Помирение – помирение с Бога, с хората, със себе си… В тишината с Николина Барбутева

Може би сега ви се иска да чуете нещо красиво за поезията в тишината на вашите мисли. Или сте в най-динамичния ден на човечеството? Каквото и да е усещането ви за настоящето, вие сте в тишината. Не в тази, в която чувате единствено себе си, а в радостта от ново очакване.

Поезията е най-докосващата съвкупност от мислите на някой, който римува делника и празника. И това го доказва авторката на книгата „В тишината“ – Николина Барбутева. С нея разговорите са магични, защото всяка дума е поезия. Но те са и вълшебни, както онези захарни бастунчета, на които можем сякаш да се подпрем и да слушаме думите на вълшебник. Не просто приказни, а с мъдростта на човек, усетил с цялото си тяло и сърце живота.

В книгата ѝ няма закони за щастие. Но пък всяка нова мисъл на поета е ново спасение от тъгата. Тук по-хубавият ден предстои, а любовта е единствената дума, за да ни има в него.

Николина Барбутева е родена в гр. Пловдив. Завършва средното си образование в гр. Пещера. През 2011 г. получава бакалавърска степен по история в ПУ „Паисий Хилендарски“, а през 2019 г. магистърска степен по география и икономика във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“.

От 2012 г. до момента е учител по история в ОУ „Васил Петлешков“, гр. Пловдив.

Издадените ѝ авторски стихосбирки са „Пътят към любовта, страданието и надеждата“‚ „Силата на жената“, „Звезда на любовта“ и „Близост“.

Освен с поезия, Николина се занимава и с белетристика. Има издаден сборник с есета „Феерия от думи“. В електронен вариант се разпространява романът ѝ „Афера“.

Има четири издадени авторски песни – „Your name“, „Всеки миг“, „Нощ и ден“, „Take my hand“ и кавъри към песните „Your song“ на Рита Ора и „Then“ на Ан-Мари.

Отличавана е в множество конкурси за есе.

Ти си доброволец в библиотеката към НЧ „Развитие – 1873“ – гр. Пещера в много инициативи – насърчаване четенето на незрящи хора, инициативата „Лятна романтика с дъх на ароматно кафе“,  насърчаване четенето сред деца, организиране на срещи с писатели. Като ученичка си участвала много активно в училищния живот и във всички мероприятия с деца към библиотеката към НЧ „Развитие – 1873 г.“ – град Пещера. Толкова много може да се говори за теб, Николина! Добре дошла в „Откровено за вас“ и ИК „Многоточие“! Кое е вдъхновението за Николина Барбутева?

Добре заварили! Вдъхновение за мен е любовта под всичките ѝ форми – любов към семейството, родината, работата, мисията в този живот като човек, а именно да помагаш на хората, защото за това сме тук, за да оставим нещо добро след себе си, да ощастливим нечия душа и да покажем добрия пример във всяко отношение. Вдъхновение черпя и от ежедневието – от монотонните му и сиви нотки, но и от неочакваното, което може то да ни поднесе. Най-добре е да кажа, че вдъхновението може да дойде от всичко и че то е изключително обвързано с емоционалното ни състояние, защото на едно и също нещо можем да погледнем по различен начин в зависимост от това как се чувстваме в даден момент.

Започнала си да твориш от десетгодишна възраст, също като мен. Не си споделяла нищо от творчеството си на никого, докато не си срещнала Богдана Сиракова – гл. библиотекар в НЧ ‚Развитие“ гр. Пещера. Какъв е пътят и размерът на детската мечта?

Първо, детските мечти нямат размери. Те са безгранични. По-важно е има ли кой да насърчи едно дете да тръгне по пътя на сбъдването на своите мечти. Само едно малко дете не може да стори много. В съчетание с възрастен, който иска и може да му окаже подкрепа, то може всичко. Пътят е дълъг. Не знаеш колко дълъг ще бъде, а и не е нужно да мислиш за това. Целта винаги е определяща. Но моят път беше и е вълнуващ, защото постоянно изникваше ново предизвикателство, нова инициатива, нови идеи, които търсят реализация и когато има какво да те предизвиква и на какво да отговориш, също с предизвикателство, ти си жив, ти твориш не само поезия или проза, а нещо по-велико и от теб самия. Ти се развиваш като човек.

Сподели ми, че за теб най-красивата дума е „любов“. Всеки ли може да мотивира другия да обича? В стихосбирката ти „В тишината“ присъства ли мотивация към другия за това или е една малка кутийка с тишината в теб?

Всеки може да мотивира някого да обича и обикновено това не става като си го поставим за цел, а става спонтанно. Дори не можем да отговорим на въпроса как сме провокирали обич у нягоко. Не знаем, наистина не знаем. Може да е било дума, жест, модел на поведение или нещо друго, с което сме грабнали вниманието, но това няма значение. Важното е да сме породили любов у някого към нещо или някой. А дали в стихосбирката ми присъства мотивация към другия да обикне, не съм разглеждала нещата от този ъгъл. Но ще се радвам да бъде така. Най-важното за мен като творец е да пиша неща, с които да докосвам душите на читателите и те да успяват да се разпознават в написаното. Тогава според мен един автор става любим и истински въздействащ за аудиторията си.

Спасение ли е всяка дума навреме?

Да! Твърдо смятам, че думите, които не са казани в правилния момент могат да обърнат нещата по доста неблагоприятен начин. Но за назоваването на точните думи е нужна и смелост, а там много от нас се провалят. Не можем и да обвиняваме, ако някой някога нещо е спестил и после съжалява за това. Може би в дадения момент е решил, че мълчанието или тишината са по-добрият избор, но пак ще кажа, че е по-добре да споделяме това, което мислим, защото всяка дума навреме може да се окаже истинско спасение. Все пак и изречените, и неизречените думи имат последствия.

      Навярно имаш свои любими автори и често се връщаш към техни книги. Какво ти разказват книгите?

Има огромен брой автори, които обичам и към които се връщам, но сред тях се откроява Достоевски. С книгите си той може да породи у теб като читател емоции и чувства, които никога не си изпитвал. Ти се сливаш с емоционалните терзания на неговите образи. Съпреживяваш с тях. Споделяш тежката им участ, която може да те доведе до лудост. Можеш да се виниш за грехове, които не си извършил. В романите му човешкото грехопадение и Божественото опрощение са в пълна симбиоза. А като цяло всяка книга ми разказва своята история или по-скоро историята на автора ѝ, и мога да кажа, че всяко четиво, към което някога съм посягала, дори и на произволен принцип, сякаш съдбата ми го е тикала в ръцете, за да си дам отговори на някои въпроси или за да ме научи на нещо в правилния момент.

 

„Не сме тук, за да бъдем сами.

Не сме тук, за да мълчим.

Оплетени в лъжи и измами

една и съща съдба делим.“

Това е част от стихотворението ти „ Приятелска ръка“, което е като вратичка в началото на книгата ти. От приятелството ли боли най-много днес, от кое най-много боли в настоящето?

Мен лично наистина най-много ме е боляло от приятелството. Все се стремя да бъда човек, който не разкрива пред всеки много за себе си, защото не зная дадена информация как и кога може да бъде използвана срещу мен, но все някой успява да ни спечели и му се доверяваме. Много е разочароващо, когато това доверие бъде предадено. Изпитвала съм го и то от човек, когото съм считала за изключително близък и съм обичала дълбоко като приятел. Приятелската любов е като любовта към човек от срещуположния пол – силна, всеотдайна и вечна, и когато няма споделеност или има предателство, най-много боли. А всеобща болка в настоящето за всички нас е липсата на елементарна човечност, желанието да „надцакаш“ някого с мисълта, че ще ти бъде по-добре, липсата на емпатия и жестокостта в сърцата ни. Ето такива неща могат да ни заличат завинаги, а не някакъв вирус, например.

 

„Можех да кажа много отдавна на теб и на всеки,

че се боря със стена, с ценности – далечни от мен.

Мисля си, бих ли поела аз отново по тези пътеки,

за които съжалявам с печал всеки пореден ден.“

Част от стихотворението ти „А можеше, а трябваше“. Крие ли нещо женското сърце от мъжкия свят, според теб?

Всяко женско сърце е толкова различно, идивидуално и необятно. Всяка жена иска различни неща, има различни нужди. Понякога на нас самите е трудно да се разберем, а какво остава за мъжете! Може би женското сърце крие в себе си една специфична омая, която да покори правилното мъжко сърце. Но по-важно според мен е дали женското сърце е склонно да се разкрие пред мъжкото и как мъжкото ще се отнесе към това. Има толкова много наранени жени, защото не са получили правилно отношение и толкова много мъже трябва да бъдат възпитани как се обича една жена. Тогава може би няма да има големи тайни в женските сърца.

Тази година с теб, по повод 24 май,  бяхме участници в инициативата на Богдана Сиракова-главен библиотекар при НЧ“Развитие-1873“ в гр. Пещера и Мария Джуркова – създател на „Възрожденско приключение“. Имаше флаери, добили популярност като „Пещерските късметчета“, с превод на английски, немски и френски език на произведения от 13 автора от страната, илюстрирани от 9 деца. Те достигнаха три континента. До коя точка на света би искала първо да достигне „В тишината“? А на Коледа, в кои ръце?

Да, това беше прекрасна инициатива и благодаря на организаторите!

Ще е голямо предизвикателство и огромен успех, ако мога да споделя „В тишината“ извън граница или пък даже извън границите на Европа. Стига да има читателски интерес и от другия край на света да е, ще направя всичко възможно книгата ми да достигне в ръцете, които са я пожелали. Живеем във век, в който това е напълно възможно и разстоянията не са пречка.

На Коледа бих желала първо да споделя „В тишината“ с най-близките ми – семейството и приятелите ми. Още от сега получавам голям интерес и има доста хора дали заявката си за най-новата ми стихосбирка. Нямам търпение да ги зарадвам за празниците!

С коя забележителност от твоя роден град би оприличила  книгата си и защо?

     Моят роден град е Пловдив и моята книга бих я оприличила на занаятчийския квартал „Капана“. Това е изключително колоритно място за мен в буквален смисъл! Там спокойно можеш да се загубиш без значение колко години си живял в Пловдив. Можеш да поемеш по една уличка, за да достигнеш до желаната дестинация, но да се окажеш на съвсем друга, която може да е близо до търсения от теб обект или пък да е съвсем далече. Никога не знаеш какво ще е. Оприличавам книгата си на това култово за Пловдив място, защото читателят може да има една нагласа за „В тишината“, когато я вземе в ръце и определени очаквания, но всяко от стихотворенията да го преведе през лабиринт или по-скоро „капан“ от различни преживявания. Искаш да останеш с едни впечатления от написаното, но словото те отвежда по неочаквани улички с изненадващи дестинации. Може да изглежда леко объркващо, но е майсторство авторът да навигира читателя в света на непознатото, за да го приведе през различни места, които да са вълнуващи за него.

Аз чух твои авторски песни, с които ме плени гласът ти. Като музикант, акордеонист, аз успявам да улавям всяка емоция на гласа. В твоите песни ми е много уютно, има много любов в тях. По принцип има десетки различни емоции в човека, като отрицателните са значително повече от положителните. Коя емоция те докосва повече в песните на поета?

    За жалост най-докосващата емоция в песента на поета си остава тъгата. Само тя в най-голяма степен може да ни накара да се замислим и да преосмислим нещата. Това е разрушаваща емоция, даже по-разрушаваща и от гнева. Тъгата може да ни тласне към големи крайности, защото ти носи често безкрайно отчаяние. И е факт, че най-любимите ни литературни или музикални творби са наситени с това чувство. Явно в хората е събрана много повече тъга, отколкото оптимизъм, а защо е така? Защо сме позволили да стигнем до това състояние? Храна за размисъл…

Най-вероятно има нещо повече в тишината на един тъжен ден. Успяла ли си да го откриеш?

    За мен лично има усамотение. Има покой. Има повод за размисъл. Когато ние спрем да говорим, започваме да чуваме сърцето си. Обръщаме му внимание. Всъщност то винаги ни говори, но гласът на ежедневието го заглушава. От какво имаме нужда тук и сега, само то може да каже. Още по-важно е дали ще съумеем да откликнем на нуждите му. А и колкото и да е тъжен днешният ден, утрешният ще е по-добър. Винаги е така, като неписано правило. Преди големите фанфарии на някоя чутовна еуфория можем да помълчим, да се обърнем към себе си и Бога и да видим какво ще ни бъде разкрито за нас самите.

А как изглежда тишината на Николина Барбутева?

    Моята тишина често е съпроводена с вътрешни монолози, които не изричам на глас. Размишлявам над себе си, над живота ми, над това, което вече ми се е случило и над онова, което ми предстои. Кроя своите планове за бъдещето, поставям си нови цели и мисля с какво мога да се надградя като човек. Моята тишина бих я оприличила на есенен дъждовен ден, в който мълчаливо се наслаждаваш на ръмежа на дъждеца и се радваш, че си си у дома.

 

Да, у дома, там е най-топло с обичните ни, дори и в тишината ни…

Благодаря за този разговор, Нина! За мен е чест, че работихме заедно!

С коя дума би пожелала на читателите щастие? Тази, която би я изрекла най-тихо, но да се чуе с пулса ти, коя е тя?

   Помирение – помирение с Бога, с хората, със себе си. Тогава се чувстваме истински щастливи. Безмислените битки само ни отнемат от енергията, озлобяват ни, а когато сме помирени и спокойни, си даваме воля на любовта. Тогаваме искаме и можем да обичаме, дори толкова дълбоко, както в книгите е описано.

Приятелска ръка

 

Не сме тук, за да бъдем сами.

Не сме тук, за да мълчим.

Оплетени в лъжи и измами

една и съща съдба делим.

 

Ако сега си подадем ръка,

отколкото да сме във война

и не отнемем на някой залъка,

душата ни ще е по-достойна.

 

Всеки не може да е срещу всеки.

Нищо не бихме оставили иначе.

Тегобите ни биха били по-леки,

ако има с нас кой да поплаче.

 

Защото все някой тихо си отива

и повече няма да го видим.

Нека не нараняваме с обида

и да търсим кой да виним.

 

Приятелска ръка и дума навреме

могат да спасят мнозина от нас,

когато отчаянието ни превземе

и остави сред пустиня нашия глас.

 

Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК "Многоточие"

 

 

 

В "Откровено за вас": Всичко започна, когато започна...

Когато се срещаме с непознати за нас хора, не знаем дали ще имаме и други срещи с тях занапред в живота. И всичко започва, когато началото слага старт на спомените ни.

Такава е и срещата ми с авторката Десислава Стоянова, която често ми припомня ритъма на обикновения забързан живот. И когато една книга на друг автор превърна тогава обикновения ден в необикновен, аз се озовах тук, където не само думите плетат романа „Обикновен живот“, а и срещата на непознатите, превърнали днешния ден в миг на очакване, а именно среща на книгата на Десислава с нас.

Романът ѝ е точно това – среща на непознати, превръщащи се в главните герои на „Обикновен живот“, преминаващи през много изпитания, но в името на любовта. И след като приключих работата си по него, мога да го нарека приключение – с всичките спомени от една любов за любов.

„Помня много неща и все по-малко... Всичко започна, когато започна…“ С тези думи слагаш началото на романа си, Десислава! Кое те привлече към това да се захванеш с нелеката задача да напишеш роман?  Добре дошла в „Откровено за вас“!

Добре заварили!

Хората с течение на времето забравят някои подробности от миналото си или ги изкривяват през собствената си призма.

Да, романът започва с тези думи, защото историята на всяка любов се случва, когато и е дошло времето. Много отдавна исках да напиша роман, но както в романа, така и в живота нещата се случват, когато човек е готов за това.

Пиша и разказвам от малка, дали стихове, дали разкази. Вдъхновението ме водеше, а майка ми откри тази моя дарба да пиша и всеки ден след училище ми поставяше задача да напиша разказ за това как е минал денят ми. Аз обичах това време, защото, когато пиша, се чувствам като у дома си.

„Наистина нещо слага начало, после свършва и оставя спомени в съзнанието на човека. Историите се раждат, развиват и после оставят след себе си памет…“, пишеш. Кога започна твоето творчество? Поезията ли е първият ти гост или прозата?

Моето творчество започна още като второкласничка. Тогава написах едно стихотворение в едно малко бяло тефтерче, което още търся. В него са първите  кратки разкази и стихове. Може да се каже, че първото, което написах, беше стихотворение. Разбира се, бях различно дете и използвах по-различни изразни средства за определяне на нещата около мен, защото често ги свързвах със собствените си усещания за тях. Всяка история оставя след себе си памет, дали за нещо научено или за нещо преживяно, вярвам в тези думи от романа си.

А кое прави обикновения живот необикновен?

Всеки живот по своему е необикновен, стига човек сам да има очи да го види. Боб и Натали са герои, които олицетворяват това. Те изживяват своя път в кръговрата на живота  и в стабилността на повтарящи се обстоятелства. Част от тях е това - да отидеш на работа, да изчистиш дом, да отидеш на пазар. Обаче в техния живот се случва любовта, случва се грижата, случват се предателства, случва се дете. Те минават през своя катарзис и всъщност магията е в това, че се обичат, че разчитат един на друг и че си вярват.

Ти оприличаваш един от главните герои в романа си с неговото куче Плонди, което е взел от улицата – и двамата са мърляви, но добродушни. Благата усмивка при среща на двама непознати понякога е магнит за още срещи, а ти си избрала друга страна за началото на една връзка – плачеща жена, седейки пред непозната врата със счупения ток на обувката си. Кое от двете би определила като спасение в тъжен ден – усмивката или това да поплачем?

Колкото и мърляв да е Боб, той носи рицарското в себе си. И помагайки на жена в беда, доказва своето благородство.

Зависи от тъгата. Ако е от нещо преодолимо, то една усмивка вдъхва надежда. Ако тъгата е натрупана от много неща, през които човек е преминал и потиснал в себе си, е по-добре да си поплаче.

Героинята ти Натали, при срещата им, си задава въпроса - дали не е срещнала сериен убиец. Но тази мисъл бързо изчезва от съзнанието ѝ, заради любезността му и доброто отношение. Любовта има ли определено време, в което ние, хората, си казваме „срещнах я“?

На този въпрос отговорих по-нагоре „Да романът започва с тези думи, защото историята на всяка любов се случва, когато и е дошло времето.“ 

Естествено, всяко ново и неочаквано нещо в живота е малко плашещо и задейства вътрешното чувство за самосъхранение. Все пак, ако човек не рискува, няма да  позволи на съдбата си да го отведе до онова, което му е писано да се случи, независимо дали е добро или лошо.

Говорим за любовта между мъжа и жената и за нея може да се каже, че както съдбата на всеки е да научи своите житейски уроци, така и тя идва по различен начин за всеки. Понякога се заражда от приятелство, понякога те среща на улицата, друг път след много изпитания и заблуди я откриваш, където най-малко очакваш, или пък е покрай теб и ти изобщо не я виждаш с години, случва се и да се разминеш с една любов, но след време да откриеш друга.

„Обикновен живот“ е книга и на спомените. Помагат ли ни те в път, в който не виждаме изход?

Така е, спомените за преживяното, за тежките или за хубавите моменти на Натали или Боб, или на всеки от нас, са в основата на изграждането на човека като личност, но трябва да носи в себе си и тези личностни качества по рождение, за да ги развие. Понякога, когато не виждаме изход, трябва да се отдалечим от случващото се, за да можем да го погледнем отгоре. Това зависи от вътрешно усещане, от осъзнаване на наученото в миналото или от това - кой ще е до нас ако имаме нужда от това.

Всяко начало в една връзка е красиво по своему, но с времето любовта между двама може да не оцелее при различни изпитания, трудности. Хлъзгавите камъни по пътя ни са самият живот – с всички препятствия. А една подадена ръка спасява другия.

Защо си тръгва любовта при някои двойки, обещали си „завинаги“, или по-точно си тръгва доверието, приятелството… Какво е определението ти за щастлив семеен живот, има ли такова?

Защо си тръгват хора, които са си обещали да са заедно и в добро и в лошо? Въпросът е в това, че тези хора не са се опознали добре, преди да вземат решение да се врекат един на друг. Има непреодолими обстоятелства. Физическо насилие, психическо насилие или непрекъснати изневери, това са все много основателни причини да загубиш доверие в човека до себе си. Освен любов, трябва да има желание и от двамата да вървят заедно и да се подкрепят, да си помагат и да разчитат един на друг. Семейство се гради камък по камък и ако двамата нямат силата да устоят на съграждането, те няма как да останат заедно. Много е важно какво искат и какво е нивото на тяхното съзнание. Много хора се затварят в себе си или имат представи и стереотипи,  изградени от връзките на своите родители или други близки, които са имали за пример. Времето също е един учител и онова, което мъжът или жената избират да натрупат в себе си към своя партньор. В един момент недостатъкът на Боб, че е мърляв, взима превес в очите на Натали, но тя осъзнава, че всичко идва от собствената ѝ неувереност.

Романът ти е с отворен край и предстои продължение... Всеки изпитва трудности в даден момент. Как би допълнила изречението „Независимо от трудностите, бих продължила нататък, защото…“, защо?

Романът е с отворен край, защото е като живота. Животът е с отворен край – докато го има...

Независимо от трудностите, бих продължила нататък, защото съм открила своя смисъл да продължа, в подкрепящите и обичащите ме родители, мъж, деца и куче. Дори  трудностите да са свързани с тях, аз осъзнавам, кое е важно за мен, а това е именно да остана в живота им по един или друг начин.

Така ще се случи и в продължението на романа, като всички хора Боб и Натали и останалите герои в него ще бъдат поставени в ситуации,  в които ще трябва да избират.

Аз благодаря за нашия разговор и ти желая необикновени срещи с твоите читатели! Хубаво е, когато спомените след време носят усещането, че сме се срещали с непознати за нас хора, а днес са ни приятели. Но оставили по нещо от себе си, всъщност ни правят по-богати. Животът е това – всички страници от нашата житейска книга да бъдат пълни, а какви ще бъдат приключенията ни, никой не може да знае. Пожелай нещо на живота – такъв, какъвто е!

Аз също благодаря, че животът ме срещна с вас! Още с първата ни среща разбрах, че сте приятели и хора с големи и пълни с любов и изкуство сърца!

От вас също научих много за онова, което е нужно да изгладя при написването на продължението и за това, че човек, който срещаш, освен учител, може да бъде и приятел. Това, че не знаем какви приключение следват, е и чудесно, но понякога плашещо. 

Пожелавам на живота да продължава и хората да намерят път към хармонията между себе си и заобикалящия ги свят!

Благодаря за чудесното интервю и ще се радвам романът ми да достигне до сърцата на хората!

 

Интервюто направи, съвсем спонтанно, за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК "Многоточие"