Когато една „Светулка“ полети в мартенската светлина

В началото на март, когато студът и надеждата вървят рамо до рамо, а природата се пробужда за разцвет, една нежна светлина намира своя път към читателите – светлина, родена да бъде „Светулка“.

Поетичната книга на Рая Чаушева потегля в светлината на мартенския ден, сякаш докосната от Баба Марта, за да напомни, че всяка тъмнина съдържа в себе си възможност за озарение.

„Светулка“ е книга за вътрешния път – за любовта и семейството, за духовността, моралните дилеми и психологическите сенки, които ни съпътстват. С пъстри метафори на четирите стихии – вода, огън, въздух и земя – авторката рисува словата на една върховна истина. Контрастите са осезаеми: мрак и светлина, нощ и ден, космос и земя, реален образ и отражение. В този ритмичен танц между нежност и строгост, сила и уязвимост, читателят не остава страничен наблюдател, той се превръща в съучастник.

Рая Чаушева, психолог и публикуван автор на български и английски език под псевдонима R.P. Heaven, не се страхува да разгръща измеренията на чувствата. В нейните творби присъства един повтарящ се мотив – правилният избор като единствена противоположност на омразата, злото и тъмнината. Но кой е този правилен избор? Той се постига чрез вътрешно осъзнаване.

„Поезията наистина е чудо! И съм щастлива, че Рая Чаушева го е разбрала и е превърнала чудотворната ѝ сила в свой спасителен път…“ – споделя редакторът Петя Цонева. В думите ѝ прозира усещането за дълбочина, за философски пластове и за онази човечност, която прави стиховете близки и истински.

Към това свидетелство се присъединява и актьорът, писател и поет Звезделин Минков:
„Да летите заедно с Рая в облаците на нейното въображение е неповторимо удоволствие! Веднъж открили безкрайността на нейните емоции, вие няма да искате да преустановите своя полет… Приятен полет!“

И наистина – „Светулка“ не се чете набързо, а се препрочита.

Във време, в което думите често губят тежестта си, тази книга връща смисъла им. Тя свети и не осъжда, води и пробужда въпроси, и точно в това е нейната сила.

В мартенската светлина една „Светулка“ пое към своите читатели. Нека я последваме.

 

 

 

„Слънчева пътека“ озари Бургас

На 26 февруари 2026 г. в залата на НЧ „Възраждане – 1927“ – гр. Бургас се състоя представянето на дебютната стихосбирка на Цвета Златанова „Слънчева пътека“. Срещата бе организирана по инициатива на читалищното ръководство – председателя Жечка Димова и секретаря Катя Христова, и премина в атмосфера на непринуден разговор, споделеност и вълнуващо четене на стихове.

Събитието събра почитатели на поезията, приятели и съмишленици на авторката. Сред официалните гости бяха г-жа Таня Атанасова – представител на Община Бургас, г-н Ахмед Гънгърлак – психолог, както и ръководството на Клуба на пенсионера. Особено трогателно бе присъствието на първите учителки на децата на авторката – г-жа Ганка Славова и г-жа Станка Димитрова. Сред гостите беше и поетесата Тодорка Симеонова, чиято стихосбирка предстои да бъде представена в близко време.

Вечерта премина под знака на живото слово. Цвета Златанова прочете стихотворения от „Слънчева пътека“, както и творби, публикувани в списание „Светофари“ (изд. „Многоточие“) и в сборници на ИК „Многоточие“. Публиката имаше възможност да зададе въпроси, свързани с вдъхновението ѝ, творческия процес и бъдещите ѝ планове.

„Вярвам, че стиховете ми докоснаха сърцата на присъстващите и съм много щастлива“, сподели развълнувано пред екипа ни авторката в края на срещата.

 

 

                          

                                 На снимката: Цвета Златанова по време на събитието
 

„Слънчева пътека“ е поетичен дебют, в който тъгата и надеждата вървят ръка за ръка. Това е книга за паметта – онази топла, човешка памет по споделените мигове, по отминалото време, по обичта, която ни изгражда. В стиховете на Цвета Златанова болката не е самоцелна – тя е пречистваща сила, която води към вътрешно осъзнаване и духовна зрялост.

Поезията ѝ докосва теми като любовта, прошката, семейството и вярата в доброто. Лирическият свят на книгата е наситен с образи на море, светлина, небе и сърце – символи на дълбоко човешките търсения. Авторката умело съчетава философски размисъл с искрена емоция, а римите ѝ изграждат усещане за плавност и хармония.

Особено силно въздействат стихотворенията, посветени на семейството и на внучката ѝ – те разкриват нежност, приемственост и духовна топлина. В книгата сърцето е представено като източник на светлина – като онзи вътрешен лъч, който ни помага да преминем през трудностите и да съхраним човечността си.

„Слънчева пътека“ е път към прошката, към любовта и към онова тихо смирение, което ни прави по-силни. 

 

                                                       

Цвета Николова Златанова е родена през 1955 година. Завършила е Икономически техникум в град Бургас. Професионалният ѝ път е свързан с обществена и административна дейност.

Любовта към литературата съпътства живота ѝ още от ученическите години. В по-късен етап поезията остава нейно вдъхновяващо хоби, което след пенсионирането ѝ се превръща в по-съзнателно творческо занимание.

Любовта към семейството, към живота и към света остава най-голямото ѝ вдъхновение. В творчеството си тя търси и открива красотата в обикновените неща, вярвайки неизменно в доброто.

Представянето на „Слънчева пътека“ не беше само литературно събитие, а среща със светлина – онази вътрешна светлина, която поезията събужда и пази.

 

                                                                              Ивелина Цветкова - гл. редактор

 

 Снимки: Катя Христова

 

 

Откровено за вас: Илиана Найденова – между светулките и Космоса

Силата не е в бронята, а в онова дете вътре, което още вярва в чудеса.

 

Илиана Найденова е поет със силно разпознаваем личен глас, в който чувствителността никога не е самоцел, а форма на познание. В стихосбирката „Мастиленото одеяло“ тя изгражда свят, населен с образи от детството, паметта, страха и любовта, в него думите не прикриват раните.

Поезията ѝ е едновременно крехка и силна, но и философска, с подчертана образност и символика. 

За Илиана Найденова писането е форма на вътрешно изследване и начин за съхранение. Родена е на 24.01.1986 г. – дата, която самата тя свързва символично с Космоса и с вярата си в синхроничността, тема, която често присъства в нейното творчество.

По образование е психолог с фокус върху травматичната привързаност. Пише поезия от около десет години, като постепенно изгражда разпознаваем авторски почерк – хибриден стил с елементи на символизъм, образност и емоционална честност. В стиховете ѝ се преплитат теми за любовта, уязвимостта, личната метаморфоза и търсенето на вътрешна цялост.

Първата ѝ стихосбирка „Мастиленото одеяло“ може да бъде прочетена като поетичен процес на разголване и събиране на себе си. Любовта в нея е многолика – полет, уравнение, термоядрен синтез, топлина за двама, но най-важна остава изцеляващата любов към самия себе си и смелостта да бъдат свалени маските. Заглавието е вдъхновено от детски спомен и носи идеята за думите като защита, закрила и светлина в тъмното.

 

 

Днес открихме Илиана Найденова с торта в ръце – в миг, който сякаш самият Космос беше избрал. Защото рождените дни на хора, които вярват в синхроничността, никога не са просто дата, а знак.

 

Г-жо Найденова, заглавието „Мастиленото одеяло“ носи усещане едновременно за защита и за изолация. Какво беше водещото за Вас – нуждата от закрила или желанието да се скриете от света?

 

Ако трябва да бъда честна, и двете. Аз съм по-скоро интровертна личност, от типа хора, които биха предпочели да се наслаждават на тишината с чаша кафе и книга в ръка, или в компанията на много близки приятели. Одеялото за мен, освен защита и изолация, е метафора и на топлина, тази, която идва от хората или книгите, но само тези, с които душата ми разговаря на един език.

 

Централният образ на одеялото като убежище от страха ни връща към детството. Поезията за Вас форма на самосъхранение ли е, или начин да се изправите срещу онова, което плаши?

 

Поезията за мен е начин да излея всичко онова, което или е станало твърде тежко или твърде много и вече не се побира в сърцето ми. В най-тежките ми мигове изливах това, което преживявам върху белия лист и го превръщах в изкуство. Тогава се научих да виждам болката по друг начин – не като безцелно страдание, а като алхимичен процес – творчески акт, в който взимам нещо много тъжно и болезнено и го претворявам в изкуство, което носи смисъл, стойност и красота.

 

Мастилото в книгата често действа като втори слой кожа – то прикрива, но и разкрива. В кой момент писането започва да лекува?

 

Създаването на изкуство само по себе си е процес на сублимация. Сублимацията представлява защитен механизъм, посредством който превръщаме своите импулси и травматични преживявания в социално приемливи и творчески форми. Това важи за всяка една форма на изкуство. В този ред на мисли, изкуството винаги ме е лекувало.

 

В стиховете Ви детството не е идилично пространство, а място на първите пукнатини. Беше ли трудно да се върнете към тези образи и да ги оставите видими за читателя?

 

В стиховете ми, свързани с детството, описвам образа на Вътрешното дете – онази крехка част от нашата психика, която пази емоциите, спомените и нуждите от нашето ранно детство и продължава да влияе върху изборите и взаимоотношенията ни като възрастни.

Нуждата да изразя тази крехка част от себе си се появи, в момент, в който осъзнах, че не демонстрацията на твърдост е сила, а тъкмо обратното. Да бъдеш уязвим и да споделиш своята уязвимост със света, е много смел и красив жест.

 

Мотивът за „счупеното, но оцеляло“ присъства силно в книгата. Вярвате ли, че травмата може да бъде източник на чувствителност, а не само на болка?

 

Дали травмата може да бъде източник на чувствителност, или не, е нещо строго индивидуално за всеки човек. Ако се случи така, че детето да преживее травма, в момент, в който се развиват областите на мозъка, свързани с емоциите и самоконтрола, това може да доведе до развиването на психопатни черти. Аз специално съм човек с висока психическа устойчивост, от хората, които успяват да съхранят себе си независимо от всичко, и винаги съм имала сили да продължа напред. Ако метафорично мога да изобразя травмата като кална и напукана земя, то аз съм от хората, които ще успеят да засадят там цвете.

 

Любовта във Вашата поезия е едновременно убежище и опасност. Как разпознавате границата между любовта, която спасява, и тази, която наранява?

 

Аз съм много сензитивна и бързо разпознавам това, което е токсично за мен – определени личностни черти или поведенчески модели – в това число всевъзможни манипулативни стратегии и игрички, които намирам най-малкото за инфантилни. Винаги съм била емоционално честна и ненавиждам подобни  модели на поведение, които за мен са сигурен белег за незрялост – психическа и емоционална.

Много държа на баланса във взаимоотношенията си с хората, защото по природа съм щедър човек, но когато усетя липса на взаимност, баланс и уважение, просто прекратявам такива контакти. В този ред на мисли, крайно избирателна съм по отношение на обкръжението си и много близо до себе си държа шепа хора, но само такива, с които мога да преживея истинска дълбочина, взаимност и безусловна подкрепа.

 

Има ли стихотворение в книгата, което Ви е било особено трудно да оставите „разголено“ пред читателя?

 

Не, няма такива стихотворения. Когато творя, моята единствена цел винаги е била да бъда максимално автентична. Преди години изненадващо за самата мен открих, че силен е не този, който носи брони и маски, а този, който е дръзнал да покаже своята уязвимост. Преди това бях много по-прикрита, бях научена да не изразявам емоциите си, да не показвам раните си, но с времето тази потребност просто изчезна.

Дълбоко се възхищавам на хора, които са достатъчно смели да покажат своята уязвимост!

 

Образи като космоса, сенките и чудовищата се появяват често в стиховете Ви. Те бягство ли са от реалността или начин да я назовете по-честно?

 

Любовта ми към Космоса се появи още, докато бях дете. Понякога вечер гледах звездите с часове и много обичах да ми четат истории за извънземни. По-късно интересът ми към Космоса придоби по-научен характер и няма да е пресилено, ако споделя, че направо се влюбих в астро-физиката и квантовата механика. За мен всяка една тема, която разширява хоризонта на ежедневното, обикновеното, със сигурност не е бягство, а опит на съзнанието да се разшири.

По отношение на Сянката, тя е много интересен архетип в аналитичната психология, но когато не е интегрирана, води до проекции във външния свят. Тоест, ние приписваме на хората всичко онова, което не харесваме у себе си, но го носим. Аз съм човек с висока саморефлексия и отдавна съм приятел със своите „сенки“ и „чудовища“.

 

Цветовете имат важна роля в книгата – синьо, лилаво, розово. Каква емоционална карта изграждат те за Вас?

 

Отлично сте забелязали, че цветовете имат много важна роля в моя живот.  Всеки цвят за мен е носител на определена емоция, а най-любим ми е лилавият цвят, който в моите представи е символ на трансцендентност и високо ниво на осъзнатост. А тази комбинация, която описахте – от синьо, лилаво и розово ми е много космическа и любима – веднага си представих една очарователна мъглявина.

 

Подредбата на стиховете създава усещане за вътрешен път. Имаше ли съзнателна драматургия при изграждането на книгата?

 

Когато подреждах стихотворенията в стихосбирката си, се опитах да изградя някаква последователност, да създам усещане за плавно движение между отделните емоционални състояния, през които преминават лирическите ми герои. Признавам си, че целта, която си поставих, доста ме затрудни. Бях разпечатала много на брой стихотворения, много повече от тези, които ще намерите в книгата, които бях разпръснала из апартамента, и в продължение на дни, парченце по парченце редях този голям пъзел.

Когато най-накрая напаснах всички парченца и погледнах крайния резултат, останах удовлетворена.

 

Как бихте искали читателят да се почувства, когато затвори „Мастиленото одеяло“ – утешен, разтърсен или по-тих?

 

Искам да повярва в неслучайността. В идеята, че всяко нещо се случва с причина и то точно тогава, когато трябва да се случи, нито миг по-рано, нито миг по-късно. Бих искала също да му напомня, че в живота винаги има баланс. Аз дълбоко вярвам в това, защото много пъти съм го преживявала. Винаги, когато някой ме е разочаровал твърде много, след него е идвал нов човек, който отново да ми върне светлината и вярата в хората.

 

За кого е тази книга и има ли читател, за когото бихте предпочели тя да остане ненамерена?

 

Вярвам, че „Мастиленото одеяло“ ще достигне до правилните хора, в правилния момент.

 

След като написахте тази стихосбирка, промени ли се отношението Ви към тъмното – външното и вътрешното?

 

Като всеки човек, който е завършил Психология, аз съм приятел на тъмното, което на нашия език, ние наричаме „несъзнавано“. Определено не се страхувам от тъмното – нито от това, което нося у себе си, нито от тъмнината в околните. Аз разбирам техните сенки и слабости и ги приемам, такива, каквито са, но с една важна уговорка – да не вредят.

 

Родена под знака на Космоса, Вие носите онази рядка способност да превръщате тъмното в светулки. Нека и тази година бъде пълна с нови съзвездия от думи, от хора, от чудеса. Благодаря за тази среща. И честит рожден ден!

Пожелайте нещо на читателите и да завършим нашия разговор с едно стихотворение от дебютната Ви книга „Мастиленото одеяло“.

 

Пожелавам на читателите да търсят повече красивото, да не спират да разширяват своя кръгозор и  да вярват повече в неслучайността!

 

 

Някой подарил ѝ е светулки

 

Някой подарил ѝ е светулки,

набрал ги е навярно от реката,

и малката разплакана Цигулка –

легна замечтано на тревата.

 

Някой подарил ѝ е небе,

ново, че предишното се счупи,

и паднала загуби струна, две,

но нови тя не може да си купи.

 

Някой... подарил ѝ е светулки,

ей така, да има, да ѝ светят –

за малката разплакана Цигулка –

откъсна от сърцето си

Поетът.

 

 

                                                                Интервю на Ивелина Цветкова – гл. редактор 

 

Можете да заявите "Мастиленото одеяло" с послание и автограф от авторката тук:

 https://www.facebook.com/profile.php?id=100076044411412