Колко различни лица може да има обичта? Понякога тя се крие в нечия прегръдка, в споделеното мълчание или в един обикновен жест на внимание. Друг път е спомен, който не избледнява, липса, която продължава да боли, или сила, която откриваме в себе си, когато ни се струва, че сме изгубили всичко. Именно тези многолики проявления на човешкото чувство откриваме в стихосбирката на Анна Аврамова „Обично. Съшито с невидимо“, която скоро ще поеме към своите читатели.
Още заглавието насочва към основната образност в книгата. Обичта е представена като невидима нишка, която свързва хората, преживяванията и спомените, а понякога съшива и онова, което животът е разкъсал. Тази идея преминава през цялата стихосбирка и намира естествен израз в нейната композиция. Петте части – „Преплитане“, „Възелче“, „Изтъкано“, „Везмо“ и „Вътък“ – надхвърлят рамките на самостоятелни цикли и се подреждат като последователни етапи в едно емоционално пътуване.
В „Преплитане“ читателят попада в пространството на любовта и влюбването – с тяхната нежност, страст, очакване, колебания и неизбежни несъвършенства. В тези стихове любовта се разкрива в своите различни състояния – от първоначалния порив и вълнението до съмненията, разочарованията и крехкия баланс между двама души.
Анна Аврамова не представя любовта като безоблачно преживяване. В стиховете ѝ присъстват разминаванията, умората и потребността от разбиране.
„Възелче“ е по-кратък цикъл, в който фокусът се измества към следите, които определени отношения оставят в нас. Някои чувства не намират своето продължение, но продължават да съществуват в паметта и в неизказаното. Преживяването тук е по-сдържано и интимно, а болката често остава скрита зад мълчанието.
„Изтъкано“ и „Везмо“ са сред най-емоционалните части на книгата. В тях личната история се преплита с темите за загубата и паметта. Особено силно присъстват образите на бабата и майката – две важни фигури, чието отсъствие оставя дълбока следа. Стиховете говорят за дома, за познатите жестове, за гласа и топлината, които продължаваме да търсим дори когато вече не можем да ги открием в реалността. Това са текстове за скръбта, но и за връзката, която не приключва с физическата раздяла. Обичта продължава да живее в спомените, в семейните истории и в онова невидимо наследство, което носим със себе си.
В последния цикъл – „Вътък“, отделните нишки сякаш се събират в едно цяло. Погледът се обръща към вътрешния свят на жената, към изгубването и повторното намиране на себе си, към уязвимостта, устойчивостта и способността да продължиш напред. Тук обичта вече не е насочена единствено към другия. Тя е свързана и с приемането, самосъхранението и решението да не се отказваш от собствената си същност, независимо през какво си преминал.
В поезията на Анна Аврамова се откроява последователна образна система – нишки, шевове, възли, прежда, огън, дъжд, облаци и есенни пейзажи. Тези образи изграждат цялостния облик на стихосбирката и свързват отделните текстове в обща емоционална тъкан. В много от стихотворенията човек може да разпознае своя история, премълчано чувство или спомен, който е пазил дълго.
Редакторът на книгата, Ивелина Цветкова, откроява многопластовия образ на любовта и способността ѝ да остава жива дори в отсъствието:
„Обично“ е стихосбирка за любовта във всичките ѝ времена. За близостта, която понякога се измерва с един поглед, и за отсъствието, което може да изпълни цяла стая. За жената, която не се отказва да чувства, дори когато сърцето ѝ е преминало през огън.
Анна Аврамова събира тези преживявания в книга, която напомня, че не всичко ценно може да бъде видяно или докоснато. Някои връзки остават завинаги невидими – но именно те ни държат цели. И когато последната страница бъде затворена, може би ще разберем, че всеки от нас носи в себе си по една такава тъкан – съшита от хора, думи, спомени и обич. Понякога здрава, понякога разнищена, но винаги наша.“
Съвсем скоро стиховете ще намерят своите читатели, а всеки от тях вероятно ще разпознае в тази поетична тъкан поне една своя нишка – от обич, от спомен или от преживяване, което времето не е успяло да разнищи.
Можете да заявите книгата и в предварителни поръчки тук: https://www.facebook.com/profile.php?id=100029124113068
За автора
Анна Аврамова е родена през 1999 г. в София. Завършва бакалавърска степен по „Комуникационен мениджмънт“ и магистратура по „Продуцентство и креативна индустрия“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Интересът ѝ към човешката психика, емоционалния свят и възможностите на изкуството я отвежда и към допълнителни квалификации по психология, арттерапия и трудотерапия във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Писането е част от живота ѝ още от ученическите години, когато издава първите си две стихосбирки. С времето думите не губят мястото си в нейния свят, а започват да носят повече преживяно, повече въпроси и повече тишина. Днес Анна Аврамова се завръща към поезията с по-зряло усещане за себе си, за хората и за онова, което остава отвъд видимото.
Нейни стихотворения са публикувани в „Отвъд кориците“ и списание „Български артист“, а авторски статии намират място и в онлайн изданието „След 5“.
Професионалният ѝ път съчетава творчеството, образованието и работата с деца. Преди близо четири години се премества от столицата в град Луковит. Преподава ментална аритметика в SmartyKids – Луковит и SmartyKids – Червен бряг, а също така е управител на SmartyKids – Луковит.
За Анна работата с деца е много повече от преподаване. Тя я възприема като възможност да бъде част от едни от най-важните им първи стъпки – да опознават света, да откриват собствените си способности и да повярват в себе си. Вярва, че всяко дете има свой собствен ритъм, потенциал и начин на учене, а задачата на възрастния не е само да предава знания, а да създава среда, в която детето да се чувства спокойно, насърчено и свободно да опитва.
В работата си се стреми да съчетава знанията, творческия подход и емоционалното разбиране, защото вярва, че образованието оставя следа не само в ума, но и в сърцето.
За нея поезията е пространство, в което съхранява личното, осмисля преживяното и намира думи за онова, което невинаги може да бъде изречено. Тя е начин да остане близо до себе си и до чувствата, които невинаги намират място в ежедневието.
Редактор: Ивелина Цветкова
Корица и оформление: Даниел Меразчиев
ПРЕЖДА ОТ ИСКРИ
Когато в мен остане само пепелта
от всичкия ми огън, с който съм горяла,
тогава тихо ще те моля през нощта
да се опиташ пак да го запалиш.
Да слагаш вътре всичките молби –
изречени, нечути или премълчани.
И тоя огън, дето вече не гори,
да се опиташ някак да припалиш.
А там, където виждаш, че припламва още,
да не позволяваш да припарва нищо.
Да бдиш над огънчето даже нощем,
докато не го превърнеш отново във огнище.
(из стихосбирката „Обично“)