За разговорите между редактора и автора, за личните истини, които откриваме по пътя, и за романа „Киното на Комедията“ на Йордан Стефанов.
От Ивелина Цветкова | Личен редакторски поглед
Има нещо много специално в пътя на една книга към читателите. Отстрани може да изглежда, че всичко започва с ръкописа и завършва с публикуването му. Но за мен най-ценните моменти често се случват между тези две точки – в разговорите, в споделените съмнения, в неочакваните открития и в онези малки паузи, в които започваме да разбираме не просто какво иска да каже авторът, а защо има нужда да го каже.
Като редактор вярвам, че работата ми не се изчерпва с думите на страницата. Да, търсим точната дума, по-силното изречение, сцената, която има нужда от още малко светлина. Но понякога, докато говорим за един герой, стигаме до нещо много по-лично. До страх, който познаваме, до избор, който отлагаме, до истина, която сме усещали, но не сме успявали да назовем.
И може би точно това е една от най-красивите страни на връзката между редактора и автора – доверието, с което постепенно се отварят не само страниците на книгата, но и светът зад тях.
За мен тази връзка е ценна и отвъд самото издаване, защото след като книгата вече е при читателите, разговорите продължават. А понякога именно тогава започваме да разбираме колко лична е била историята, която сме държали в ръцете си.
Така се връщам към разговорите си с Йордан Стефанов около дебютния му роман „Киното на Комедията“. Има една част от неговата история, която остана с мен – не толкова заради необичайната идея на книгата, колкото заради пътя, по който е стигнал до нея.
Йордан започва първата версия на романа на 18 години. Но за да намери истинската му история, първо трябва да се срещне със собствените си страхове.
В началото той си представя книгата по различен начин. Опитва се да изгради живота на главния герой, да му даде проблеми, които да звучат сериозно и убедително, но нещо не се получава. Сякаш му липсва онзи опит, който помага на един писател да разбере не само какво се случва с човека, но и какво се случва вътре в него.
После идва едно важно осъзнаване: може би не е необходимо да търси толкова далеч.
Вместо да измисля страховете на своя герой, Йордан започва да се вглежда в собствените си. В съмненията дали е достатъчно добър. В мисълта, че може би не заслужава мястото, което заема. В онези тихи, повтарящи се убеждения, които могат да ни накарат да се усъмним в себе си дори когато отвън изглежда, че всичко върви добре.
И точно тук историята му става особено човешка.
Защото колко често не се проваляме заради липса на способности, а защото сами сме повярвали, че не сме достатъчни? Колко възможности подминаваме, колко желания заглушаваме и колко пъти се опитваме да заслужим правото да бъдем себе си?
В разговора ни Йордан ми разказа за периода след завършването на училище, когато пред него вече се отваряла възможност да започне официално работа като дизайнер – професия, към която се бил насочил и в която имал опит. Отстрани това изглеждало като естествена следваща стъпка. Но вътре в него се случвало нещо друго. Вместо очакваната увереност дошла кризата на идентичността. Започнал да усеща разминаването между онова, което изглежда правилно, и онова, което действително иска.
Понякога животът ни поставя точно в такава точка. Всичко сякаш е подредено, а ние не се чувстваме на мястото си. Имаме посока, но не сме сигурни дали сме я избрали. Следваме план, но не знаем чий е бил той в началото.
Йордан започва да забелязва и нещо друго. Докато слуша разговори с режисьори, писатели и творци за това как се създават добри истории, открива, че съветите им удивително приличат на съвети за самия живот: натрупвай опит, наблюдавай хората, слушай ги, опитвай се да разбереш реакциите им. За да разкажеш убедително нечий живот, трябва да се вгледаш в живота. А понякога, за да разбереш собствения си, трябва да се осмелиш да го погледнеш отстрани.
От това наблюдение постепенно се ражда и една от основните идеи на „Киното на Комедията“: а ако животът ни е като филм, а ние следваме сценарий, без дори да си даваме сметка, че го правим?
В света на романа всяка душа е актьор, а животът – филм. Но зад тази необичайна, почти космическа идея стои въпрос, който е много по-близо до ежедневието ни, отколкото изглежда. Йордан разсъждава за убежденията, възпитанието и очакванията, които постепенно оформят ролите ни. За начина, по който понякога се превръщаме в хората, които другите искат да бъдем, и започваме да приемаме тази версия на себе си за единствената възможна.
В един момент от личния си път той осъзнава, че също е позволявал на чуждите очаквания да определят решенията му. Че понякога зад привидно правилния избор стои не истинското ни желание, а нуждата да бъдем одобрени, приети, уважавани.
Мисля си колко трудно е да признаем това пред себе си. Защото чуждият сценарий невинаги изглежда като нещо лошо. Понякога прилича на сигурност, на добра възможност, на път, по който всички ни насърчават да вървим. И едва когато започнем да се чувстваме чужди на собствения си живот, се осмеляваме да попитаме дали изобщо сме искали да бъдем там.
Има една мисъл от романа, която Йордан споделя, че му е помогнала да погледне по различен начин на себе си:
„Героят има право да се отклони. Човекът – още повече.“
Когато я прочетох в контекста на неговия разказ, тя ми прозвуча не просто като послание към читателя, а като нещо, до което самият автор е трябвало да стигне. Понякога една история започва като опит да измислим друг свят, а по пътя се превръща в начин да разберем своя. Понякога пишем за човек, който търси изход, и неусетно откриваме собствените си врати.
Може би затова толкова ценя разговорите с авторите – защото зад готовата книга има път, който не се вижда на корицата. Има първи опити, съмнения, промени, лични прозрения. Има неща, които авторът е разбрал, докато е търсил думите за своя герой. А понякога има и смелостта да признае, че историята го е променила.
Това е и причината да искам да разказвам за „Киното на Комедията“ не само като за дебютен роман, който смесва психология, философия и метафизика, а и като за книга, зад която стои едно лично търсене. Това е историята на автор, започнал първата версия на романа си на 18 години и открил по пътя, че най-убедителните истории понякога се раждат от готовността ни да погледнем собствените си страхове.
Радвам се, че работата ми по тази книга не се изчерпва с редактирането на текста. Че покрай нея имах възможност да водя разговори, които ми напомнят колко много може да се крие зад един ръкопис – и колко често книгите продължават да разказват истории дори след като вече са издадени.
А може би най-хубавото е, че тези истории не принадлежат единствено на автора. Веднъж стигнали до читателя, те започват да задават неговите въпроси, да докосват неговите страхове, да го връщат към избори, които е направил, или към мечти, които е оставил някъде по пътя.
Затова ще завърша с въпрос, който остана с мен след разговорите ми с Йордан:
Ако можехте за миг да погледнете живота си като филм, щяхте ли да се разпознаете в главната роля? Или щяхте да откриете, че отдавна играете по сценарий, който никога не сте избирали съзнателно?
Може би си струва да си зададем този въпрос. А може би си струва да потърсим отговора и в страниците на „Киното на Комедията“ от Йордан Стефанов.
Ако историята ви е заинтригувала и искате да откриете книгата, можете да я заявите тук чрез формуляра:
https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLSdWNdPXF1JKo1QzRhWAjCkZXu2uqa1KVyVve_Q7KupZnh1tAQ/viewform
или като ни пишете в лично съобщение тук: https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie
