Ние, хората, трудно можем да дадем точна дефиниция на живота, защото той изглежда като една книга – изпълнена и с тъга, и с радости. А в книгите никой не знае какво пише, преди да ги прочетем, нали?
Опит за дефиниране на живота прави и авторът на „Портрет на живота“ Димитър Драганов – с примамливото ехо на думите.
С Митко ни срещна поезията – чрез онова добро писмо, което той написа до нас, Издателство „Многоточие“. В Международния поетичен конкурс „Защо пиша това писмо“ стихотворението „Моето добро писмо“ си извоюва Голямата награда сред 197 участвали стихотворения от цялата страна и чужбина. И ето ни тук, заедно, за да изпратим с немалко страници доброто писмо към света. А в него не е само животът на един поет, който успя да нарисува с мастиленото си перо портрет на живота, а и посланията на добрите думи. А те са нужни на всички нас във времената на промени, в динамичния строеж на настоящето, в което един млад психолог желае да ни сподели и че всеки ден е истинска награда.
Многократно отличаван с първи награди в литературни конкурси, успешно представящ се и в прозата, разказвачът от гр. Стралджа Димитър Драганов казва на всички „Аз съм тук!“.
„Аз съм тук и няма ме дори. Все творя, летя и ви обичам.
Слух съм в ден, разнесен от усти. Често под небето коленича.
Бил съм светлината след дъжда – слънцето, което се показва.
Даже водопад от топлина… Грубите с мълчание наказвам.“
(Из „Мълчание на птичка“)
Не бих нарекла 22-годишния творец Димитър млад поет, защото зрялостта в поезията му, силната образност и метафори, красивият ритъм, умелото улавяне на сложни рими и онова кратко шумно мълчание, което ярко осветява пътеките на живота му, са толкова явни, че се вижда като на филм как тръгва отново изправен напред. Смело мога да заявя, че Митко е поетът на новото време – с храма на цялата си същност.
Усещането по време на работата ми върху книгата като редактор беше, че „Портрет на живота“ е дълго обмисляна и като съдържание, и като философски внушения. Но това е само усещане, защото цялостта на „книжната поетична къща“ е като завършена приказка, която може да прочетеш от начало до самия край, без да се спънеш. И някак спокойно се влиза от стая в стая, а всяко прозорче те примамва да го отвориш и да се насладиш на красивото в живота на поезията. „Портрет на живота“ ни подсказва, че всеки в един или друг момент е изправен пред избор, а когато сме на кръстопът, изплашени и сами с тъгата си, винаги можем да открием сами верния път, този към сърцето и добрите дела.
Няма разстояние между поезията на Димитър и живота, а така живеят смелите!
Добре дошъл в „Откровено за вас“, Митко!
Кога усети в теб смелостта на поета, това да се изправи пред всички и да каже „Аз съм тук!“?
Здравейте на всички! Смелостта, която визирате, винаги е живяла у мен под една или друга форма и най-красиво тя се прояви чрез поезията, която пиша и с която в днешни дни докосвам сърцата на своите верни и скъпи читатели! Връщайки се назад във времето, бих казал, че за пръв път я усетих изключително силно, когато бях на 10 години и написах първото си стихотворение, дало началото на цялото приключение, през което успях да се запозная с вас по Коледа на изминалата 2021 година. Вече неведнъж съм споменавал и споделял, че поезията е страстта, която ме прави жив и щастлив, и е като мое второ сърце от думи, което тупти в ритъма на обгръщащия ни като пелерина многоцветен и многообразен живот. Вече изминаха 12 години, в които с поезията сме изключително добри и верни приятели. Според мен успях да се изправя смело пред всички и да заявя лирично и убедително „Аз съм тук!“ с появата на бял свят на първата си стихосбирка със заглавие „Моят глас“, която излезе от печат през месец юни на миналата година. Последва огромна промяна в живота ми, изразяваща се в срещи с много други поети, посещаване на литературни събития, изяви покрай конкурси, представяне на дебютната книга в Стралджа, което мина незабравимо, а сега и това светло събитие, благодарение на което сме заедно в името на нещо красиво. Смелостта ми да се заявя бе ключът, който отвори вратата към днешния ми живот.
Международният поетичен конкурс „Защо пиша това писмо“ беше необикновен с това, че всички участници трябваше да изпратят творбата си с някаква оригинална идея, с химикал в ръка и единствено чрез Български пощи. Някои не бяха изпращали до него момент писмо. Какво беше вълнението, когато пишеше стихотворението „Моето добро писмо“ до издателството ни?
Изключително добър въпрос, който успя да нарисува усмивка на лицето ми и за който искам да ви благодаря! Когато пишех стихотворението си „Моето добро писмо“, което впоследствие изпратих в плик до Издателство „Многоточие“, през онзи леко мрачен ден на месец октомври във Велико Търново, вълнението, което изпитвах, докато химикалът докосваше белия лист, беше огромно. През цялото време на творческия процес си представях колко тъговен е днешният свят и колко силно се нуждае да получи своето добро писмо, което да му вдъхне вяра и надежда, „която ще диша по клеймото“, и да го сгрее с любов – топла, спокойна и прегръщаща! Мисля, че се нуждаем от ежедневни прояви на добро, които да разчупят стереотипа, че злото е спечелило категорично това изконно съприкосновение. Те зависят от всички нас и с „Моето добро писмо“ се опитах да подаря капка добро на този объркан от лутане и безконечни битки свят.
А при обявяване на резултатите по Коледа, когато разбра, че ти си награденият с Голямата награда? Това, да преминеш от края на изминалата година и влезеш в Новата с усмивка, би трябвало да ти обещае още красиви моменти.
На първо място, ще бъда искрен, че преживях много дотук и съм благодарен на самия себе си, че въпреки изпитаните тежки и спиращи дъха моменти на болка, не се предадох и успях да намеря адаптивен и конструктивен начин, благодарение на който да се съхраня и да оцелея. Изключително малко бяха в комплицираното ми минало тези персони, които желаеха човечно да вникнат в измеренията на личността ми и да я опознаят по-отблизо, да хванат света ми за топлата длан, да надникнат в Дамян-Дамяновото „дъно на пъкъла“, в което съм бил многократно и което познавам изключително добре, както и да се свържем осъзнато. Именно осъзнатостта във всичките ѝ измерения бе златното разковниче, което съсредоточено търсех. Вървях. И някъде там, по стръмните друми на плавното опознаване на самия себе си, с което се случваше и опознаването на уникалните светогледи на другите, с които взаимодействах, се срещнах и се запознах приятелски с поезията.
Когато станаха ясни резултатите от Международния конкурс на Издателство „Многоточие“ и разбрах, че аз съм награденият с Голямата награда, щастието ме завладя и обля като топъл, приятен душ! Бяха ми нужни няколко минути, за да откъсна поглед от екрана на компютъра си и да осъзная с всяка фибра на личността си, че неспирните усилия, положени дотук през годините, са си стрували и втората стихосбирка е напът! Последният месец декември от миналата година бе изключително динамичен за мен, а и ползотворен – отличаване с втора награда в Националния поетичен конкурс „Георги Черняков“ в град София и след това – отличаване в Международен поетичен конкурс. Незабравима беше и срещата във Велико Търново на 27 декември, по време на която премина и награждаването на отличените автори в конкурса на Издателството! Срещнахме се на живо, запознахме се, прочетохме стихотворенията си в уютна атмосфера, изпращайки последните дни на 2021 година, споделихме и обменихме творчески идеи и планове за съзидателни дела!
Радвам се, че мога да бъда част от всичко това, което ми се случва, и съм безкрайно благодарен, че то е факт, защото за пореден път ми доказа, че няма незабелязано усилие, и точно когато на човек му се струва, че надеждата у него като че ли започва да изчезва, се появява някой, който му подава ръка и му помага да продължи смело напред.
Ти си студент в
гр. Велико Търново, психолог. Бъдещето е това, което всеки желае да е красиво,
споделено, уютно, а в креслото му не знаем какво ни очаква. От какво има нужда
настоящето, което сякаш криволичи често в различни посоки? Казваш, че животът е
илюзия за щастие и че остава ни едничката ни болка,
че утрото ще бъде по-добро...
Към момента изучавам специалността „Психология“ във Великотърновския университет, в която съм в четвърти курс и по отношение на която мога да споделя, че ми остава още много малко – 4 месеца, за да я завърша. За мое съжаление, гледайки с широко отворени очи реалността в действителните ѝ и нелицеприятни измерения, бих определил нашето настояще като едно объркано малко дете, изоставено от своите родители, у което не съществува топлата сигурност, че утре всичко ще бъде наред и някой е там, за да го подкрепи и да му предостави път и посока, по които да поеме с отворени за света сетива. То се нуждае от сигурност и от нечия насока, макар и да не може да изрази тази своя необходимост достатъчно звучно, за да бъде чуто добре. Натъжавам се от тягостния облик на днешните времена и смятам, че настоящето видно се нуждае от наличието на предвидимост, за да бъдем спокойни и убедени, че утре, когато се събудим, щастието няма да бъде илюзия, а проблемите ще останат зад гърба ни. Силно се надявам това да се случи и доколкото възможностите ми на един обикновен човек го позволяват, ежедневно работя и действам в насока сбъдването на това.
„Аз
понякога шумно мълча
и разбирам човешката мъка.
Аз понякога тихо скърбя
и кървя, а душата ми лък е.“
Това е част от стихотворението „Тимшел“. Колко шумно може да е мълчанието, когато се намираме в ситуация на изплашени и сами?
По мое мнение, базирайки се и на изградения си дотук човешки опит, бих казал, че когато сме сами и сме поставени в ситуация, в която сме силно изплашени, мълчанието може да бъде шумно като изстрел от пистолет в празна зала, който хаотично прониква във всяка клетка на пространството и я влудява до краен предел. Надали на някого му се иска да чуе изстрел от огнестрелно оръжие в празна зала, но понякога в животите ни се налага да се сблъскаме с него – и то неведнъж. И ако сте забелязали, точно когато изглежда, че сме напът да се сринем от болезненото усещане, оставено след този мощен куршум, се изправяме и продължаваме да вървим напред още по-силни, още по-смели, още по-целенасочени и уверени в способностите си. Хората са уникални и аз се възхищавам на възможностите, които се крият в дълбините на човешката личност!
В поезията ти оприличаваш нощта като жена, позната на квартала. Каква асоциация буди в теб това, ако късно през нощта погледнеш през прозореца и видиш една единствена лампа да свети от някой дом? Това би ли те вдъхновило да напишеш стихотворение или кротко би се върнал обратно в леглото? Кое вдъхновява динамичния ден на Димитър Драганов?
Ще разкрия, че аз съм от този тип хора, които никога не слагат граници на своето въображение и фантазия. Точно това ми помага да пресъздавам с мисловна лекота пъстротата в света на творбите си. Ако някога погледна през прозореца и видя една-единствена лампа да свети от някой дом, ще се замисля какво ли е това, което през късната нощ прекъсва съня на човека отсреща, какви ли са страховете му, какви ли са вълненията му, което, от своя страна, неминуемо ще задвижи процес на вдъхновение за написването на някое стихотворение. Динамичният ми ден се вдъхновява от всичко, което е около нас и което може да ми послужи като вдъхновение за създаването на стихотворение или разказ – усмихнати влюбени на спирка в града, шумотевицата привечер, бързащите минувачи, борещите се за трошицата хляб гълъби, тичащото и играещо си на воля дете в парка. Светът е красив и животът е хубав!
Като психолог оплиташ ли се в дилемите на дните, или бързо успяваш да излезеш през вратата? Каква е магията да се справяме по-лесно с трудностите, да не виждаме тези, които не се радват на успехите на другите? Защо много от хората не се радват на успеха на другите?
Разбира се – и като психолог, и като човек понякога се случва така, че се оплитам в дилемите на дните, но въпреки това успявам да се справя и да изплувам на повърхността. Не знам дали съществува магия да преодоляваме по-лесно трудностите, които ни застигат в ежедневието ни, но моята формула се състои в това преднамерено да не им обличам царски дрехи в ума си и да не им позволявам да вземат превес в мисълта ми, а и в живота ми, колкото и трудно да е за осъществяване на практика в определени моменти. Мисля, че много от хората не се радват на успеха на другите, защото не оценяват вътрешно усилията, които даденият човек е положил, за да достигне нивото, на което се намира. Ако си позволят да се замислят в тази насока, може би ще прозрат, че всяко постижение се реализира след инвестирането на множество целенасочени усилия, енергия, безсънни нощи и сълзи. Прекрасно знам, че много от хората няма да се радват на моите успехи, но единственото, което мога да направя, е да остана осъзнат, усмихнат, мотивиран и опитващ се да раздаде светлина на останалите. Обичам да се вслушвам в конструктивната критика и се научих да подминавам деструктивните и хапливи коментари, които целят да ме уязвят и епатират. Безсмислено е да им отделям време и енергия и сега гледам на тях като на красноречиво доказателство, че се движа в правилната посока – смело напред.
„Представѝ си зелена трева
и усмивка, която те връща
към хиляда и двеста слънца̀,
засияли над родната къща.“
Представи си, че сега сме заедно в твоя роден град Стралджа. Кое е това място, което би ми показал първо?
