Откровено за вас: Илиана Найденова – между светулките и Космоса

Силата не е в бронята, а в онова дете вътре, което още вярва в чудеса.

 

Илиана Найденова е поет със силно разпознаваем личен глас, в който чувствителността никога не е самоцел, а форма на познание. В стихосбирката „Мастиленото одеяло“ тя изгражда свят, населен с образи от детството, паметта, страха и любовта, в него думите не прикриват раните.

Поезията ѝ е едновременно крехка и силна, но и философска, с подчертана образност и символика. 

За Илиана Найденова писането е форма на вътрешно изследване и начин за съхранение. Родена е на 24.01.1986 г. – дата, която самата тя свързва символично с Космоса и с вярата си в синхроничността, тема, която често присъства в нейното творчество.

По образование е психолог с фокус върху травматичната привързаност. Пише поезия от около десет години, като постепенно изгражда разпознаваем авторски почерк – хибриден стил с елементи на символизъм, образност и емоционална честност. В стиховете ѝ се преплитат теми за любовта, уязвимостта, личната метаморфоза и търсенето на вътрешна цялост.

Първата ѝ стихосбирка „Мастиленото одеяло“ може да бъде прочетена като поетичен процес на разголване и събиране на себе си. Любовта в нея е многолика – полет, уравнение, термоядрен синтез, топлина за двама, но най-важна остава изцеляващата любов към самия себе си и смелостта да бъдат свалени маските. Заглавието е вдъхновено от детски спомен и носи идеята за думите като защита, закрила и светлина в тъмното.

 

 

Днес открихме Илиана Найденова с торта в ръце – в миг, който сякаш самият Космос беше избрал. Защото рождените дни на хора, които вярват в синхроничността, никога не са просто дата, а знак.

 

Г-жо Найденова, заглавието „Мастиленото одеяло“ носи усещане едновременно за защита и за изолация. Какво беше водещото за Вас – нуждата от закрила или желанието да се скриете от света?

 

Ако трябва да бъда честна, и двете. Аз съм по-скоро интровертна личност, от типа хора, които биха предпочели да се наслаждават на тишината с чаша кафе и книга в ръка, или в компанията на много близки приятели. Одеялото за мен, освен защита и изолация, е метафора и на топлина, тази, която идва от хората или книгите, но само тези, с които душата ми разговаря на един език.

 

Централният образ на одеялото като убежище от страха ни връща към детството. Поезията за Вас форма на самосъхранение ли е, или начин да се изправите срещу онова, което плаши?

 

Поезията за мен е начин да излея всичко онова, което или е станало твърде тежко или твърде много и вече не се побира в сърцето ми. В най-тежките ми мигове изливах това, което преживявам върху белия лист и го превръщах в изкуство. Тогава се научих да виждам болката по друг начин – не като безцелно страдание, а като алхимичен процес – творчески акт, в който взимам нещо много тъжно и болезнено и го претворявам в изкуство, което носи смисъл, стойност и красота.

 

Мастилото в книгата често действа като втори слой кожа – то прикрива, но и разкрива. В кой момент писането започва да лекува?

 

Създаването на изкуство само по себе си е процес на сублимация. Сублимацията представлява защитен механизъм, посредством който превръщаме своите импулси и травматични преживявания в социално приемливи и творчески форми. Това важи за всяка една форма на изкуство. В този ред на мисли, изкуството винаги ме е лекувало.

 

В стиховете Ви детството не е идилично пространство, а място на първите пукнатини. Беше ли трудно да се върнете към тези образи и да ги оставите видими за читателя?

 

В стиховете ми, свързани с детството, описвам образа на Вътрешното дете – онази крехка част от нашата психика, която пази емоциите, спомените и нуждите от нашето ранно детство и продължава да влияе върху изборите и взаимоотношенията ни като възрастни.

Нуждата да изразя тази крехка част от себе си се появи, в момент, в който осъзнах, че не демонстрацията на твърдост е сила, а тъкмо обратното. Да бъдеш уязвим и да споделиш своята уязвимост със света, е много смел и красив жест.

 

Мотивът за „счупеното, но оцеляло“ присъства силно в книгата. Вярвате ли, че травмата може да бъде източник на чувствителност, а не само на болка?

 

Дали травмата може да бъде източник на чувствителност, или не, е нещо строго индивидуално за всеки човек. Ако се случи така, че детето да преживее травма, в момент, в който се развиват областите на мозъка, свързани с емоциите и самоконтрола, това може да доведе до развиването на психопатни черти. Аз специално съм човек с висока психическа устойчивост, от хората, които успяват да съхранят себе си независимо от всичко, и винаги съм имала сили да продължа напред. Ако метафорично мога да изобразя травмата като кална и напукана земя, то аз съм от хората, които ще успеят да засадят там цвете.

 

Любовта във Вашата поезия е едновременно убежище и опасност. Как разпознавате границата между любовта, която спасява, и тази, която наранява?

 

Аз съм много сензитивна и бързо разпознавам това, което е токсично за мен – определени личностни черти или поведенчески модели – в това число всевъзможни манипулативни стратегии и игрички, които намирам най-малкото за инфантилни. Винаги съм била емоционално честна и ненавиждам подобни  модели на поведение, които за мен са сигурен белег за незрялост – психическа и емоционална.

Много държа на баланса във взаимоотношенията си с хората, защото по природа съм щедър човек, но когато усетя липса на взаимност, баланс и уважение, просто прекратявам такива контакти. В този ред на мисли, крайно избирателна съм по отношение на обкръжението си и много близо до себе си държа шепа хора, но само такива, с които мога да преживея истинска дълбочина, взаимност и безусловна подкрепа.

 

Има ли стихотворение в книгата, което Ви е било особено трудно да оставите „разголено“ пред читателя?

 

Не, няма такива стихотворения. Когато творя, моята единствена цел винаги е била да бъда максимално автентична. Преди години изненадващо за самата мен открих, че силен е не този, който носи брони и маски, а този, който е дръзнал да покаже своята уязвимост. Преди това бях много по-прикрита, бях научена да не изразявам емоциите си, да не показвам раните си, но с времето тази потребност просто изчезна.

Дълбоко се възхищавам на хора, които са достатъчно смели да покажат своята уязвимост!

 

Образи като космоса, сенките и чудовищата се появяват често в стиховете Ви. Те бягство ли са от реалността или начин да я назовете по-честно?

 

Любовта ми към Космоса се появи още, докато бях дете. Понякога вечер гледах звездите с часове и много обичах да ми четат истории за извънземни. По-късно интересът ми към Космоса придоби по-научен характер и няма да е пресилено, ако споделя, че направо се влюбих в астро-физиката и квантовата механика. За мен всяка една тема, която разширява хоризонта на ежедневното, обикновеното, със сигурност не е бягство, а опит на съзнанието да се разшири.

По отношение на Сянката, тя е много интересен архетип в аналитичната психология, но когато не е интегрирана, води до проекции във външния свят. Тоест, ние приписваме на хората всичко онова, което не харесваме у себе си, но го носим. Аз съм човек с висока саморефлексия и отдавна съм приятел със своите „сенки“ и „чудовища“.

 

Цветовете имат важна роля в книгата – синьо, лилаво, розово. Каква емоционална карта изграждат те за Вас?

 

Отлично сте забелязали, че цветовете имат много важна роля в моя живот.  Всеки цвят за мен е носител на определена емоция, а най-любим ми е лилавият цвят, който в моите представи е символ на трансцендентност и високо ниво на осъзнатост. А тази комбинация, която описахте – от синьо, лилаво и розово ми е много космическа и любима – веднага си представих една очарователна мъглявина.

 

Подредбата на стиховете създава усещане за вътрешен път. Имаше ли съзнателна драматургия при изграждането на книгата?

 

Когато подреждах стихотворенията в стихосбирката си, се опитах да изградя някаква последователност, да създам усещане за плавно движение между отделните емоционални състояния, през които преминават лирическите ми герои. Признавам си, че целта, която си поставих, доста ме затрудни. Бях разпечатала много на брой стихотворения, много повече от тези, които ще намерите в книгата, които бях разпръснала из апартамента, и в продължение на дни, парченце по парченце редях този голям пъзел.

Когато най-накрая напаснах всички парченца и погледнах крайния резултат, останах удовлетворена.

 

Как бихте искали читателят да се почувства, когато затвори „Мастиленото одеяло“ – утешен, разтърсен или по-тих?

 

Искам да повярва в неслучайността. В идеята, че всяко нещо се случва с причина и то точно тогава, когато трябва да се случи, нито миг по-рано, нито миг по-късно. Бих искала също да му напомня, че в живота винаги има баланс. Аз дълбоко вярвам в това, защото много пъти съм го преживявала. Винаги, когато някой ме е разочаровал твърде много, след него е идвал нов човек, който отново да ми върне светлината и вярата в хората.

 

За кого е тази книга и има ли читател, за когото бихте предпочели тя да остане ненамерена?

 

Вярвам, че „Мастиленото одеяло“ ще достигне до правилните хора, в правилния момент.

 

След като написахте тази стихосбирка, промени ли се отношението Ви към тъмното – външното и вътрешното?

 

Като всеки човек, който е завършил Психология, аз съм приятел на тъмното, което на нашия език, ние наричаме „несъзнавано“. Определено не се страхувам от тъмното – нито от това, което нося у себе си, нито от тъмнината в околните. Аз разбирам техните сенки и слабости и ги приемам, такива, каквито са, но с една важна уговорка – да не вредят.

 

Родена под знака на Космоса, Вие носите онази рядка способност да превръщате тъмното в светулки. Нека и тази година бъде пълна с нови съзвездия от думи, от хора, от чудеса. Благодаря за тази среща. И честит рожден ден!

Пожелайте нещо на читателите и да завършим нашия разговор с едно стихотворение от дебютната Ви книга „Мастиленото одеяло“.

 

Пожелавам на читателите да търсят повече красивото, да не спират да разширяват своя кръгозор и  да вярват повече в неслучайността!

 

 

Някой подарил ѝ е светулки

 

Някой подарил ѝ е светулки,

набрал ги е навярно от реката,

и малката разплакана Цигулка –

легна замечтано на тревата.

 

Някой подарил ѝ е небе,

ново, че предишното се счупи,

и паднала загуби струна, две,

но нови тя не може да си купи.

 

Някой... подарил ѝ е светулки,

ей така, да има, да ѝ светят –

за малката разплакана Цигулка –

откъсна от сърцето си

Поетът.

 

 

                                                                Интервю на Ивелина Цветкова – гл. редактор 

 

Можете да заявите "Мастиленото одеяло" с послание и автограф от авторката тук:

 https://www.facebook.com/profile.php?id=100076044411412 

 

 

 

„Сладурковци“ на Марияна Маринова – поезия, която възстановява изгубената география на детството

Детството не си отива – то просто чака да бъде припомнено.

 

 

В навечерието на излизането на „Сладурковци“ вниманието към поезията на Марияна Маринова е напълно заслужено. Това е книга, която разширява границите на съвременната детска литература и предлага поетика, едновременно достъпна и естетически прецизна. В следващите редове ще се опитам да проникна по-дълбоко в художествения ѝ свят и да очертая мястото на тази стихосбирка в литературния контекст.

Забързаното ежедневие често ни отдалечава от най-чистите и светли моменти, но „Сладурковци“ ни напомня колко важно е да пазим детското в себе си. Марияна Маринова е автор, който през последните години се утвърди като едно от ярките имена в съвременната българска поезия. Нейни стихове намират място в множество алманаси, литературни сборници и конкурси, където печелят признание, награди и обичта на читателите.

Тя е творец, който превръща ежедневието в поезия – не чрез сложни метафори, а чрез искреност, наблюдателност и дълбоко човешко отношение към света. През 2024 и 2025 г. нейни произведения са включени в над двайсет литературни сборника, а отличията ѝ в конкурси, посветени на любовта, детството, фолклора и човешките ценности, свидетелстват за широкия тематичен диапазон на творчеството ѝ.

Поезията на Маринова носи онзи рядък баланс между лекота и дълбочина. Тя говори за важните неща – любов, доброта, детство, семейство, природа – по начин, който е достъпен за децата и едновременно с това докосва възрастните. В съвременната българска литература детската поезия често остава в периферията на критическия интерес, сякаш е жанр, който не изисква особена художествена прецизност. „Сладурковци“ категорично опровергава това. Книгата не просто възражда традицията на детските стихосбирки – тя я обновява и превръща в пространство, където детството е едновременно сюжет, метафора и философия.

Марияна Маринова работи с един от най-трудните поетични инструменти – лекотата на изказа. Тя не усложнява, не натоварва, не търси ефектност. Нейните стихове звучат плавно, но под тази лекота се крие изключително добре овладяна поетична техника: ритъм, който се движи естествено; рима, която не натрапва себе си; образи, които са едновременно достъпни за децата и дълбоки за възрастните.

