Румяна Пелова и "Стихове с вкус на горчиви кайсиеви ядки"

 

„Защо избрах това заглавие на стихосбирката си? Ще ви обясня.

Първата част: „Когато си отиваме от любовта“ разказва как на 20 години заедно с любовта идва и свършекът на света. За някои той е толкова непреодолим, че посягат на живота си. Но който го надживее, разбира, че след любовта има пак любов… И така – до свършека на света.

Втората част: „Когато си отиваме от живота“ показва, че в един момент човек осъзнава, че е смъртен. Тогава Бог размахва пръст и намеква, че от него зависи колко още ще гори пламъкът на свещичката му.

За удължаването на живота се приемат горчиви кайсиеви ядки, богати на витамин В17. Надявам се, знаете, за кое заболяване говоря. Когато ми поставиха страшната диагноза, мисълта, която ме крепеше, беше, че искам да живея – да видя пораснало внучето си, да спечеля награди от още конкурси и да издам още книги. Това бе негласното ми споразумение с Господ и досега и двамата го спазваме.

Надявам се да бъда с теб, читателю, до края си. А ако заслужавам – и след него.“, сподели Румяна Пелова

Зад облачната ципа над морето,

денят е уморен и тихо гасне.

И гледката е чудна, общо взето,

извадена от залеза. Прекрасна.

Ветрее над водата топъл бризът,

немирен, от къдриците ти дръпне.

Разперено платно е твойта риза,

нашепва ти за сънища попътни.

Представяш си, че ти си Пенелопа,

на острова на любовта – Итака.

Дали пък Одисей навън не хлопа?

Очакван като дъжд... Но недочакан?

Мечтите са реалност, общо взето,

успееш ли съдбата да прегърнеш.

Аз знам, че ще се гмурна във морето,

вода да стана... Само да се върна.

Това стихотворение е „Завръщане към началото“ и е само една клетка от съвършенството. Бихме нарекли съвършенство най-новата ѝ книга, озаглавена „Стихове с вкус на горчиви кайсиеви ядки“, не само защото в нея са преплетени до болка тъгата и радостта на реалността, в която горчивината оставя дълбокото усещане за живота.

Най-новата стихосбирка „Стихове с вкус на горчиви кайсиеви ядки“ е налична.

 

Участниците във сборника от Втория международен поетичен конкурс "Защо пиша това писмо?" 2022 г.

Уважаеми участници във Втория международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“, на 19 декември 2022 г., в навечерието на Коледа, обявихме резултатите от конкурса, както и големия победител, а именно София Милева от гр. Хасково. Тя вече подготвя своята нова книга, която ще бъде издадена от ИК „Многоточие“ напълно безплатно.

Ето ни отново, вече във втория етап, където проектът „Защо пиша това писмо? – 2022“ ще бъде завършен с отпечатване на втори сборник с избрани творби от конкурса. Първият беше към първия ни проект от 2021 г.

Общо 235 стихотворения бяха изпратени чрез 162 писма, а журито – ИК „Многоточие“ и миналогодишният победител Димитър Драганов – определихме да участват точно 100 стихотворения.

На снимката е корицата на сборника.

Ето списъка на авторите и стихотворенията за сборника „Защо пиша това писмо?“ с тема „Моето добро писмо“, който е по азбучен ред:

Албена Тодорова Иванова – Писмо в бутилка

Анджела Ивайлова Георгиева – Доброто

Андрей Руменов Андреев – До майка

Анна Славова Петрова – Дюлгерова – До майка ми

Анна Теофилова Молева – Откакто те обикнах

Беатрис Диянова Колева – Моето добро писмо

Бисерка Иванова Алексиева – Коледарска молитва

Ваня Йорданова – Пеперудени крила

Василена Василева – Писмо до моя герой

Величка Транчева – Писмо от мен

Венета Георгиева Искренова – Молив и Охлюв

Вероника Андреева Иванова – Писмо до сина, който се завърна

Виктория Симонова – Вълшебство

Виолета Михова – Писмо с обратна разписка

Габриела Константинова Киркова – Писмо в бутилка

Галина Василева Ширлетова – Очите ни

Галина Цвяткова Николова – Писмо от мен

Георги Костодинов Иванов – Надеждата, Българката

Гергана Анастасиева Куртакова – Оловен войник

Гергана Георгиева Славова – Писмо до дъщеря ми

Глория Йорданова – Доброто днес

Даниела Кузманова – Бяла лястовица

Дарина Димитрова Димитрова – Хартиени птици

Дария Благовестова Георгиева – Детски момински мечти

Денита Даниелова Славева – Свобода

Джулия Здравкова Христова – Липсваш ми

Диана Рангелова Илиева – Доброто сме ние

Диана Славчева Фъртунова – Без адрес и Гроздобер

Димитрина Георгиева Иванова – Август се сбогува

Димитър Драганов – Подреждане на добрите писма

Добрина Йочева Симова – Толкова писма

Евгения Динева – Наследство

Евелина Евелинова Любомирова – За скритите писма

Елена Ивайлова Стилиянова – За вас, учители, с любов

Елиа Елисеева Тилева – Поезия без думи

Елисавета Пламенова Великова – Добър

Ива Карагьозова - Пролет

Иван Иванов - Олга от сайта "Find the love.bg" 

Ивета Попова – Бездомните кученца

Илия Кочев Левков – Добрите писма

Йорданка Петрова Господинова – Денят ми

Ирена Цветкова – Ненаписани писма

Кристина Веселинова Цонева – Чужденецът

Кристияна Боянова Кирилова – На железопътната гара

Лара Шарли – Маргаритки в снега

Луиза Людмилова Кръстанова – Създатели на история

Мадлена Георгиева Борисова – Ретро влак

Маргарита Петрова – Gamarima – Най-доброто писмо

Мариана Великова Стоянова – Завещание в писмо

Мария Коцева - Писмата

Мария Николова Харалампова – Русалка

Марта Йорданова Арбалиева – На доброто

Мартин Петров Мечкаров – Здравей, сине, добре съм

Мартина Емилова Стоева – Достатъчна ли съм?

Милена Христова Михова – Искам…

Милка Маринова Николова – Есен в минор

Милчо Димитров Петров – Защо… и Писмо до…

Младена Александрова Елезова – Прошка

Надежда Тодорова – НадиКа – Две писма

Нели Кънчева Иванова – Обади ми се

Никола Георгиев Апостолов – Писмо по Коледа и Писмо до теб, мила

Николина Асенова Кацарова – Писмо до себе си

Нина Данаилова – Аритмофобия на живота

Нонка Нешова Чардакова – Писмо – изповед до моя любим

Памела Мекушина – Доброто ще спаси света

Петрана Георгиева Георгиева – Не се отказвайте…

Петрана Николаева Петрова – Надежда и Писмо

Петър Хаябарлийски – ЛиПа – Изпратено писмо

Петя Петрова Пеева – Добрите хора

Радка Кънева Илчева – Бездомник

Раммадан Летифов Капсъзов – В доброто смисълът се крие

Саша Иванова Марулевска – Да живееш

Светлана Николова - Покаяние

Силвия Сашева Веселинова – Жена

Славена Иванова Николова – Аз съм като фар

София Тодорова Милева – Писмо

София Христова Матеева – Приятелство

Станислава Стоянова – Орисвам те с добро

Стефка Андонова Бакалова – Пролетна маги

Стилиян Стоименов - Доброто

Таня Иванова Варадинова – Плач

Таня Ламбова Мезева – Писмо за прошка и Изпращам блян

Теодора Александрова Василева – Надежда

Тиана Атанасова Калеева – Моите думи, твоите думи

Хари Спасов Спасов – За мама, в Италия

Христилия Каролинова Кулева – Животът - послание

Христина Иванова Гложенска – Лъч надежда

Цвета Никол Теодорова Петрова – Що е то добро?

Цвети Ангелова – Писмо от мен за теб

Юлиана Радославова Рибарска – Писмо до звездите

Юлия Кожинкова – Защо пиша това писмо?

Явор Бориславов Антов - Искри

Яна Ангелова – Яни – Какво бих ти казала…

Яна Василева – Цури – Едно добро никога не идва само

Честито!

Други подробности относно сборника – скоро!

 

 

"Неизмислени разкази" на Георги Костодинов - "дисекция" на живота...

 

Наскоро той създаде пътеводител за Чипровци, а стихотворенията му за малки и големи достигат с лекота до много хора. Той често представя пред читателя живота – такъв, какъвто е, а неговите разкази винаги са наситени със заразителен хумор, както и с такива истории, които светят от духовното, връзката с родното и перипетиите на живота.

Такъв е и най-новият му сборник – неизмислен е – и е с предусещащото заглавие „Неизмислени разкази“. Историите в него са за отминали времена, за събития, случили се не много отдавна, актуални и днес.

А той е Георги Костодинов.

 

Ето какво споделя авторът на книгите „Съдба“ и „Градски клюки“ Василена Бел в своята словесна „дисекция“ на „Неизмислени разкази“, която е поместена в книгата му:

 

 „Георги Костодинов, автор на множество съвременни лирични и прозаични творби, пазител на бита, културата и традициите на българина в Северозападна България, за пореден път пренася читателя в света на народната самобитност, насища словото със заразителен хумор, но и с истории за духовните търсения на личността, връзката с родното и перипетиите на живота.

Книгата е низ от разкази, преминали през очите, сърцето и душата на писателя. Разкази за отминали времена, за събития, случили се не много отдавна, актуални и днес. Персонажите са реални личности, съграждани, оставили жив спомен у автора с емблематичното си асоциално поведение, будещо смях, както и такива, които с добротворчеството си са успели да нарисуват прочувствени картини, останали завинаги в ума на твореца.

Многозначността на разказите разкрива двуполюсния характер на съдържанието в книгата. Авторът умело съчетава прозаичното звучене на произведенията с неподправен хумор и сюжети, наситени с покаяние и драматизъм. В книгата се преплитат великодушие и посредственост, гостоприемственост и отчуждение, веселие и тъга и пр. Принципът на противопоставянето разкрива авторовата позиция по отношение на начина, по който е устроен светът с всички свои предимства и недостатъци – изобилие от възможности, житейски обрати и криворазбрани общочовешки ценности.

Действителни хора и събития от миналото оживяват в представите на читателя, подтиквайки го към размисъл. Голяма част от прозаичните разкази звучат хумористично, но и съзидателно. Упрекът към човешките пороци, посредством сатирата, критикува недъзите на обществото и пресъздава греховността у човека като криза на ценности. Учи на самокритичност и порядъчност. Сред персонажите изплуват образите на професионални пияници, прелюбодейци, клеветници, простомислещи и властолюбиви материалисти, чието консервативно и изостанало поведение буди единствено смях у съвременното общество. Авторът изгражда образа на съгражданина в непрестанната му битка с живота. Разказите преминават през призмата на бита и традициите в малките населени места, разкриват предимствата и недостатъците на обикновения човек.

Литературното слово оживява от разговорната интонация на героите. В битовия диалог на моменти проличава езика на средата, а просторечието само по себе си говори за разбиранията и ценностната система на персонажите, която е в разрив с естетическия идеал на духовните личности. Пародийно припознати, местните сънародници, са олицетворение на греховността. Авторът използва принципа на пародията, бурлеската и гротеската, за да пресъздаде чертите на характерите им. Всеки един от тях има някакъв порок – ограничени разбирания, пристрастие към алкохола и чуждите жени, безбожие и пр. Обществениците действат ирационално, постъпките им са глупави и неоправдани (гонене на овен, бране на отровни гъби, иманярство и пр.). Освен че се разкриват чрез словото си, повечето от героите имат прякори (Манчо Печурката, Сандо Палашката, Бари), с което авторът умишлено подчертава тяхната маловажна значимост. Подробностите изместват главното, героичното и религиозното отстъпват пред битовото и греховното.

Макар и само като фон в съдържанието на книгата, и тук проличава любовта на автора към българските традиции, бит и култура, характерни за родното му място (напр. курбан за здраве), както и изобилието от български лични имена и фамилии. Превърнали се в спомени, разказите все още звучат съвременно, защото засягат проблематични аспекти от човешката природа.

Наситени с емоции, останалата част от разказите в книгата са палитра от драматизъм, екзистенциални колебания и психологическа дълбочина. Интригуващите истории на героите отвеждат читателя към спомените на автора от първо лице и негови лични наблюдения върху хората от близкото му обкръжение.

Отново присъства идеята за родното. В разказа „Завръщане“ е представен гибелният ефект от гурбетчийството, което не позволява на героя да се порадва на последните жизнени сили на родителите си. Загубил корените си, човекът губи и себе си.

Темата за родителството е разгърната в няколко емоционални разказа. Синовният дълг и любовта към бащиното огнище, съчетани с дълбока емоционалност, провокират към размисъл за ролята на родителя при изграждането на крехката детска психика. Достойни за уважение са тези, които са отгледали и възпитали личността. Тези, които „деляха от залъка си, за да има за мен, които ме възпитаха да бъда човек, които ме изучиха“. Сълзите в очите на героите ясно подчертават тази духовна връзка между родителите и детето – неразривна, безкрайна и всепречистваща. В светъл ореол изплува споменът за любящата майка и трудещия се от сутрин до вечер баща. Съвършеният родител е онзи, който, въпреки ударите на съдбата, е готов да пожертва себе си в името на детето. Със същата въздействаща сила е представен и образът на родната майка, която не може да се нарече „истинска“ – разкайваща се, но греховна – изоставила първородното си дете, пожалила себе си, отрекла се от родителския си дълг. Синът, който обръща гръб на биологичната си майка, за да прегърне тази, която му е дала най-ценното – направила го е човек, е непреклонен пред бездушието и напълно отдаден на справедливостта. В потока на годините той прощава, но не променя мирогледа си. Доказателство, че времето не лекува белезите. То просто ни учи как да живеем с тях. Истинското щастие за героя остава скрито в духовността и тясната връзка с родното.

Разказите в книгата „Такъв е животът“ се превръщат в зов за очовечаване на човешките взаимоотношения. Те ни показват, че съществуването на човека не трябва да е безцелно – лишено от смисъл, пропито с егоизъм и малодушие. Всеки се нуждае от подкрепа, разбиране и обич. От родителско рамо и здрави корени. В един свят, където цари бездуховността, не може да има любов. Там, където сатирата и сарказмът рисуват човешките характери и взаимоотношения, преобърнатите ценности са гибелни за обществото. Книгата, в духа на минало и настояще, българщина и проницателно светоусещане за пулса на живота, е своеобразно послание за един спокоен и хармоничен свят, където животът създава най-вълнуващите истории.“

 

Очаквайте „Неизмислени разкази“!

 

 

 

 

 

 

 

Откровено за вас: Писмо и малко падащи звезди, а спусъкът - насочен с любов...

Днешната ни среща е с победителя във Втория международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“, организиран от ИК „Многоточие“. Идеята на конкурса беше да се напише стихотворение върху лист хартия, с оригинална идея на писмото и да се изпрати до редакцията ни, по пощата. Физическата, а не електронната.

Получихме 235 стихотворения, изпратени чрез 162 писма. Освен от всички краища на нашата Родина имаше писма и от Белгия, Северна Македония, Чешка република, Австрия и Гърция. Най-младият участник беще на 7 години, а най-възрастният на 81 години.

И така в навечерието на Коледа 2022 г. издателството ни обяви резултатите, като Голямата награда отиде при София Милева от гр. Хасково, за стихотворението „Писмо“. София получи като награда безплатно издаване на книга от ИК „Многоточие“, статуетка „Ангелско сърце“, картина „Лодките на светлината“, нарисувана от Работилница iva.art, както и почетна грамота.

София Тодорова Милева е родена през 1991 г. в град Хасково. Завършва българска филология в Университета „Проф, д-р Асен Златаров“, Бургас. След дипломирането си работи като учител, а през свободното си време пише поезия.

Първите ѝ публикации са във вестниците „Тийнейджър LOVE“, New’s paper, „Ретро“, „Ардински глас“, „Отвъд кориците“, „Везни“, „Знаци“ и др., а през 2015 г. участва в международния сборник „Обо все понемногу“ (Москва).

Носител е на повече от 40 национални и международни награди за поезия като „Море“, „Усещане за любов“, „Биньо Иванов“, „Дора Габе“, „Яна Язова“, „Пенчо Славейков“, „Нова Загора“, „Кръстьо Хаджииванов“, „Жената – любима и майка“, „Пеньо Пенев“, „Небесни меридиани“, „Дамян Дамянов“, „Георги Давидов“, „Горчиво вино“ и др.

 

Авторка е на стихосбирките „Грехопадение“, „102 минути“ и „Събуди ме, когато“.

 

И.Ц. Добре дошла в „Откровено за вас“, София!

„Написах ти го, знаеш ли защо?

Умирам да те срещна…“ е много докосваща поанта в стихотворението ти „Писмо“. Кога поезията срещна София Милева и беше ли неочаквано за самата теб?

С.М. Добре заварили! Ако питаш мен, мисля, че сериозното писане започна в университета, макар че стихотворенията ми от този период се пазят в тайна. Ако питаш приятелките ми обаче, някои от тях твърдят, че съм писала разни неща още в детската градина. Никога няма да забравя какво се случи на премиерата на „Събуди ме, когато“ в град Хасково. Бяха ми задали същия въпрос и аз отговорих по същия начин, но зад мен – Габриела Милкова… „Не е вярно – крещи тя – още не бяхме тръгнали на училище, когато написа първата си творба. Бяхме на панаира и ти беше толкова впечатлена от Виенското колело, че му посвети стихотворение. Също така си спомням как веднъж баба те попита какво правиш, бяхме в първи клас, а ти се обърна към нея супер високомерно, с вдигнат нос и каза „В момента пиша роман“. Габи ме познава от зародиш, вярвам ѝ, макар че нямам големи спомени от тогава.

А дали поезията беше нещо неочаквано за мен, да, беше. Някакъв мъж ми повлия, доколкото си спомням. Мисля, че преживях някаква драматична връзка и толкова много страдах за някакъв бургазлия, че му написах цяла книга. Днес, разбира се, всичко това ми се струва смешно и съм много щастлива, че на 31 намерих най-невероятния човек на земята.

 

Международният поетичен конкурс „Защо пиша това писмо“ беше необикновен с това, че всички участници трябваше да изпратят творбата си с някаква оригинална идея, с химикал в ръка и единствено чрез Български пощи. Някои от участниците не бяха изпращали до него момент писмо. Какво беше твоето усещане, когато пишеше стихотворението „Писмо“ до издателството ни?

Това стихотворение трябваше да бъде изпратено миналата година, но пропуснах крайния срок. Затова остана за тази. Това писмо всъщност беше едно от десетте писма, изпратени до една друга любов. Истински писма, от хартия, пощи и т.н., както ти ги обичаш нещата, романтични. Драматичните произведения са много по-въздействащи, отколкото щастливите такива, затова и реших да не пиша ново писмо, тъй като в момента съм много щастлива, а честно казано не знам как да го опиша.

Ти си носител на много литературни награди. Кое е това, което те развълнува най-силно във Втория международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“ и вдъхнови ли те темата за още нови стихотворения? Сподели ни.

Най-много ме развълнуваха твоите думи, по-късно – прекрасната ти картина, грамотата и този красив ангел, който сякаш ти казва „Ето ти едно ново сърчице, сигурно си нямаш…“ А темата е наистина вдъхновяваща, подготвям книга, която е пълна с писма, но не любовни, а по-скоро със сериозни писма, които трябва спешно да бъдат разпратени в различни краища на света, дори и отвъд.

Да, вече подготвяш най-новата си книга, която скоро ще се реализира чрез ИК „Многоточие“. Подскажи ни какво могат да открият в нея читателите?

Книгата е много тежка. Най-сериозната книга, която съм писала, поне до момента. Много е голяма и е много трудна за четене, защото в нея няма розови дъвки, както се изрази в критиката си Диляна Христова. Книгата се състои от три части, като първата е посветена на баща ми, втора част засяга войната в Украйна, измислената болест „Covid – 19”, затварянето на света, катастрофата на Струма, катастрофата със Семерджиев, убийствата на граничните полицаи от последните месеци. Трета част разказва за морето – моя любима тема, за вярата, за погубените човешки ценности и т.н, и т.н. Трета част е озаглавена „Против обичане“ – аз търся тази ваксина.

 

От какво има нужда настоящето, което сякаш криволичи често в различни посоки?

Настоящето ни има нужда от малко повече добро. Хората са станали много материални. И много са се отчуждили един от друг. Мисля, че пандемията допринесе много това да се случи. В един момент напуснахме домовете си, но не успяхме да напуснем мълчанието си. За мен периодът на LOCKDOWN беше най-продуктивният период в живота ми, издадох втората си книга, получих над 20 национални награди, извадих доста пари… обаче знаеш ли кое помня, сякаш беше вчера? Онзи момент, когато най-добрата ми приятелка се обърна и каза „Хайде, Софи, няма да те прегръщам, щото… нали знаеш, Covid и т.н.“ Сърцето ми се разкъса… да обичаш някого и да не можеш да го прегърнеш.

„Събуди ме, когато бездомните вкъщи се върнат

и всеки сирак се събуди с баща и със майка,

и Бог изцели болни от рак и безумие,

и за просяка някой богат отчупи от хляба си…“ е откъс от стихотворението „Събуди ме, когато…“. Така е озаглавена и книгата ти, до която имах честта да се докосна, развълнувам и да запомня. Иска ми се и аз да се събудя тогава, когато… Кое може да ни обедини, да се събудим един ден всички заедно и да усетим цялата светлина на утрото, което да ни обещае свобода? Може би това е думата? И какво би искала да държиш в ръцете си тогава?

 

Ще ти цитирам част от Библията, която обожавам да чета. Смятам, че тази книга е връх в словесното изкуство. Първо послание на Свети апостол Павел до коринтяни казва така:

Ако говоря с човешки и ангелски езици, а Любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. /13;1/.

И ако имам пророческа дарба, и зная всички Тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а Любов нямам, нищо не съм. /13;2/.

И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а Любов нямам, никак не ме ползва. /13;3/.

Любовта дълго търпи, и е милостива; Любовта не завижда; Любовта не се превъзнася, не се гордее. /13;4/.

Не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло./13;5/.

Не се радва на неправдата, а се радва заедно с Истината. /13;6/.

Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. /13;7/.

Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. /13;8/.

Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме. /13;9/.

Но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. /13;10/.

Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; но откак станах мъж, напуснал съм детинското. /13;11/.

Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат. /13;12/.

И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и Любов; но най-голяма от тях е Любовта. /13;13/.

Какво бих искала да държа в ръцете си тогава? Нищо друго освен ръцете на моята любов.

 

Да, любовта е дълготърпелива – мога да претърпя, да простя, мога да дам на другия време и възможност. Човекът, който обича, прави това.

Представи си, че сега сме заедно в твоя роден град Хасково. Кое е това място, което би ми показала първо?

Сигурно си мислиш, че бих те завела до монумента „Св. Богородица“, нали е в „Гинес“ и т.н. Не! Бих те завела в гетото. Там, където пораснах. За да видиш бездомните, сираците, бедните, болните от рак, болните от безумие. Тогава може би ще разбереш по-добре защо пиша по този начин и защо дори сега, когато съм в най-прекрасния и влюбен период в живота ми, аз все още страдам за тези хора и, едва ли ще повярваш, но още ги сънувам и мисля за тях.

Радвам се на нашата среща и ти благодаря! Пожелай нещо на твоите читатели!

Удоволствието е изцяло мое, аз ти благодаря! И на теб, и на читателите ни пожелавам здраве, щастие и много любов във всичките ѝ форми.

И нека се насладим на стихотворението ти, написано за конкурса „Защо пиша това писмо?“ и всички хора… 

Писмо

 

Писмо и малко падащи звезди,

а спусъкът – насочен към душата.

Боли ме, както никога преди.

Умирам за „преди“ и „за нататък“.

 

Сърцето ми едва-едва държи.

Едва-едва. Държи ли се земята?

Отивам си… Вселена от лъжи.

И Господ не остана зад вратата.

 

Защо Ти пиша днес това писмо?

Защото любовта изпепелява,

а после сякаш в думата „живот“

единствено смъртта ми оживява.

 

Усещаш ли ме в тъжното писмо?

Отдавна знам, че нищо не усещаш.

Написах ти го, знаеш ли защо?

Умирам да те срещна…

 

 

П.С. (И.Ц.) След приключване на разговора ни, получих съобщение за пратка от куриер с подател София Милева. Забързах да си я взема, а от цветна торбичка се показа тя, Мерилин – с прекрасна бяла рокля и винаги готова за целувка. С очи, които вдъхновяват, и с розова панделка за розови дни. Може би ще приличат на розова дъвка тези дни, но със сигурност ще са пълни с Любов, каквато ми дари София и днес. Встрани издайно ми прошепна заглавието на книга – „102 минути“, автор: София Милева.

Такава е София, даряваща светлина. А Мерилин ще бъде до мен и утре, защото е подарък за рождения ми ден, а в минути на утрешния празник ще прочетем заедно стихосбирката „102 минути" (навярно Мерилин я знае вече наизуст). Пожелавам ви поне 102 минути любов в днешния ден, за да залепне като дълга целувка за вас и за утре, и за вдругиден…

 

                                                                 

 Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова – гл. редактор на ИК „Многоточие“