Първото, което ми мина като мисъл през ума, когато прочетох следния въпрос и когато си представих, че сме в родния ми град Стралджа, е да посетим моето училище СУ „П. К. Яворов“, в което завърших средното си образование. След това можем да се срещнем с местните изявени поети, художници и народни певци, с които да проведем задушевен разговор. Господин Станислав Марашки и госпожа Станка Парушева са дейци на литературата от град Стралджа, Боян Ченешев е забележителен рап изпълнител, с който работихме по проекта му – песента „Аз съм българче“, която се появи на бял свят в крайните дни на месец декември на 2020 година и се хареса на широката общественост; Денка Георгиева и нейната дъщеря Тони са изключителни художници от нашето градче, Петър Толев е народен певец, представял града на големи музикални форуми. Още много са личностите, които милеят за доброто име на града! Срещата с тях би била един светъл и добър спомен!
Ех, че хубаво звучи. За мен ще е истинско удоволствие да направим тази разходка някой ден. А как изглежда рицарят на рими?
Рицарят на рими изглежда всякак, както можем да си го представим – смел, изплашен, тъжен, радостен, развълнуван, разочарован – и как ли още не! Фантазията винаги го рисува по различен начин, за което само мога да ѝ бъда безкрайно благодарен! Нека най-добре го представяме с творба:
Рицар от рими
Аз говоря с поезия, братя,
и целувам с поезия също.
На душите ви искам да пратя
любовта от словесната къща.
Аз съм тътен в световното нищо
и съм малко момче на Всемира.
Аз говоря понякога пищно
и в очите на някой се спирам.
Аз обичам, когато познати
ме наричат на галено Митко.
Вие всички сте моите братя
и сестрички в житейската битка!
Аз съм вашият рицар от рими
и сърцатата песен небесна.
Аз съм лято в суровата зима.
Ще ви браня от злото – словесно!
Някак е вдъхновяващо с теб. Бих добавила чрез поезията ми:
Ти говориш, поете. Говориш.
Любовта ти към всичко прозира.
Някак думите, без да повториш,
ме приканват пред струни на лира.
Сякаш музика диша – от птиче –
щом денят облече си елече,
всяка зима до теб явно пише,
но пък лятото чух отдалече.
Има делници, дето ни връщат,
както спомен се връща – омайник,
ала някъде в земната къща
днес кипи всеки звук – като в чайник –
и изпраща ни глас, да ни има,
както въздуха свеж край реката.
Виждам твоята лятна картина,
откъдето изпращаш писмата…
Радвам се на нашата среща и ти благодаря! Пожелай нещо на твоите читатели!
И аз съм изключително радостен и положително променен и допълнен от нашата среща, от нашето запознанство на живо, от комуникацията ни, от обмена ни на творчески идеи! Благодарен съм, че ви има, че успяхме да се запознаем и че дадох с топлина това интервю за вас, благодарение на което бих могъл да достигна до дълбините на нечия душа и да я докосна с топлина.
Искам да пожелая на своите читатели да бъдат здрави, щастливи, усмихнати, вярващи, вдъхновени и търсещи! Изпращайте с любов своите добри писма към хората, които ги очакват, и знайте, че това може да промени деня им, а и животът им! Вярвайте в силата на доброто, защото е винаги някъде там и просто очаква да бъде помилвано и повикано от нас! Дерзайте, обичайте и бъдете обичани!
Вярвам, че животът се случва с искри от щастие, когато си позволим да тичаме боси по топлите пясъци на времето! Събуйте си обувките, усетете галещия пясък под краката си и тичайте смело към цялото очарование на живота!
То е Ваше!
Цветна дъга
Обичай!
Защо ли? Не знам.
Навярно това ще лекува,
когато в пустиня си сам
и никой гласа ти не чува.
Привличай! Борѝ се до кръв.
Пазѝ се от думи отровни...
Тежи ли, когато си стръв
в устите на хора лъжовни?
Обличай деня си в добро,
в любимите пролетни звуци.
След време ще има какво
да кажеш на своите внуци.
Обичай момента сега,
защото веднъж се живее!
Животът е цветна дъга,
която в душите се смее!
И нека се насладим на твоята блага милувка, на писмото ти, написано до ИК „Многоточие“ и всички хора…
Моето добро писмо
„Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!“
Валери Петров
Не тъгувам, поете любими!
Знам: добрите писма са напът!
Те летят над нивя и градини
и в сърцата човешки ще спрат.
Знам, че някой ги пише далече
всяка вечер с море от любов!
Скрил душа под дебело елече,
си представям Валери Петров.
Зима вие навън и припява.
Носи в своята песен мечти.
Тя душите ни сякаш смирява
и помага да вдигнем глави.
Над Балкана прелита надежда
и се губи в небесната вис.
За поета всемирът се свежда
до римувани строфи на лист.
Те, писмата, се пишат с целувка,
а зората ги праща към нас.
Днес писмото е блага милувка,
подарена с усмивка на Вас.
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК "Многоточие"