В стихотворения като „Детски смях“ и „Честно ли е?“ авторката утвърждава невинността не като емоционално състояние, а като естетически принцип. Детството е конструирано като пространство на свобода – свобода да се играе, да се греши, да се пита, да се мечтае.

Една от най-големите сили на книгата е способността ѝ да говори на две нива. За децата стиховете са забавни, игриви, пълни с животни, приключения и малки чудеса. За възрастните те са носталгични пътеки към собственото им детство – към онези години, когато светът беше по-голям, тревата по-висока, а смехът по-звънък.

Езикът на Маринова звучи прекрасно на глас, следва естествен ритъм, използва разговорни елементи, без да изпада в баналност, и създава усещане за близост и доверие. Тази езикова стратегия я доближава до традицията на Леда Милева, Ангел Каралийчев и Дора Габе, но с ясно разпознаваем съвременен глас.

Авторката умее да създава герои, които са едновременно реални и символични: Рошла, Сърдитка, Ягодката жива, палавите котета, пуйчето, патенцето… Всеки от тях носи характер, но и послание.

Особено впечатляващо е включването на коледен цикъл – решение, което разширява тематичния обхват на книгата. Тези стихове не са обвързани с календарното време. Те са поезия на чудото, на светлината, на онзи вътрешен уют, който може да се появи дори в най-горещия летен ден. Коледните стихотворения в „Сладурковци“ са като снежинки, които падат върху страницата и не се топят – остават като спомен, като тихо напомняне, че чудесата не са сезонни. Тук Маринова използва символи – сурвачка, сняг, светлина – ритуални елементи, фолклорни мотиви и празнична интонация, пречупени през детския поглед, което ги прави четими и въздействащи през цялата година.

Една от най-големите добродетели на книгата е нейната музикалност. Стиховете на Маринова са създадени, за да бъдат четени на глас – в класната стая, у дома, преди сън, в библиотеката. Ритъмът е плавен, римите – естествени, а езикът – чист, звучен и образен.

Илюстрациите в „Сладурковци“, както и корицата на книгата, носят неподправена свежест и детска искреност – и това не е случайно. Те са вторият глас на книгата: разказват, допълват, разширяват. Техен автор е Мила Васил Настева, родена през 2010 г. в София – млад художник, чийто талант се развива впечатляващо рано и последователно. Дъщеря на поета, журналист и издател Васил Славчев Настев и на Миглена Георгиева Танчева-Настева, Мила израства в творческа среда, която естествено подхранва въображението ѝ.

Още от малка тя обожава да твори – рисува, пее, свири, играе в театрална школа, но рисуването остава нейната най-голяма любов. Само на седем години печели частична стипендия в Unity Academy, където е най-малката участничка и завършва обучението си с изложба. През следващите години Мила продължава да впечатлява журита и преподаватели: печели 2-ро място в конкурса „Бог е любов“ на Българската православна църква; получава специална награда за оригиналност в конкурса „Моето детство“ на Столична община; през 2024 г. отново е отличена със специална награда в конкурса „Пчелите и медът“; включена е със свои рисунки в няколко художествени сборника.

Днес Мила е ученичка в ПГИИ „Николай Райнов“ – София, профил Компютърна графика, където развива уменията си вече професионално. И въпреки това тетрадките ѝ продължават да се пълнят с рисунки – доказателство, че истинският талант не се учи, а се носи.

В своята цялост „Сладурковци“ е литературно събитие. Тя възражда жанра на детската поезия, но го прави по начин, който е съвременен, жив и дълбоко човешки.

 

Ивелина Цветкова – гл. редактор

  

 

Детски смях

Дочух във утро детски смях,

надникнах бързо през вратата.

Аз детството в света видях

и в щастието на децата.

 

Ах, тоя звънък детски смях,

роден от щастие вълшебно!

Аз гледах, радвах се със тях.

Това за мен бе много ценно.

 

Ще щракна този мил момент

на снимка, всеки да го помни.

Не! Тук не трябва комплимент,

а нещо вечно да запомним!!!

 

Когато правим ний войни,

словесни или пък открити,

помнете детските игри

и детските сълзи нескрити.

 

Помнете техните мечти,

родени от едно вълшебство,

смеха сред котешки игри

във тяхното безгрижно детство.

 

Търкаляйте се в детски свят –

безгрижен, с обич обградени!

В смеха ви нека да цъфтят

мечти, от детството родени!

 

(Из „Сладурковци“)