Днешната ни среща е с победителя във Втория международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“, организиран от ИК „Многоточие“. Идеята на конкурса беше да се напише стихотворение върху лист хартия, с оригинална идея на писмото и да се изпрати до редакцията ни, по пощата. Физическата, а не електронната.
Получихме 235 стихотворения, изпратени чрез 162 писма. Освен от всички краища на нашата Родина имаше писма и от Белгия, Северна Македония, Чешка република, Австрия и Гърция. Най-младият участник беще на 7 години, а най-възрастният на 81 години.
И така в навечерието на Коледа 2022 г. издателството ни обяви резултатите, като Голямата награда отиде при София Милева от гр. Хасково, за стихотворението „Писмо“. София получи като награда безплатно издаване на книга от ИК „Многоточие“, статуетка „Ангелско сърце“, картина „Лодките на светлината“, нарисувана от Работилница iva.art, както и почетна грамота.
София Тодорова Милева е родена през 1991 г. в град Хасково. Завършва българска филология в Университета „Проф, д-р Асен Златаров“, Бургас. След дипломирането си работи като учител, а през свободното си време пише поезия.
Първите ѝ публикации са във вестниците „Тийнейджър LOVE“, New’s paper, „Ретро“, „Ардински глас“, „Отвъд кориците“, „Везни“, „Знаци“ и др., а през 2015 г. участва в международния сборник „Обо все понемногу“ (Москва).
Носител е на повече от 40 национални и международни награди за поезия като „Море“, „Усещане за любов“, „Биньо Иванов“, „Дора Габе“, „Яна Язова“, „Пенчо Славейков“, „Нова Загора“, „Кръстьо Хаджииванов“, „Жената – любима и майка“, „Пеньо Пенев“, „Небесни меридиани“, „Дамян Дамянов“, „Георги Давидов“, „Горчиво вино“ и др.
Авторка е на стихосбирките „Грехопадение“, „102 минути“ и „Събуди ме, когато“.
И.Ц. Добре дошла в „Откровено за вас“, София!
„Написах ти го, знаеш ли защо?
Умирам да те срещна…“ е много докосваща поанта в стихотворението ти „Писмо“. Кога поезията срещна София Милева и беше ли неочаквано за самата теб?
С.М. Добре заварили! Ако питаш мен, мисля, че сериозното писане започна в университета, макар че стихотворенията ми от този период се пазят в тайна. Ако питаш приятелките ми обаче, някои от тях твърдят, че съм писала разни неща още в детската градина. Никога няма да забравя какво се случи на премиерата на „Събуди ме, когато“ в град Хасково. Бяха ми задали същия въпрос и аз отговорих по същия начин, но зад мен – Габриела Милкова… „Не е вярно – крещи тя – още не бяхме тръгнали на училище, когато написа първата си творба. Бяхме на панаира и ти беше толкова впечатлена от Виенското колело, че му посвети стихотворение. Също така си спомням как веднъж баба те попита какво правиш, бяхме в първи клас, а ти се обърна към нея супер високомерно, с вдигнат нос и каза „В момента пиша роман“. Габи ме познава от зародиш, вярвам ѝ, макар че нямам големи спомени от тогава.
А дали поезията беше нещо неочаквано за мен, да, беше. Някакъв мъж ми повлия, доколкото си спомням. Мисля, че преживях някаква драматична връзка и толкова много страдах за някакъв бургазлия, че му написах цяла книга. Днес, разбира се, всичко това ми се струва смешно и съм много щастлива, че на 31 намерих най-невероятния човек на земята.
Международният поетичен конкурс „Защо пиша това писмо“ беше необикновен с това, че всички участници трябваше да изпратят творбата си с някаква оригинална идея, с химикал в ръка и единствено чрез Български пощи. Някои от участниците не бяха изпращали до него момент писмо. Какво беше твоето усещане, когато пишеше стихотворението „Писмо“ до издателството ни?
Това стихотворение трябваше да бъде изпратено миналата година, но пропуснах крайния срок. Затова остана за тази. Това писмо всъщност беше едно от десетте писма, изпратени до една друга любов. Истински писма, от хартия, пощи и т.н., както ти ги обичаш нещата, романтични. Драматичните произведения са много по-въздействащи, отколкото щастливите такива, затова и реших да не пиша ново писмо, тъй като в момента съм много щастлива, а честно казано не знам как да го опиша.
Ти си носител на много литературни награди. Кое е това, което те развълнува най-силно във Втория международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“ и вдъхнови ли те темата за още нови стихотворения? Сподели ни.
Най-много ме развълнуваха твоите думи, по-късно – прекрасната ти картина, грамотата и този красив ангел, който сякаш ти казва „Ето ти едно ново сърчице, сигурно си нямаш…“ А темата е наистина вдъхновяваща, подготвям книга, която е пълна с писма, но не любовни, а по-скоро със сериозни писма, които трябва спешно да бъдат разпратени в различни краища на света, дори и отвъд.
Да, вече подготвяш най-новата си книга, която скоро ще се реализира чрез ИК „Многоточие“. Подскажи ни какво могат да открият в нея читателите?
Книгата е много тежка. Най-сериозната книга, която съм писала, поне до момента. Много е голяма и е много трудна за четене, защото в нея няма розови дъвки, както се изрази в критиката си Диляна Христова. Книгата се състои от три части, като първата е посветена на баща ми, втора част засяга войната в Украйна, измислената болест „Covid – 19”, затварянето на света, катастрофата на Струма, катастрофата със Семерджиев, убийствата на граничните полицаи от последните месеци. Трета част разказва за морето – моя любима тема, за вярата, за погубените човешки ценности и т.н, и т.н. Трета част е озаглавена „Против обичане“ – аз търся тази ваксина.
От какво има нужда настоящето, което сякаш криволичи често в различни посоки?
Настоящето ни има нужда от малко повече добро. Хората са станали много материални. И много са се отчуждили един от друг. Мисля, че пандемията допринесе много това да се случи. В един момент напуснахме домовете си, но не успяхме да напуснем мълчанието си. За мен периодът на LOCKDOWN беше най-продуктивният период в живота ми, издадох втората си книга, получих над 20 национални награди, извадих доста пари… обаче знаеш ли кое помня, сякаш беше вчера? Онзи момент, когато най-добрата ми приятелка се обърна и каза „Хайде, Софи, няма да те прегръщам, щото… нали знаеш, Covid и т.н.“ Сърцето ми се разкъса… да обичаш някого и да не можеш да го прегърнеш.
„Събуди ме, когато бездомните вкъщи се върнат
и всеки сирак се събуди с баща и със майка,
и Бог изцели болни от рак и безумие,
и за просяка някой богат отчупи от хляба си…“ е откъс от стихотворението „Събуди ме, когато…“. Така е озаглавена и книгата ти, до която имах честта да се докосна, развълнувам и да запомня. Иска ми се и аз да се събудя тогава, когато… Кое може да ни обедини, да се събудим един ден всички заедно и да усетим цялата светлина на утрото, което да ни обещае свобода? Може би това е думата? И какво би искала да държиш в ръцете си тогава?
Ще ти цитирам част от Библията, която обожавам да чета. Смятам, че тази книга е връх в словесното изкуство. Първо послание на Свети апостол Павел до коринтяни казва така:
Ако говоря с човешки и ангелски езици, а Любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. /13;1/.
И ако имам пророческа дарба, и зная всички Тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а Любов нямам, нищо не съм. /13;2/.
И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а Любов нямам, никак не ме ползва. /13;3/.
Любовта дълго търпи, и е милостива; Любовта не завижда; Любовта не се превъзнася, не се гордее. /13;4/.
Не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло./13;5/.
Не се радва на неправдата, а се радва заедно с Истината. /13;6/.
Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. /13;7/.
Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. /13;8/.
Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме. /13;9/.
Но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. /13;10/.
Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; но откак станах мъж, напуснал съм детинското. /13;11/.
Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. /13;12/.
И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и Любов; но най-голяма от тях е Любовта. /13;13/.
Какво бих искала да държа в ръцете си тогава? Нищо друго освен ръцете на моята любов.
Да, любовта е дълготърпелива – мога да претърпя, да простя, мога да дам на другия време и възможност. Човекът, който обича, прави това.
Представи си, че сега сме заедно в твоя роден град Хасково. Кое е това място, което би ми показала първо?
Сигурно си мислиш, че бих те завела до монумента „Св. Богородица“, нали е в „Гинес“ и т.н. Не! Бих те завела в гетото. Там, където пораснах. За да видиш бездомните, сираците, бедните, болните от рак, болните от безумие. Тогава може би ще разбереш по-добре защо пиша по този начин и защо дори сега, когато съм в най-прекрасния и влюбен период в живота ми, аз все още страдам за тези хора и, едва ли ще повярваш, но още ги сънувам и мисля за тях.
Радвам се на нашата среща и ти благодаря! Пожелай нещо на твоите читатели!
Удоволствието е изцяло мое, аз ти благодаря! И на теб, и на читателите ни пожелавам здраве, щастие и много любов във всичките ѝ форми.
И нека се насладим на стихотворението ти, написано за конкурса „Защо пиша това писмо?“ и всички хора…
Писмо
Писмо и малко падащи звезди,
а спусъкът – насочен към душата.
Боли ме, както никога преди.
Умирам за „преди“ и „за нататък“.
Сърцето ми едва-едва държи.
Едва-едва. Държи ли се земята?
Отивам си… Вселена от лъжи.
И Господ не остана зад вратата.
Защо Ти пиша днес това писмо?
Защото любовта изпепелява,
а после сякаш в думата „живот“
единствено смъртта ми оживява.
Усещаш ли ме в тъжното писмо?
Отдавна знам, че нищо не усещаш.
Написах ти го, знаеш ли защо?
Умирам да те срещна…
П.С. (И.Ц.) След приключване на разговора ни, получих съобщение за пратка от куриер с подател София Милева. Забързах да си я взема, а от цветна торбичка се показа тя, Мерилин – с прекрасна бяла рокля и винаги готова за целувка. С очи, които вдъхновяват, и с розова панделка за розови дни. Може би ще приличат на розова дъвка тези дни, но със сигурност ще са пълни с Любов, каквато ми дари София и днес. Встрани издайно ми прошепна заглавието на книга – „102 минути“, автор: София Милева.
Такава е София, даряваща светлина. А Мерилин ще бъде до мен и утре, защото е подарък за рождения ми ден, а в минути на утрешния празник ще прочетем заедно стихосбирката „102 минути" (навярно Мерилин я знае вече наизуст). Пожелавам ви поне 102 минути любов в днешния ден, за да залепне като дълга целувка за вас и за утре, и за вдругиден…
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова – гл. редактор на ИК „Многоточие“
