. Не продаде душата си.
Скочи. Духна бял вятър. В кръв потече реката ни.

След Марина със смелост се изпълниха българи
и умираха телом, духом – бяха безсмъртни.
И реката течеше в гъсти кърви и пяна.
Все живот се посече, защитил свойта вяра.

От едната страна на моста бяха слабите, живи,
А от другата – силни мъртъвци без вериги.
От едната страна им раздаваха жито,
а от другата – клани, без пощада убити.

А очите маринини гледат все от високо.
Петстотин години гледаха таз жестокост.
Днес Марина е там. Пее песни родопски.
Гледа свойта мечта. Гледа края на робството!
***

А в Неделино вечер тази буйна река
пак във кърви потича. И до днес. До сега.
Щото хорската памет избледнява тъй често.
Пак напомня реката: „Кръв не се мие лесно“.

III възрастова група /над 18 години/:

ПЪРВО МЯСТО
Дочка Василева
Горна Оряховица

ПОД СЕНКИТЕ НА БЕГЛИКТАШ
Къде се срещат Богове и хора?
Под клепките на хоризонта спят
дъхът на вятъра и изгревите в розово,
във вид на подредена тишина

от календарни случки или спомени
и стъпки със изгубени лица.
Годините се впиват като корени
и след тревата пак расте трева…

Къде се срещат Богове и хора?
Където сянката на камъка мълчи
и тишината легнала отгоре му
заплита кротки слънчеви лъчи.

В пукнатините бавно и грижовно
предания растат като цветя.
Послания от Богове към хора,
че времето тече като река

и заличава стъпките на грешните,
измива на невинните кръвта…
За да четем днес между редовете,
че хората са гости на света,

във който камъните ги посрещат,
разделят ги или ги приютяват…
Нескопосния опит за разместване
прощават. И под слънцето остават…

ПРОЗА
I възрастова група / от 11 години до 14 години/:

ПЪРВО МЯСТО

Ралица Димитрова Кушева – 13 години
СУ „Вичо Грънчаров“ Горна Оряховица
с. Първомайци, общ. Г. Оряховица

есе „ С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО
Думата родолюбие е сложна, има два корена– род и любя. Ако я разтълкуваме, ще се окаже, че тази дума означава любов към родното, към родината, към всичко, с което сме свързани през целия си живот. В обичта по принцип няма нищо лошо и отблъскващо. Напротив, отблъскващи са злобата и ожесточението. Способността на човека да обича му прави чест и го извисява. Още по–извисяваща е любовта към родината, защото е безкористна.

През различните исторически периоди отношението към родното заема различно място в съзнанието на хората. Най–светлият период в нашата история е Българското възраждане. През неговите десетилетия много български чеда показват на дело, а дори заплащат и с живота си своето искрено родолюбие. Ботев и Левски. Бенковски, Каблешков, Георги Измирлиев, а и другите знайни и незнайни герои от Априлското въстание, българските опълченци и много, много други показват какво значи наистина да си родолюбец.

Поетът патриот Иван Вазов увековечава образите на героите. В разказа си „Една Българка“ обаче той обезсмъртява подвига на една обикновена, неука българска селянка, която, водена от доброта и християнско милосърдие, е готова да извърши истински родолюбива постъпка. Баба Илийца се превръща в пример за безкористност, чрез образа и се възпитават младите хора. В това е и приносът на големия писател Иван Вазов, който създава галерия от герои родолюбци, по чиито следи трябва да вървим ние.

Родолюбивите постъпки и поведение не характеризират само хората в годините на чуждо робство. Освободеното след пет века Отечество трябва да бъде съградено отново, за да се съизмери с останалия свят. И не че липсват българи като Бай Ганьо, за които печалбата е основна цел, но все пак не те изправят на крака младата българска държава. Изгражда я българският народ, селяни и строители, скромни учители и чиновници, все по образованата българска интелигенция–въобще всички ония, които с право могат да се нарекат родолюбци. Благодарение на тях България все по–уверено върви по пътя на своето достойно развитие, осигурява мястото си сред другите европейски народи.

Днес ние, младите българи, нямаме личен спомен за живота и делото на героичните наши предци. За нас този спомен е съхранен в творбите на художествената литература и в учебниците по история. Може ли този описан пример да запали пламъка на родолюбието и да го поддържа в душите ни? Мисля че на този въпрос няма еднозначен отговор.

Не съм привърженичка на крайния песимизъм по отношение на родолюбието на младите хора. Мисля, че всяко време създава и достойни, и недостойни личности; и хора, будещи уважение и такива, които не го заслужават. Сигурно ще дойде време, когато българският народ ще има повод да се гордее с някои от сегашните младежи заради забележителните им постижения в различни области. За да върви напред родината ни обаче най–важното е цялостното състояние на нацията.

Родолюбието предполага отговорност в работата, висок професионализъм, а когато си ученик, трябва да се стремиш да бъдеш наистина такъв. В училище се усвояват знанията, необходими за бъдещата реализация, но се формира и цялостния облик на личността. Затова аз не разбирам и не приемам хулиганското поведение и безцеремонната наглост, които са обладали някои от съвременните младежи. Бъдещето на едно общество утре ще бъде в ръцете на днешните деца и те трябва да се формират като истински родолюбци–знаещи, можещи, с чувство за съпричастност към другите, за да стане утре живота по–хубав от днес.

Искам да споделя и нещо друго, което ми прави неприятно впечатление, предизвиква горчивина и болка. Днес става все по–модерно нещо, което според мен поне не е било прието да се говори в отминали времена. Като че ли все повече хора демонстрират не родолюбие, а точно обратното–неговото отсъствие. Отнасят се с презрение и пренебрежение към родното, отчуждени са от него, възприемат България едва ли не като най–лошото място на света. Гласовито обявяват намеренията си да търсят поле за изява вън от родината, някъде там, където ще намерят по добър живот, ще бъдат по–богати, по–успешни, по–щастливи. За разочарованията си те сигурно имат и някакви основания. В същото време такива младежи забравят, че светът около нас е такъв, какъвто ние си го създаваме. И никой, малък или голям, не е абсолютно невинен заради лошото, което ни заобикаля. На големия български родолюбец Васил Левски приписват думите, които ще цитирам по памет „ Времето е в нас и ние сме във времето. То нас променя и ние него също.“ Така разсъждават истинските родолюбци, които се чувстват отговорни за това, в което са потопени. Те не се дистанцират от грешките и слабостите, а напротив, стремят се да променят живота към по–добро.

Нито едно съвременно дете на 13 години не може а каже със сигурност как и къде ще протече животът му. Гледала съм по телевизията как тези хора говорят за родината, как пеят български песни и как учат български хора. На хиляди километри от България те са съхранили пламъка на родолюбието в душите си. Нека да си спомним думите от повестта „Немили–недраги“: „ О, Българийо, никога не си ни тъй мила, както когато сме вън от тебе!“. Все пак е по–добре човекът да опознава света пътувайки, но винаги да се връща в родината. Да бъде полезен и нужен и за себе си, и за другите. Такава е моята представа, а как тя ще се реализира в бъдеще днес е трудно да преценя.

България съществува повече от 1300 години. Какво ще е нейното бъдеще зависи от всички нас. Не бива да забравяме това!

II възрастова група / от 15 години до 18 години/:

ПЪРВО МЯСТО
Кристиян Юлзари – 15 години
АЕГ „Гео Милев“ Русе

„ДОКАТО ИСТОРИЯТА ГОВОРИ, НИЕ МЪЛЧИМ”
/есе/
Скъпо минало, съхранило всеки един сюблимен момент, ти си там, аз знам. Пазиш спомена за отминалите времена и таиш надежда за бъдещето. Бъдеще, което изглежда осеяно, както със стръмни скали и остри завои, така и с лазурни изгреви и вълшебни залези.
Модернизация, машинизация, усъвършенстване… Ден след ден светът се променя, променяме се и ние, но трябва ли да забравим откъде сме тръгнали и ако забравим ще знаем ли накъде отиваме? Нима, прелиствайки нова страница, не трябва да обръщаме поглед към предходната?!
Историята на един народ е неподправена врата към поредица от събития, променили коренно живота му тук и сега. Миналото е добро и лошо, красиво и грозно, героично и трагично. Ако го забравим, не сме ли осъдени да изживеем отново неговите грешки и да допуснем нови? За света преди нас знаем от разказите на хора „очевидци“, но истината е абстрактно понятие. Историята е сложен низ от събития, подредени в линията на времето, които често поставят повече въпросителни, отколкото точки.
Гордеем се с това, което ни кара да вървим с високо вдигната глава, и се срамуваме от това, за което не искаме да си припомняме. Често редуваме фланелки с надписи ‘’Горд съм, че съм българин!’’ и ’’Срам ни е от вас!’’. Щастливи сме, когато на Трети март изкачим Шипка, за да осъзнаем и преживеем победите на българските четници, но буца стиска гърлото ни и влага пълни очите ни, когато говорим за турското робство. Гордеем сме с победите на Крум, Симеон и Калоян, но тъгуваме за войниците на Самуил и поражението на Иван Шишман. В историята е така: доброто и злото вървят ръка за ръка, но и в двете живее духа на великия ни народ. Именно това ни прави по-силни, калява волята ни и подготвя нашето успешно бъдеще – онзи така дълго бленуван и заветен връх, който всички рано или късно се опитват да покорят. “Колкото по-горчиво е миналото, толкова по-сладко е бъдещето” е казал Уилям Шекспир. Но, за да бъде бъдещето ни „сладко“, трябва да осмислим както тъгата, така и радостта в народното ни минало. Да признаем за грешките си и да се поздравим за победите.
Бащата на историята – Херодот, казва „Историята е учителка на живота“ (от лат. Historia est magistra vitae.). Уроците са важни, изводите – безценни. Историята е извор на опит и самочувствие. Търсейки отговори от отдавна забравени сведения, изоставени и събиращи прах из архивите, се учим как да живеем през настоящето. Изкачваме стъпалата на познанието и същевременно трупаме ценен опит от грешките си. Имаме светли примери, кръжащи като волна птица без крила. Вазов, Ботев, Левски… Знайни и незнайни личности, затворени в книгата на спомените. Те са хора – икони на тяхното време, уроци в живота ни и пътевод за нашето бъдеще.
Погледнете Балкана, онази безкрайно висока стена, извисяваща се до небето. Той е дом на несломимия дух и символ на българщината! Там, по просторните поля и по стръмните склонове, България е съхранила най-ценното си – своята идентичност. Някъде по тия места Чинтулов зове „Всички на оръжие’’, Ботев открива, че „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, Левски прозрял, че „Ако печеля, печели цял народ, ако загубя губя само себе си.“, а Вазов изрича „земя с пълна добрини“.
Богата е историята наша, силен е духът ни български.
Скъпо минало, надявам се продължаваш да си там, отритвано и забравяно, но аз с носталгия се обръщам към тебе в очакване на светлото ми бъдещето. Обещавам ти, че твоята книга аз не ще престана да чета, пиша и прелиствам, споменът „до дет“ не избледней.

III възрастова група /над 18 години/:

ПЪРВО МЯСТО
Галина Георгиева-Танева, Великобритания

„ БАБИНАТА ЧЕРГА“
Пламъкът в едва догарящата свещ недоволно съскаше. Пускаше черен дим и току подскачаше сърдито, борейки се за всяка секунда живот. Смаляваше се и чезнеше в разтопения восък, и ахаа да загасне, когато отново изскачаше на повърхноста и започваше да грее с все сила. От свещицата не бе останало много, само колкото упоритото пламъче да се побори за още минута светлинка. Но малкият сръдльо не се предаваше и съскаше отново.
Баба Кера се изправи от столчето си, взе една нова свещ и я доближи до догарящата. Малкият пламъчко, без да чака втора покана, пъргаво подскочи и заблестя на новата вощеница. Баба Кера смачка останалия полуразтопен восък в малката чинийка и постави отгоре му новата, огряваща цялото помещение свещ. След това седна бавно на столчето си и отново хвана совалката с прежда.
Палавото пламъче щастливо заподскача. Рипна от малката свещ и се огря в ръба на една стъклена бутилка, поставена на висока лавица и пълна с ракия. От там подскочи и самодоволно се разходи по дръжката на една чугунена нащрапа, поставена до голямата бъчва с ароматно тазгодишно вино. Погледна отражението си в капчиците червена течност на дъното ѝ и със звънлив смях се преметна и кацна върху празната тенджера до кацата със зелето. Помириса го лекичко, намръщи се и отново подскочи. Този път закачливо се заигра с очилата на баба Кера и заподскача ту на едното, ту на другото стъкло.
Баба Кера недоволно замахна с ръка, сякаш да изгони малкия натрапник и продължи работата си. Беше приседнала на едно трикрако столче, пред голям дървен стан. Подхвърляше ловко совалката, тя преминаваше по всички конци със леко съскане и оставяше диря от вълнен конец след себе си. После натискаше два дървени педала и станът уморено изтракваше. Посоката на конците се сменяше и софлаката отново просъскаваше. В малката мазичка се носеше ритмичното тракане на стана и съскане на совалката. Изпод сръчните ръце се раждаше пъстра поредица от цветове. Зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво. Поредицата се повтаряше отново и отново в една невероятна, приказна черга. Баба Кера, следвайки някаква неуловима мелодия натискаше педалите на стана с крака и леко се поклащаше в такт. Не издаваше ни звук, но утните ѝ сякаш шептяха.
„ Като Зората да е засмяна, като Луната да е скромна, като Денят да е работна, като Нощта да е потайна, като Пролетта да ражда, като Есента да е мъдра, като Зимата да омагьосва, като Лятото да радва.“
Изпод старческите ръце станът пееше своята песен, а старческите устни беззвучно го следваха.
На входа на малката мазичка се чуха детски стъпки, дървената вратичка тежко изскърца и вътре влезе красиво малко дете. Пламъчко освети блестящите ѝ руси коси и проблясна в малките кафяви очи. Галена с подскоци се приближи до баба си и запита:
– Бабо, свършваш ли вече? – баба ѝ я погледна с тих укор в очите и продължи да танцува в мелодията на стана.
Галена огледа малката маза. По стените бяха сковани груби дървени рафтове, отрупани с буркани, пълни с всевъзможни зеленчуци. Там в далечния край бяха наредени компотите – ягоди, череши, дюли, праскови… На съседнита стена се мъдреха бурканите с доматена салта и шишета с доматен сок, буркани печени чушки, лютеница и различни трушии. Срещу тях пък, строени като взвод войници, бяха подредени няколко дървени бъчви с вина и пелин. Под канелките им се бяха образували мънички издайнически локвички течност. Галена съзря оставената до тях чугунена нащрапа на дядо ѝ, от която той пиеше вино, щом слезеше в мазата. А там, до вратата на мазата, повдигната на няколко камъка, се мъдреше огромната каца с кисело зеле. Галена погледна страхливо този гигант на мазата и леко смръщи носле от миризмата, идваща от него. После тихичко приседна на една купчинка черги на пода и безмълвно се загледа в ритмично поклащащата се баба си.
Станът пееше своята песен, а устните базмълвно му пригласяха. Минаха няколко минути , облечени в тишина. Накрая баба Кера взе ножицата, отряза конците и започна да ги връзва на възелчета. Когато приключи, пое шарената черга в ръка, обърна я към Галена и и с мек укор каза:
– Мъна, нали знаеш, когато баба ти тъче пътеката да не ми говориш. Чергата се тъче и нарича в мълчание. За да стане вълшебна!
– Бабо, това за мен ли е?
– Да мило, за теб е. Еее, като порастнеш един ден, за чеиза ти, мъна. И да помниш баба си!
– Але, къде си? – чу се гласа на майка ѝ – Бързо да се прибираш в къщи!
– Тука е, Миче, тука е, мъна. Ей сега се качваме! – отвърна баба Кера и погледна малката Галена – Айде, бърже отивай на топло в одаята, аз ще изкарам малко лахна от фучията и идвам! И ще ти донеса компот от ягоди.

Галена седеше на кожения диван, в красивия, модерно обзаведен апартамент. Пред дивана, в центъра на стаята, бе поставена стъклена масичка за кафе. На стените бяха окачени маслени картини, а по шкафовете бяха наредени ароматни свещи и красиви метални пластики. На една от стените бе закачен огромен LCD телевизор, от който се носеше английска реч. Под него, на не висок шкаф бяха наредени снимки, поставени в красиви рамки. От тях се усмихваха Галена и семейството ѝ, прекрасната ѝ дъщеричка, качена на малко пони, облечена в училищна унифирма или застанала, щасливо засмяна пред голяма торта с феи. Галена гледаше снимките и погледът и се спря вурху една доста пожълтяла, поомачкана стара снимка. На нея позираха малко русокосо момиченце с умни, кафяви очи и една старица, облечена с черен елек и забрадена с тъмна забрадка. Галена погледа няколко секунди снимката и след това очите ѝ се насочиха към малката стъклена масичка пред нея. На нея беше поставена пъстра, с редуващи се зелено, жълто, оранжево, червено, синьо, кафяво, ръчно – тъкана черга. Въпреки годините, чергата не бе загубила своята пъстрота и красота. Галена я погледа мъничко и нежно я погали с ръка. На устните и се появи усмивка, малко тъжна, малко носталгична.
– Мамо, мамо, какво е това? – момиченцето от снимките нахлу в стаята, като малка руса фурия и слънцето сякаш заблестя по-ярко в прозорците на апартамента.
– Това, мила моя е спомен от моята баба. Тя ми я изтъка, когато бях точно колкото теб голяма.
– Онази баба от старата снимка ли?
– Да, мила моя, същата. Това беше моята баба!
– Тя от България ли е? Къде е нейната къща? Разкажи ми за нея! – с любопитство малката чаровница задаваше въпрос след въпрос.
– Да, от България е! Помниш ли къщата на баба си Мария, където ходим през лятото? Преди това беше къщата на баба Кера. Тя беше моя баба, като баба Мария е твоя.
– Разкажи ми, моля те! – детските ръчички се събраха в безмълвна молба, а очичките гледаха майка си настойчиво.
Галена целуна нежно малката. Повдигна я и я сложи да седне в скута ѝ. После се загледа отново в пъстрата черга върху малката масичка. Една малка сълза – издайница, леко се търкулна по бузата ѝ. Капна на рамото ѝ и безмълвно потъна в дрехата на Галена.
– Баба ми, Кера се казваше, беше най-добрия човек, когото някога съм познавала. Тя беше тиха и кротка, никога не се караше. Всяка сутрин приготвяше закуската ни, грижеше се за нас. А на Нова Година правеше най-вкусната сладка баница! Обичаше много цветята, и в нейната градина цъфтяха най-красивите цветя в цяло село. Тя ми направи тази черга, тъка я цяла зима в мазата и докато тъчеше не говореше. Казваше, че така омагьосва чергата, че я е направила за да я помня.
– Мамо, искам да ми я сложиш на стената в стаята. За да не сънувам лоши сънища!
– Това е чудесна идея, мила моя!
Двете намериха една стара рамка от картина, пришиха пъстрата черга към нея и я закачиха на един пирон в стаята на малката, точно срещу леглото ѝ.
На следващата сутрин, малката влетя в кухнята, като внезапен повей на вятъра.
– Добро утро, мила моя! – поздрави я с усмивка майка ѝ – Как спа?
– Прекрасно, мамо! – изчурулика, като врабче малката – И знаеш ли, аз реших нещо!
– Какво си решила? – с усмивка я запита майка ѝ.
– Реших, когато порастна и имам дъщеря, да я кръстя Кера! Като баба ти! За да я помним!

СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА – издаване на книга на преференциална цена от издателство „Многоточие” гр. София
ДИАНА СТРАХИЛОВА НИКОЛЧЕВА- старши учител по БЕЛ от СУ „Христо Ботев“-Враца

РИЛСКА МОЛИТВА
И за мене е празен сланутъкът, отче Йоане,
че крада от трапезите божии залци от питите.
Ида грешна и боса. На мнозина помогнах да паднат
и сподирят ме бесовски дяволи, и ми хапят петите…

Вертикалът на твойто планинско спокойствие търся,
тишината на Оня, който вика в пустинята.
Приласкай и прости в отвъдното моите мъртви,
за които чернее земята и черно е виното…

Изгоряла къпина съм, отче, греда съм в зеницата
и не смея да моля, а плача и моля теб, благия:
Подкрепи ме със полъх молитвен.
Укрепи ми десницата,
изцели ме от козни и смири ме до камък на прага…