понеделник, 21 юни 2021 г.

Да заобичаш себе си и свободата си... "Въпрос на избор" на Нетка Коева

Днешната ни среща е с автор, който издава дебютната си книга, която е необикновена – книга с мисия. Много хора ще се разпознаят тук или ще си спомнят историята на някой близък. А има ли изход за това?

Според доклади всяка трета жена в света е преживявала физическо и/или сексуално насилие от страна на интимен партньор или сексуално насилие от страна на друг извършител. В повечето случаи става въпрос за насилие от страна на интимен партньор. Жертвите на насилие имат склонност да търпят и премълчават актовете на насилие, което понякога води до фатален край за тях. В днешни дни статистиката показва, че жертвите са се увеличили с 80% в дните на пандемия. Психолози споделят, че семействата и двойките, в които е имало напрежение, по време на изолацията то е ескалирало и се е превърнало в проблем. Насилието обикновено е от по-силните към по-слабите. Най-често мъже упражняват насилие над жени, жените пък над своите деца, а по време на изолацията се открои и тенденция за насилие над възрастни хора, те пък са бити от своите деца.

Много от жените не споделят, че търпят и живеят с риска да загубят живота си и не са готови да предприемат стъпки за промяна. И те, и децата им се нуждаят от реалност без насилие. Многобройни са случаите, а много от тях несподелени, а картината е такава – разстоянията на избухвания между партньорите стават все по-къси, някои вкарват другия в състояние на пълна изолация, дребни неща се превръщат в много сериозен проблем и се използват обиди по много грозен начин. После утихват, след което цикълът се повтаря отново. Расте броят на убити жени от своите настоящи или бивши партньори…

Книгата на Нетка Коева „Въпрос на избор“ се появява като подкрепа към всички сблъскали се с домашно насилие, които ще имат възможност да си представят своето собствено бъдеще по различен начин след прочита ѝ. И дано предприемат нужните действия, за да се защитят. Представям ви автора, заел се с нелеката задача да спаси човешки живот – Нетка Коева.

 

 

Нети, обиколила си много места по света и си срещала величествена красота. Известни са твоите пътеписи в личния ти блог „Нетини истории“. Описанията и снимките ти ни пренасят в различни точки на света, не просто така, а с твоя почерк. Защо предпочете да издадеш книгата с мисия пред книга пълна с твои пътеписи? Как дойде идеята?

 

Откакто оповестих издаването на „Въпрос на избор“, често отговарям на този въпрос. Това беше съвсем очаквано, предвид че съм позната именно с пътеписите си. Надявам се, че в един хубав слънчев ден ще издам книга с пътеписи. Но още не му е дошло времето.

Идеята за „Въпрос на избор“ дойде толкова отдавна, че почти не си спомням кога се случи това. Катализатор беше история на жена. Търпението на тази жена и дори отказа да погледне реално върху случващото се с нея, насочи вниманието в наблюдения и размишления в тази насока. Когато вниманието ти е насочено към нещо, започваш да виждаш това нещо. С времето станах свидетел на много истории и изслушах различни гледни точки. Аз самата съм живяла известно време в нездравословна, така да го нарека, среда. В един момент реших, че трябва да събера всичките си мисли в история. История, която да разказва за отношения, които все още се считат за нормални и често биват неглижирани. И за избора.

Първата чернова на книгата датира от месец юни 2015 г. Отне ми „само“ 6 години, за да събера смелост и да опитам да я издам. Та, така – „Въпрос на избор“ е родена много преди блога и пътеписите, затова приемаме, че събитията следват естествения си ход. Дано издаването на пътеписите не ми отнеме още 6 години.

 

Казваш „Обичам думите и те ме обичат“. Има ли дума, която може да каже всичко. Дали може да промени насилника в момент на агресия?

Ако искаме с думи да променим насилника към добро, отговорът на този въпрос е „НЕ“. Агресията е преднамерено действие. Без значение дали е съзнателна или несъзнателна, тя е преднамерена. Има цел. Моите наблюдения са, че в повечето случаи думите отключват още повече агресия. Тоест, променяме поведението му към по-лошо. НО! В никакъв случай не казвам, че трябва да се мълчи. Отговарям на въпроса съвсем буквално.

 

Този твой текст много ме впечатли:

„Турските планини са много разкошни. Наподобяват сладкарници. Онзи ден карахме сред божествени шоколадови трюфели и сметанова Панакота, полята с малинов сироп. Днес минахме през витрините с Червено кадифе, Гараш, шоколадово суфле със сметана и поръска от шамфастък, целувчена торта с карамелен крокант, нуга с какао и други... Край река Ефрат седнах и заплаках“. Сладостта на свободата е красива. А би ли те разплакало това, ако някоя жена, след като прочете книгата „Въпрос на избор“, ти напише „Ти спаси моя живот и този на децата ми“?

 

Ще отговоря на този въпрос, както бих отговорила първосигнално пред приятел: ЧОВЕЕЕЕЕЕК, ТОВА Е ВЕЛИКО! ПРИПАДАМ! И, да, ще се разплача. Даже направо ще се разрева с глас.

От сърце се надявам разказаната от мен съвсем тривиална история от живота да достигне до хора, на които да е от полза. Било то до някой в подобна ситуация, който да се разпознае и да намери необходимата му искра, която да му даде сили да промени живота си. Било то някой свидетел на домашно насилие, който да си даде сметка, че може да помогне и наистина да помогне. Спасяването на живот в този сюжет започва с осъзнаването на проблема и се надявам да дам тласък именно към тази основополагаща стъпка.

Макар да не съм на конкурс за „Мис/мисис нещо-си“, ще кажа, че мечтая за световен мир. Наистина, искам света да е едно прекрасно място, без насилие, в което всички да сме щастливи. И вярвам в еднорози.

 

 „Въпрос на избор“ е необикновена и с това, че има две лица. Разкажи ни.

Да, книгата е реализирана по необичаен начин. Не напълно непознат, но все още необичаен. Тя е с две лица. Двата разказа се четат от двата ѝ края. Както може би е ясно от заглавието и от казаното досега, книгата подчертава избора. За мен е важно хората да разберат, че винаги имат избор. Хайде, нека не е абсолютно винаги, но в огромната част от живота си имат избор. Двете лица на книгата са моят начин и чисто физически да покажа избора.

Тук е момента да благодаря на ИК „Многоточие“, че се наехте да реализираме тази не много проста за реализация идея!

 

Понастоящем в България има кризисни центрове за временно настаняване, които са надежда да се избяга от насилника и да се получи възможност за нов живот без унижения, страх, побоища, тормоз. Непосредствено след преживяно насилие жената се чувства объркана и безпомощна, срамът и вината ѝ пречат да потърси помощ от близките си. Именно в такъв момент специалисти поемат грижата за пострадалата и нейните деца. Враг ли е търпеливостта?

 

Търпението е колкото полезно в някои ситуации, толкова пагубно в други. В случаите на домашно насилие търпението е абсолютен враг. Търпението има функцията да се изчерпа и да ескалира действия за промяна. Това би било благоприятно развитие, което неминуемо ще доведе до полезен резултат, без значение вероятността пътят до резултата да е нелек. За съжаление често търпението проявява другото си лице и се трансформира в примирение. Примирението с насилието е страшно. Страшно е!

 

А кое е ключето за щастие?

За мен щастието е абстрактно понятие. То е различно за всеки човек. Различно е и в различните етапи от живота на всеки човек. Ключът може би е в това човек да може ясно да дефинира за себе си думата „щастие“ и да не се страхува да върви към него.

 

Всеки има право на избор. Милена, твоята героиня, също. Защо ли е нужно жертвите да минат през всичко това, което им се случва, за да отворят прозореца към свободата?

 

Именно това е основният въпрос, който не спирам да си задавам – Защо? Във всеки един аспект по темата. ЗАЩО?!

Конкретно на поставения въпрос – не знам. Осъзнаването, че съществува прозорец към свободата, че този прозорец може да бъде отворен и че оттатък него има друг свят, е процес. Може би е въпрос на психическа зрялост. Наистина не знам.

Моята героиня е поставена в двете ситуации – на отворения и на затворения прозорец. Действията ѝ в двете развръзки се дължат именно на осъзнаването.

 

Свекървата на главната героинята ѝ казва, че за нищо не става, натяква ѝ, че не си изпълнява домашните задължения. Дори и майката на свекървата. Двете ежечасно ѝ тровят живота. Непрекъснато ходят след нея и с лупа търсят нещо, за което да я подхванат, а мъжът на Милена изпитва задоволство от всичко това. Колко е голяма психическата и физическата издръжливост според теб?

 

Издръжливостта на човек е безгранична. Тя е въпрос на „настройка на организма“. Когато човек се е настроил на режим „търпение и примирение“, той може да издържи на дадени обстоятелства страшно дълго време. Но това, в контекста на домашното насилие, е крайно нездравословно.

В същия момент издръжливостта е изключително крехка. Както физиката, така и психиката могат да бъдат счупени с едно движение.

Това, което всъщност е важно, е да разберем, че всяко човешко (и не само) същество е неприкосновено. И че е нередно, абсурдно, зловещо и категорично нередно да си позволяваме да посягане на тази неприкосновеност и да подлагаме на изпитание чуждата психическа и физическа издръжливост.

 

Какво би пожелала сега на всички, които са жертви на някакъв вид насилие?

Пожелавам им осъзнатост, сила, смелост. Пожелавам им да заобичат себе си. Пожелавам им свобода. Пожелавам им неприкосновено щастие.

На себе си пожелавам да няма на кого да пожелавам такива неща.


 Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК 'Многоточие"

понеделник, 14 юни 2021 г.

"Турлашка кухня" на Георги Костодинов...

Надявам се тази книжка да ти хареса, драги читателю! Рецептите в нея са малка, но много важна част от битието на Турлака. Те са се запазили през годините и се използват и до днес в Чипровци и в целия Турлашки край. Това са най-характерните гозби, готвени от нашите баби, прабаби и от нашите майки! Емблематични за района са гньетенете чушкье с боб, чипровската баница и чипровското пържено, а пълненото агне няма аналог другаде по начина, по който се приготвя в Турлашко.
Е, да ти е сладко, драги ми читателю! И не забравяй нещо много важно - с всяка хапка и капка! Защото хубавата гозба върви с хубаво вино и силна турлашка ракия!
Георги Костодинов

 

 

Какво е любов...

 

Новата книга на Петър Пацев "Какво е любов" ще ви накара да усетите споделените емоции и чувства на автора, и то във всяко едно стихотворение. Ще успее да ви развълнува и да ви накара да съприживеете любовта такава, каквато я усеща той, но и такава, каквато я усеща всеки един от нас - с различен пулс, в различно време, с различни хора!
Какво е любов ли? Всъщност авторът отговор няма за онази магия, която ни възвисява, която ни прави добри и истински! Кара ни да вярваме в нея и понякога да правим чудеса. И то защото е в нас и около нас... Какво е любов? Може би ще си отговорим чрез посланията в поезията на Петър Пацев и ще разкажем, ще разкажем с погледа на насладата от красивата му поезия...

 

Отвъд 2 - има още нещо...

Той дойде. Връхлетя в офиса, ококорихме очи и при докосване, настръхнахме. Не, не е полтъргайст, нито НЛО, а втората част от нашия проект "Отвъд" - "Отвъд 2 - има още нещо".

Специални благодарности на всички автори, които се включиха със своите истински преживени истории! От всички прочетени разкази успяхме да си отговорим на много от въпросите ни, на други не успяхме, но може би някой ден ще можем всички заедно.
Изключително интересен подбор направи ИК "Многоточие" и резултатът е налице - една красива книга, която казва "Има още нещо..." с гласа на Преподобна Стойна", където мнозина, включително и ние, благодарим за силата, която ни отправя, както и с гласа на Ванга, ангели-пазители, духове..
В сборника участват автори от ЛК "Многоточие", дизайн на корицата и съставител е Даниел Меразчиев, редактор Ивелина Цветкова.




 

 

петък, 11 юни 2021 г.

Защото тук е всичко…

Знаем, че песните от вчера могат да се усещат по същия начин, както в днешния ден, така и в утрешния. А дали с еднакъв пулс, ще ви разкаже поетът Николай Колев, който не спира да пита колко струва надеждата.

Срещата ви с книгата на Николай Колев „Песни за вчера, днес и краткото ни утре“ (изд.“Многоточие“) не е случайна, както и срещите на „Многоточие“ с автори, избрали нас. Книгата е като прясно окосено поле, което ще пожелаете да прегърнете, защото тук е всичко. Аз го направих, не само защото песните от миналото на автора ме срещнаха с него и днес, а и защото книгата говори. Говори с гласа на мъдростта. Вече я чувате, нали? Няма как да не чуете живота.

Темите на стихотворенията, които са попили тук като пролетен дъжд, са разнородни – от далечното време, когато младостта е с ключе за мъдростта до надеждите на малкия смачкан човек на новия век.

Да, животът е това – декорите и сцената – различни, а действието предстои. И синьо е…

„Синьо е. До побъркване синьо.

До нежност…“

 

  Николай, за мен е радост да си мой гост в „Откровено за вас“ в „Многоточие“. Предстои да излезе от печат новата ти книга „Песни от вчера, днес и краткото ни утре“. Сега, когато лятото ни намига усмихнато и всичко някак изглежда като с още едно добавено колело на Надеждата… Колко струва надеждата?

НАДЕЖДАТА… Ех, Надеждата! Без нея сме за никъде. И всички живеем с нея. И добрите и лошите. И надарените и посредствените. И старите и младите. Надеждата няма цена! И не е случайно, че всички светли умове на човечеството се обръщат винаги към нея. И към Вярата и Любовта!

Ти пишеш от времето, когато аз съм се родила. Когато попадам на годините от това време, с които подписваш стихотворенията си, ме връщаш във време, в което не познавах още поезията. Не одобрявам датите, които автори поставят под стихотворения, но при теб е една чудна разходка към моето детство. Разкажи ни за преди „Тъканта на живота“ – предишната твоя книга, която съм щастлива, че имам в домашната си библиотека.

Нямах навършени 6 години, когато вече можех да чета. Четях си сам детски книжки. С приказки или стихотворения. Бил съм в трети или четвърти клас, когато моята сестра ми подари една малка книжка със стихотворения на Сергей Есенин. И се започна…

Както много от нас си имах тетрадка със стихотворения. Преписвах ги в нови тетрадки, добавях други… Просто в главата ми първо зазвучаваше мелодия, а текстът идваше сам. Изпращал съм до „Родна реч“ и „Средношколско знаме“. Имам по едно стихотворение, публикувано в тях. Но Поезията, моята поезия беше нещо не много важно за мен.

В средата на 90-те години, при една редовна сбирка за дегустация на домашно вино, директорът на КЦМ – доц. д-р инженер Никола Добрев предложи фирмата да финансира първата ми стихосбирка. Нарекох я „Милост за любовта“. Редактор беше Минко Танев, а художник Емил Марков. Изданието беше на Дружеството на пловдивските писатели. Имаше доста шум около нея. После дойдоха „Религия на чувствата“  и „Принц и клоун“. В „Тъканта на живота“ са избрани по-добрите стихотворения от първите три стихосбирки и последните до 2018 година.

Като читател, а и като твой редактор, останах с убеждението, че четеш много книги. В поезията ти дори присъстват известни имена на писатели, а и имена на художници, дори илюстрацията на корицата на книгата е картина на известен художник, специално нарисувана за теб. Присъстват в текстовете и всякакви градове и места от света. Към много от стихотворенията цитираш творби на Есхил, Менандър, Добри Жотев, дори и на Висоцки. Вдъхновението е навсякъде, но твоето сякаш идва от едно друго време. Така ли е?

Да, илюстрацията на книгата е нарисувана специално за корицата на новата ми книга, от известния български художник Иван Чакъров от гр.Пловдив. Той е много интересен живописец, а 50-тата си годишнина отбеляза с много интересна изложба „Лица“, селекция от творби, които е създавал през различни периоди, като доминираха портретите.

Наистина чета много. Имам система на четене. Редувам трилъри и кримки с класическа литература. До обяд се занимавам по двора. Кося тревата, поливам, пръскам асмите… Следобяд не работя. Шареното одеяло, диванчето и книжката. Напоследък – таблетката. И си се досетила правилно, Ива. Много от последните стихотворения са провокирани и вдъхновени от книгите. Телевизия почти не гледам.

   Признавам си, че стихотворението „Балада за старата къща“ ме трогна и просълзи. Навярно си го писал със сълзи на очите. Ето част от него:

…Мечтаехме си някога

с жена ми,

със тишината тук да остареем,

във къщата,

която пази

на детството ми

сладките копнежи.

Далеч от вируси,

бактерии, зарази,

да поживеем

в кротка нежност.

Тук, гдето децата ни

във светлите ѝ стаи,

на криеница

с баба си играха

и по заоблените хълмове

край селото,

глогинки, шипки,

трънки и къпини

си беряха…

Докъде стигат мечтите, Ники и всичко ли е в нашите ръце? Една къща може да бъде разрушена, продадена, а мечтанията, спомените, могат ли да се продадат и за колко?

И тук си усетила „Посланието“, Ива. Тъга… Докато дишам, ще живея със спомена. След мен… нищо. Или внуците ще се завърнат…

Я не верю судьбе… Разкажи ни повече за стихотворението, озаглавено така, с което стартира стихосбирката ти. И защо е първо, дори със заглавие на руски език? На кого според теб дава шанс Съдбата за нещо хубаво, или тя е предначертана?

Съдбата до голяма степен е в нашите ръце. Но големите събития, които диктуват начина ни на живот – не са. Най-хубавото е, че ние диктуваме, дали да живеем достойно или да се гърчим. По природа съм агностик. А причината, книгата да започва с това стихотворение, е доста прозаична. Беше първото ново след издаването на последната книга. Но донякъде е и символично!

Книгата си посвещаваш на пет жени, но и на много други, дори на (цитирам те) „една позната“. Как присъства жената в твоята поезия? Дори и на корицата.

Жената е Тайнство! Някъде бях писал:

„…шумящи чисти извори

на слънце и поезия.“

А каква е възрастта на здрача в Крумово?

„Възрастта на здрача“ в Крумово? Не знам, дали те разбирам правилно, Ива? Когато заживях в Крумово, още беше живо поколението на нашите баби и дядовци. От това поколение не остана никой. После поколението на нашите майки и бащи дойде в зоната на здрача. И от тях не остана почти никой. Отиде си една цяла епоха… Сега ние сме бабите и дядовците. И след нас животът няма да спре.

Има обаче едно стихотворение, което много ме развесели и е посветено на мен и съпруга ми Даниел, на „Многоточие“. Беше го написал хумористично след един наш литературен конкурс, но всеки път, като го чета, се смея много. Твоите читатели ще го намерят в книгата. Би ли написал „книга на смеха“. Казват, че смехът лекува. Навярно и поетите лекуват?

Баща ми, светла му памет, /отиде си ненавършил 44 години/ имаше ужасно чувство за хумор и беше неуморим зевзек. Навярно съм се метнал на него. И книгата, която пиша вече близо 68 години и в която живея, е Книгата на смеха. Обичам хората, когато се смеят. Дори когато им е тъжно.

Ще ме предизвикаш да си го чета в тъжни дни. А разстоянието от вчера до краткото утре е като мост – колкото е по-голяма възрастта ни, мостът е по-дълъг. А какво има след него и колко е дълъг пътят, никой не знае. Ти би ли искал да знаеш какво ще се случи в утрешния ден и какво би си пожелал на теб и всички хора?

Съгласен съм с теб. „Вчера“ с годините става все по-дълъг период. „Днес“ е само миг. А „Утре“ остава все по-малко. Какво ще се случи утре с мен – не мога да гадая. Живях достойно. Работих много. Пътувах много. Постигнах много. И това искам да пожелая на всички хора – достоен и осмислен живот! И не спирам да питам…


                                                         художник на корицата: Иван Чакъров

 

И не спирам да питам

И не спирам да питам

колко струва надеждата.

Колко струва

нарушеният ритъм

на сърцето ми,

когато те видя.

Самотата

всяка нощ,

с всеки нежен сън

ме прегръща.

Надеждата няма цена.

Болката – също.

 

 

Само в гръб

Само в гръб.

Косата.

Прическата.

Силуетът –

фино източен.

Пулсът лудо подскочи.

Не се обърна.

Не видях лицето.

Странен мускул е сърцето.

 

Имаш ли?

- Имаш ли

малко време за губене –

тя предложи.

- Хайде,

светът е за двама.

- Време имам достатъчно –

казах.

Любов за губене нямам.

 

 

Мълча

Мълча.

Дори се усмихвам.

Ситуацията,

меко казано –

грозна.

Само когато

нямам друг избор,

приемам нещата

на сериозно.

 

 Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК 'Многоточие"

"Страст и кристали" от Вестислав Иларионов...

  Очаквайте! Срещата ми с 23-годишния Вестислав Иларионов не беше случайна и то в най-хубавия сезон – пролетта. Цъфналите дървета наоколо ся...