Между ТИ, АЗ и НИЕ има цяла вселена от чувства: „Спонтанности“ на Гергана Куртакова вече е факт

                                                От Ивелина Цветкова | Личен редакторски поглед

Много книги намират сами пътя си до нас – точно когато трябва. „Спонтанности“ на Гергана Куртакова е от онези книги, които носят в себе си не само поезия, а частици от нечий живот, превърнати в думи, в които можем да открием и себе си.

Може би най-спонтанното в „Спонтанности“ е самото ѝ пристигане. Ръкописът не дойде от Пазарджик – мястото, където авторката черпи вдъхновение и където думите ѝ се раждат тихо и естествено. Пристигна от Брюксел – далеч от дома, между срещи, задачи и забързани дни. Написана в България, изпратена от Белгия, книгата сякаш сама разказа още преди да бъде прочетена историята си за онова особено пространство между „тук“ и „там“, между близостта и разстоянието, между ТИ, АЗ и НИЕ.

А може би точно така се раждат истинските книги – не непременно когато имаме време да пишем, а когато в нас има нещо, което повече не може да остане неизказано.

„Спонтанности“ вече излезе от печат. И с появата си тя не просто получава своята корица и своите страници, а възможност да тръгне към хората, да срещне нечий поглед, да докосне нечия стара рана или да даде име на чувство, което дълго е живяло без думи.

Именно в това пространство между преживяното и неизреченото живее поезията на Гергана Куртакова.

В нейната книга има много ТИ – онзи друг човек, който се появява в живота ни и променя посоката му. Човекът, заради когото сърцето се осмелява, страхува се, надява се и понякога се разбива. Има и много АЗ – онова наше вътрешно аз, което се опитва да разбере какво се е случило, къде е изгубило себе си и как да се върне обратно.

А между тях стои НИЕ. Може би най-трудната дума. Онази, която се изгражда с двама, но понякога трябва да бъде преживяна от един. Думата, в която се събират обещания, споделени утрини, жестове, мечти и всички онези фини пресичания, които свързват двама души. И думата, която може да изчезне от ежедневието ни, но да остане дълго в сърцето.

В „Спонтанности“ любовта не е подредена история с обещан щастлив край. Тя е истинска – с колебанията, противоречията и несъвършенствата си. Понякога е нежна и спасителна, друг път е болезнена и объркваща. Понякога ни кара да се раздаваме до последната частица от себе си, а после ни оставя пред трудния въпрос дали сме запазили достатъчно, за да продължим.

Но тези стихове не говорят само за загубата на другия. Те говорят и за онова бавно, почти незабележимо завръщане към себе си. За момента, в който спираш да чакаш отговор, за да продължиш напред.

Като редактор имах възможността да бъда близо до тази книга по пътя ѝ към читателите. А работата с един ръкопис винаги е нещо повече от среща с думи, изречения и стихове. Тя е среща с чувствителността на човека зад тях, с неговия начин да гледа на света, с онова, което е избрал да сподели, и с неизказаното, което придава смисъл на написаното.

Гергана Куртакова умее да разказва човешки истории и да търси смисъл в малките детайли на живота. Родена през 1992 г. в Смолян, тя завършва социология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, а впоследствие продължава образованието си във връзки с обществеността. Професионалният ѝ път преминава през журналистиката, литературата и срещите с хора, чиито истории заслужават да бъдат разказани.

Автор е на девет книги, седем от които са предназначени за деца. Сред заглавията ѝ са „Кралството на добротата“, „Кралството на танцуващите снежинки“, „Молекули любов“ и „Коледно чудо“. Независимо дали пише за най-малките читатели, или се обръща към света на възрастните, в основата на творчеството ѝ стои вярата, че думите могат да възпитават, да вдъхновяват и да създават близост.

Сега „Спонтанности“ е готова да направи своята най-важна крачка – от личния свят на авторката към личния свят на читателя.

На 28 октомври от 19:00 ч. в кафе-сладкарница „Галерия“ в Пазарджик книгата ще има своята премиера. Това ще бъде среща не само с ново поетично издание, но и с авторката Гергана Куртакова, с историите, които са вдъхновили стиховете ѝ, и с чувствата, които те тепърва ще събудят у читателите. Специален гост на вечерта ще бъде и Даниела Бончева – художникът, създал корицата на книгата.

А може би най-хубавото предстои още днес – когато книгата попадне в нечии ръце, бъде прочетена в тишината на една вечер, оставена с прегъната страница или отворена отново заради стих, който е докоснал нещо дълбоко, защото понякога между ТИ, АЗ и НИЕ се случва нещо неочаквано. Намираме другия, разбираме любовта, преживяваме раздялата. А понякога, докато четем нечии стихове, намираме отново и себе си.

„Спонтанности“ вече е тук. А всяка нова среща с една книга е възможност за още една история – този път наша.

 

Ако имате интерес към книгата, можете да я заявите с послание и автограф тук: https://www.facebook.com/profile.php?id=100000824636271

                      На снимката Гергана Куртакова с новата си книга; личен архив

 

 

Редактор: Ивелина Цветкова

Художник на корицата: Даниела Бончева

Оформление: Даниел Меразчиев

 

 

Понякога книгите разказват повече, отколкото пише в тях

 

За разговорите между редактора и автора, за личните истини, които откриваме по пътя, и за романа „Киното на Комедията“ на Йордан Стефанов.

От Ивелина Цветкова | Личен редакторски поглед

 

Има нещо много специално в пътя на една книга към читателите. Отстрани може да изглежда, че всичко започва с ръкописа и завършва с публикуването му. Но за мен най-ценните моменти често се случват между тези две точки – в разговорите, в споделените съмнения, в неочакваните открития и в онези малки паузи, в които започваме да разбираме не просто какво иска да каже авторът, а защо има нужда да го каже.

Като редактор вярвам, че работата ми не се изчерпва с думите на страницата. Да, търсим точната дума, по-силното изречение, сцената, която има нужда от още малко светлина. Но понякога, докато говорим за един герой, стигаме до нещо много по-лично. До страх, който познаваме, до избор, който отлагаме, до истина, която сме усещали, но не сме успявали да назовем.

И може би точно това е една от най-красивите страни на връзката между редактора и автора – доверието, с което постепенно се отварят не само страниците на книгата, но и светът зад тях.

За мен тази връзка е ценна и отвъд самото издаване, защото след като книгата вече е при читателите, разговорите продължават. А понякога именно тогава започваме да разбираме колко лична е била историята, която сме държали в ръцете си.

Така се връщам към разговорите си с Йордан Стефанов около дебютния му роман „Киното на Комедията“. Има една част от неговата история, която остана с мен – не толкова заради необичайната идея на книгата, колкото заради пътя, по който е стигнал до нея.

Йордан започва първата версия на романа на 18 години. Но за да намери истинската му история, първо трябва да се срещне със собствените си страхове.

В началото той си представя книгата по различен начин. Опитва се да изгради живота на главния герой, да му даде проблеми, които да звучат сериозно и убедително, но нещо не се получава. Сякаш му липсва онзи опит, който помага на един писател да разбере не само какво се случва с човека, но и какво се случва вътре в него.

После идва едно важно осъзнаване: може би не е необходимо да търси толкова далеч.

Вместо да измисля страховете на своя герой, Йордан започва да се вглежда в собствените си. В съмненията дали е достатъчно добър. В мисълта, че може би не заслужава мястото, което заема. В онези тихи, повтарящи се убеждения, които могат да ни накарат да се усъмним в себе си дори когато отвън изглежда, че всичко върви добре.

И точно тук историята му става особено човешка.

Защото колко често не се проваляме заради липса на способности, а защото сами сме повярвали, че не сме достатъчни? Колко възможности подминаваме, колко желания заглушаваме и колко пъти се опитваме да заслужим правото да бъдем себе си?

В разговора ни Йордан ми разказа за периода след завършването на училище, когато пред него вече се отваряла възможност да започне официално работа като дизайнер – професия, към която се бил насочил и в която имал опит. Отстрани това изглеждало като естествена следваща стъпка. Но вътре в него се случвало нещо друго. Вместо очакваната увереност дошла кризата на идентичността. Започнал да усеща разминаването между онова, което изглежда правилно, и онова, което действително иска.

