Размисли върху „Микрокосмос“ на Дияна Михайлова
Пет реда могат да съберат една мисъл, едно преживяване или въпрос, който дълго да остане с нас. Такава е особеността на апевата – кратка поетична форма, в която думите са малко, но смисълът не свършва с прочитането им. Понякога той тепърва започва в съзнанието на читателя.
В „Микрокосмос“ Дияна Михайлова насочва погледа ни към три близки до човека свята – „Човек“, „Обич“ и „Природа“. В първия от тях срещаме различни състояния на човешкото съществуване: копнежа по недостижимото, отсъствието на другия, връзката между тяло и дух, умората и необходимостта да изберем посока. Апевите не разказват тези преживявания подробно. Те ги очертават с няколко щриха и оставят читателя да продължи мисълта.
Тук четем:
Път
земен.
Копнеем
за простора
в небесна шир.
В тези редове се срещат две посоки на човешкото съществуване. Едната е земният път – животът, който действително водим, с неговите ограничения и отговорности. Другата е небесната шир – онова, към което се стремим, но което не можем напълно да достигнем. Човекът сякаш винаги носи в себе си разстоянието между действителността и желаното. Може би именно то го подтиква да търси нови възможности, вместо да остава в границите на познатото.
Тук пък търсенето придобива по-личен характер:
Праг.
Спирам
до него.
И не мога
да те открия!
Прагът предполага преминаване – от едно място към друго, от очакването към срещата. Но тук движението спира. Някой е търсен, а остава неоткрит. В тези няколко реда се усеща разстоянието между физическата близост и невъзможността да достигнеш другия. Понякога знаем къде да застанем, но не знаем как да преодолеем онова, което ни разделя.
Дух
тяло –
единство.
Има смисъл
съвършенството.
Тук въпросът е за човека като цялост. Тялото и духът често се разглеждат отделно – едното принадлежи на видимото, другото на вътрешния свят. Но текстът ги събира в думата „единство“. Дали съвършенството е възможно, когато пренебрегваме една от тези части? Или смисълът му е именно в тяхното съгласие? Краткият текст не предлага определение, а насочва към размисъл за равновесието между онова, което усещаме, което мислим и начина, по който живеем.
Вниманието се насочва и към времето:
Час
мери
стрелката.
Ще свърши ли
скоро този ден?
Стрелката измерва часовете, но не и начина, по който ги преживяваме. Когато сме уморени или чакаме нещо с нетърпение, денят сякаш отказва да свърши. Друг път времето преминава неусетно. Въпросът на лирическия е привидно обикновен, но зад него могат да стоят различни чувства – досада, изтощение или желание да стигнем по-бързо до нещо очаквано. Времето е едно за всички, но усещането за него е лично.
След движението и чакането идва нуждата от покой:
Стол.
Ето
мястото
за отмора
на уморени.
Обикновеният предмет тук има съвсем конкретно предназначение – да даде място на уморения човек. Но думите ни карат да се замислим и за самата умора. Колко често продължаваме да вървим, дори когато имаме нужда да спрем? Колко трудно си позволяваме почивка, сякаш тя трябва да бъде заслужена? Столът не решава проблемите ни, но ни напомня, че човекът има нужда и от време, в което да не преследва нищо.
А когато отново тръгне напред, как избира посоката си? Тук отговорът е поднесен в няколко реда:
Цел
пред мен
застава.
И ми дава
решенията.
Целта тук не е само крайна точка. Тя променя начина, по който виждаме възможностите пред себе си. Когато знаем към какво се стремим, започваме да различаваме решения, които преди са ни убягвали. Понякога не е необходимо веднага да намерим всички отговори – достатъчно е да имаме посока, която да ни помогне да направим следващата крачка.
Читатели споделят, че именно „Цел“ им е отворила нови врати. Това е любопитна среща между краткия стих и действителния живот: няколко реда стават повод човек да преосмисли намеренията си, да види нова възможност или да се реши на промяна. Поезията не взема решенията вместо нас, но понякога ни помага да разпознаем онова, към което вече сме готови да пристъпим.
Други читатели разказват как сутрин, с кафето, отварят „Микрокосмос“ на произволна страница и прочитат няколко стиха. Така книгата се превръща в малък личен ритуал в началото на деня. Прочетеното може да даде отговор на въпрос, който човек носи в себе си, да го накара да погледне на позната ситуация по друг начин или да породи нов въпрос. А понякога именно въпросът се оказва начало на промяна.
Може би тук се крие и смисълът на заглавието „Микрокосмос“. Всеки човек носи в себе си цяла вселена от спомени, чувства, мечти и неизречени въпроси. Когато прочетем няколко стиха, те не остават затворени между кориците на книгата – срещат се с нашия вътрешен свят, пораждат нови мисли и понякога ни отвеждат по пътища, за които дотогава не сме се замисляли. А дали мислите ни се простират и отвъд нас, към онази голяма Вселена, от която сме част? Всеки може да намери свой отговор. Но думите, които ни докосват, променят поне малко вселената вътре в нас.
„Микрокосмос“ може да бъде четен последователно, но може и да бъде отварян наслуки – според настроението, въпроса или простото желание за няколко минути тишина. В раздела „Човек“ кратките стихове ни връщат към неща, които често остават на заден план: какво търсим, какво ни спира, от какво се уморяваме и накъде искаме да продължим.
Понякога са достатъчни пет реда, за да видим по-ясно една отворена пред нас врата. Остава само да решим дали ще прекрачим прага.
Ивелина Цветкова
Може да заявите книгата с послание и автограф тук: https://www.facebook.com/profile.php?id=61558450580873