Понякога животът ни поставя точно в такава точка. Всичко сякаш е подредено, а ние не се чувстваме на мястото си. Имаме посока, но не сме сигурни дали сме я избрали. Следваме план, но не знаем чий е бил той в началото.

Йордан започва да забелязва и нещо друго. Докато слуша разговори с режисьори, писатели и творци за това как се създават добри истории, открива, че съветите им удивително приличат на съвети за самия живот: натрупвай опит, наблюдавай хората, слушай ги, опитвай се да разбереш реакциите им. За да разкажеш убедително нечий живот, трябва да се вгледаш в живота. А понякога, за да разбереш собствения си, трябва да се осмелиш да го погледнеш отстрани.

От това наблюдение постепенно се ражда и една от основните идеи на „Киното на Комедията“: а ако животът ни е като филм, а ние следваме сценарий, без дори да си даваме сметка, че го правим?

В света на романа всяка душа е актьор, а животът – филм. Но зад тази необичайна, почти космическа идея стои въпрос, който е много по-близо до ежедневието ни, отколкото изглежда. Йордан разсъждава за убежденията, възпитанието и очакванията, които постепенно оформят ролите ни. За начина, по който понякога се превръщаме в хората, които другите искат да бъдем, и започваме да приемаме тази версия на себе си за единствената възможна.

В един момент от личния си път той осъзнава, че също е позволявал на чуждите очаквания да определят решенията му. Че понякога зад привидно правилния избор стои не истинското ни желание, а нуждата да бъдем одобрени, приети, уважавани.

Мисля си колко трудно е да признаем това пред себе си. Защото чуждият сценарий невинаги изглежда като нещо лошо. Понякога прилича на сигурност, на добра възможност, на път, по който всички ни насърчават да вървим. И едва когато започнем да се чувстваме чужди на собствения си живот, се осмеляваме да попитаме дали изобщо сме искали да бъдем там.

Има една мисъл от романа, която Йордан споделя, че му е помогнала да погледне по различен начин на себе си:

„Героят има право да се отклони. Човекът – още повече.“

Когато я прочетох в контекста на неговия разказ, тя ми прозвуча не просто като послание към читателя, а като нещо, до което самият автор е трябвало да стигне. Понякога една история започва като опит да измислим друг свят, а по пътя се превръща в начин да разберем своя. Понякога пишем за човек, който търси изход, и неусетно откриваме собствените си врати.

Може би затова толкова ценя разговорите с авторите – защото зад готовата книга има път, който не се вижда на корицата. Има първи опити, съмнения, промени, лични прозрения. Има неща, които авторът е разбрал, докато е търсил думите за своя герой. А понякога има и смелостта да признае, че историята го е променила.

Това е и причината да искам да разказвам за „Киното на Комедията“ не само като за дебютен роман, който смесва психология, философия и метафизика, а и като за книга, зад която стои едно лично търсене. Това е историята на автор, започнал първата версия на романа си на 18 години и открил по пътя, че най-убедителните истории понякога се раждат от готовността ни да погледнем собствените си страхове.

Радвам се, че работата ми по тази книга не се изчерпва с редактирането на текста. Че покрай нея имах възможност да водя разговори, които ми напомнят колко много може да се крие зад един ръкопис – и колко често книгите продължават да разказват истории дори след като вече са издадени.

А може би най-хубавото е, че тези истории не принадлежат единствено на автора. Веднъж стигнали до читателя, те започват да задават неговите въпроси, да докосват неговите страхове, да го връщат към избори, които е направил, или към мечти, които е оставил някъде по пътя.

Затова ще завърша с въпрос, който остана с мен след разговорите ми с Йордан:

Ако можехте за миг да погледнете живота си като филм, щяхте ли да се разпознаете в главната роля? Или щяхте да откриете, че отдавна играете по сценарий, който никога не сте избирали съзнателно?

Може би си струва да си зададем този въпрос. А може би си струва да потърсим отговора и в страниците на „Киното на Комедията“ от Йордан Стефанов.

 

Ако историята ви е заинтригувала и искате да откриете книгата, можете да я заявите тук чрез формуляра:

https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLSdWNdPXF1JKo1QzRhWAjCkZXu2uqa1KVyVve_Q7KupZnh1tAQ/viewform

 

или като ни пишете в лично съобщение тук: https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie