„Без разрешение“: Сборникът, който облече читатели и автори в червено

Има книги, които просто се появяват, и има книги, които започват да живеят свой собствен живот. „Без разрешение“ – сборникът със стихотворения и разкази за любовта и майката – се оказа от онези редки литературни явления, които неусетно започват да променят хората. Още в първите седмици след излизането му редакцията започна да получава съобщения от читателки, които споделят, че покрай книгата са започнали да носят повече червено. Червени рокли, червени шалове, червени устни, червени чорапи със сърца – сякаш любовта, описана в сборника, е намерила своя цвят и е решила да се облече в него.

Една читателка изпрати снимка, която се превърна в символ на това неочаквано движение: жена, облечено в ярко червено, държащо книгата така, че истинската роза в ръката ѝ продължава нарисуваната роза на корицата. Кадърът изглежда като визуална метафора на самия сборник – реалността и литературата се докосват, преливат се, размиват границите си. И може би това е най‑интересното: „Без разрешение“ живее извън страниците си.

Една читателка пише:

„Откакто прочетох сборника, започнах да нося червено червило. Не знам защо. Просто ми се струва, че така изглеждам по-жива.“

Друга признава, че си е подарила червена роза – „за първи път в живота“. Трета казва, че червената рокля, която дълго е стояла в гардероба ѝ, вече е станала „талисман“.

Това не е просто мода, а ясно послание към света:

„Аз съм тук. Аз чувствам. Аз обичам.“

Любопитното е, че дори авторите, които участват в сборника, започнаха да се шегуват, че вероятно са били облечени в червено, докато са писали текстовете си. Някои признаха, че наистина е било така – сякаш самата книга е започнала да се ражда в този цвят, още преди да бъде отпечатана. Червеното се оказа не само естетика, а енергия. Енергия на смелост, на страст, на онзи вътрешен огън, който гори.

И тук, съвсем естествено, се появява и символиката на Огнения кон – година, която според източните вярвания носи силни чувства, дръзки решения и любов, която не се крие. Година, в която червеното не е само цвят, а знак за движение, промяна и вътрешна сила. Може би не е случайно, че точно сега „Без разрешение“ се появява и започва да събира около себе си читателки, които се осмеляват да бъдат по‑ярки, по‑видими, по‑истински. Сякаш сборникът е в синхрон с огнения и неудържим ритъм на годината.

 

 

Но „Без разрешение“ не е книга само за любовта между двама души. В нея има и творби, посветени на майката, онази първа, най‑тиха, най‑дълбока любов, която не се нуждае от разрешение, защото е вкоренена в самото ни съществуване. Тези текстове придават на сборника особена топлина. Те напомнят, че любовта не е само огън, но и дом. И може би затова читателките усещат нужда да носят червено – защото червеното е и цветът на сърцето, и цветът на кръвта, и цветът на първата прегръдка, която някога сме получили.

„Без разрешение“ се оказва сборник, който не само разказва истории, той създава истории. Той не само че описва любовта, а и я събужда. И когато една книга започне да променя жестове, навици, цветове и избор, тя се превръща в движение, в знак, в огледало, в покана към всички, които са готови да обичат смело, дръзко, огнено, без страх, без правила и без разрешение.

 

Снимки: Мария Ботева

 

 

Въпрос на избор


Следобедът изтича като фадо, 
изпято от лирична португалка. 
Душата на града тъмнее бавно 
и става още по-емоционална.

А хората, и те се свечеряват 
и стават близки, до телепатичност. 
Наливат си червено вино в чаша, 
споглеждат се – и вече се обичат.

Замислят се, но без да им е тежко. 
Това е размисъл за красотата 
на тази вечер и на битието. 
Светът ги пази в своите обятия. 

Дори и януари е прегръдка, 
когато се споделя от човеци. 
Когато всички изберат да бъдат 
най-хубавата версия на себе си. 

Валентин Евстатиев

За песен по стих

 

Посветено на теб!

Боголюбна и нежна,

аз в душата те скрих,

като страст неизбежна,

като шепот на стих.

 

Като светла милувка,

като таен залог...

Като топла целувка

и без чут аналог.

 

И със тебе в душата

аз съм все причудлив,

как редят се нещата

във живота щастлив.

 

А с любов и надежда

по различни места,

нас по път ни отвежда

на сърце песента.

 

Белоснежна и нежна,

аз сега те открих

за съдба неизбежна

и за песен по стих.

 

Никола Апостолов

 

Корен от светлина

Когато нощем тишината пада 
и цялата ми сила се стопи, 
аз пак към тебе тръгвам – тъй позната, 
единствен пристан в бурните ми дни.
Ръцете ти – две топли светлини, 
които пазят всичките ми страхове. 
А погледът ти – път към тишини, 
където мога пак да бъда… пак дете.
И аз вървя – израснала от тебе, 
но в себе си те нося всеки час. 
Едната част от мен към бъдещето бяга, 
а другата – към твоя тих и вечен глас.

Но ако утре времето ме скърши 
и тръгна по пътеки без следа, 
знай – любовта ми няма да се свърши. 
Тя пак към тебе ще се върне в миг – сама –
като последна нежност, 
като светлина, 
           която не угасва, 
като сърце, 
           което само теб нарича Мамо.

Ивелина Цветкова

На моята учителка

 

Аз вечно ще помня, че беше до мене

през всичките тези лета…

Ти беше учител, приятел и майка,

и фара в море от мъгла…

Ръка ми подаде, когато аз падах,

изтриваше всички сълзи,

които в моменти на мъка изливах

без вяра за идните дни…

Единствена вярваше в моята сила,

не търсеше нищо от мен…

даряваше вяра, познание, сила,

с които да крача напред…

За мен не си просто учител и майка,

а ангел, изпратен от Бог…

Гордея се с тебе… с това, че те срещнах…

с това, че се чувствам твой син…

 

Андрей Андреев

Старица

 

Годините ми сбръчкаха лицето.

Животът ми е вече на превал.

Снагата се топи. От небитието

дочувам тъжна песен на кавал.

 

Болежките напомнят, че живея.

По малко хапвам с глътчици вода.

Ще поошетам. Силите ми тлеят.

И взряна в мрака дълго ще стоя.

 

За тебе с обич ще си мисля, сине.

Порасна бързо моето момче.

И да поплача – няма да ми мине.

Така е редно… Пътя си пое.

 

Ще се завръщаш после у дома ни.

Ключът ще скърца в пълна тишина.

Ще излекуваш майчините рани.

Но мама няма да е у дома.

 

Дори да искам – как ще те прегърна?

Тогава ще съм само светлина.

Като уют невидим тихо ще се върна,

да спра търкулната по бузата сълза.

 

Йорданка Господинова

 

 

Стихотворения из сборника "Без разрешение"

  

 

 

Душата има цветове: „Цветни етюди“ на Стефка Павлова в светлината на март

В началото на март, когато пролетта едва започва да разгръща първите си знаци, думите често пристигат като цветя. Тъкмо в дните около празника на жената – 8 март, когато почитаме силата, нежността и светлината на женската душевност, от печат излезе новата поетична книга на Стефка Павлова – „Цветни етюди“.

Това е книга, която говори за вътрешния свят на човека – за онези тихи състояния, които често не могат да бъдат изречени с обикновени думи, но могат да бъдат усетени като цвят.

Какви цветове има душата?

Бяло – когато е чиста.

Зелено – когато се надява.

Златисто – когато вярва.

Пурпурно – когато обича.

В „Цветни етюди“ животът се разгръща като палитра от състояния и преживявания. Сезоните в тази книга дишат, движат се, разговарят с читателя. Любовта се появява не като мимолетно чувство, а като дълбока човешка необходимост. Вярата присъства не като догма, а като тиха вътрешна опора, която държи човека изправен, когато светът около него се променя.

По страниците на книгата оживяват и образи на хора – обикновени и в същото време изключителни със своята доброта, упоритост и жажда за светлина. Читателят ще се върне към родовата памет, към корените, към онези невидими и ефирни следи, които свързват миналото с настоящето и водят човека към бъдещето.

Стефка Павлова притежава рядкото умение да търси и отстоява истината в словото. А когато думите ѝ докоснат сърцето, читателят неусетно разпознава себе си в тях. Затова „Цветни етюди“ е книга за хората, които усещат сезоните вътре в себе си – за онези, които вярват, че след всяка зима идва пролет, и за всички, които знаят, че любовта и словото могат да бъдат светлина.

Позволете на цветовете да проговорят.

Редактор на книгата е Ивелина Цветкова, а корицата и художественото оформление са дело на Даниел Меразчиев.

 

 

 

Стефка Павлова Йоргова е родена през 1962 г. в град Белене. Завършила е ВПИ – Благоевград със специалност „Предучилищна педагогика“, магистър. В продължение на 42 години посвещава своята работа на децата – като главен и старши учител в ДГ „Бодра смяна“ и ДГ „Знаме на мира“ в Белене.

За своя цялостен принос в образованието е отличена с почетна грамота „Неофит Рилски“, както и с редица национални и международни награди за успешни образователни проекти, включително в платформата eTwinning. Участвала е и в международната програма „Коменски“, а неин доклад печели награда в международен конкурс на СБУ в съавторство с Елка Арнаудова – директор на ДГ „Знаме на мира“.

Литературният ѝ път започва с дебютната стихосбирка „Откровение“ (2024), отличена с грамота от ИК „Многоточие“ – Книга на година 2024 в категория „Дебют“. През 2025 г. следват поетичните книги „Край реката“, „Мечтание“, „Стъпки в светлината“, както и книгата за деца „Кой вярва в чудеса?“, съдържаща стихотворения, приказки, басня и гатанки.

„Цветни етюди“ е шестата ѝ книга, избрала да се появи именно в светлината на 2026 година – като нова страница в творческия път на авторката.

Стефка Павлова пише стихотворения, разкази, приказки, гатанки, басни и есета. Нейни текстове са публикувани в редица сборници и в списанието за съвременна българска литература „Светофари“ (изд. „Многоточие“).

И може би именно затова новата ѝ книга идва в дните на март – месецът на пробуждането. Защото, както показват „Цветни етюди“, душата на човека винаги носи своите цветове. И когато словото ги разкрие, светът става малко по-светъл.

 

Можете да заявите книгата с послание и автограф от авторката тук:

 https://www.facebook.com/profile.php?id=100077380966379 

Когато една „Светулка“ полети в мартенската светлина

В началото на март, когато студът и надеждата вървят рамо до рамо, а природата се пробужда за разцвет, една нежна светлина намира своя път към читателите – светлина, родена да бъде „Светулка“.

Поетичната книга на Рая Чаушева потегля в светлината на мартенския ден, сякаш докосната от Баба Марта, за да напомни, че всяка тъмнина съдържа в себе си възможност за озарение.

„Светулка“ е книга за вътрешния път – за любовта и семейството, за духовността, моралните дилеми и психологическите сенки, които ни съпътстват. С пъстри метафори на четирите стихии – вода, огън, въздух и земя – авторката рисува словата на една върховна истина. Контрастите са осезаеми: мрак и светлина, нощ и ден, космос и земя, реален образ и отражение. В този ритмичен танц между нежност и строгост, сила и уязвимост, читателят не остава страничен наблюдател, той се превръща в съучастник.

Рая Чаушева, психолог и публикуван автор на български и английски език под псевдонима R.P. Heaven, не се страхува да разгръща измеренията на чувствата. В нейните творби присъства един повтарящ се мотив – правилният избор като единствена противоположност на омразата, злото и тъмнината. Но кой е този правилен избор? Той се постига чрез вътрешно осъзнаване.

„Поезията наистина е чудо! И съм щастлива, че Рая Чаушева го е разбрала и е превърнала чудотворната ѝ сила в свой спасителен път…“ – споделя редакторът Петя Цонева. В думите ѝ прозира усещането за дълбочина, за философски пластове и за онази човечност, която прави стиховете близки и истински.

Към това свидетелство се присъединява и актьорът, писател и поет Звезделин Минков:
„Да летите заедно с Рая в облаците на нейното въображение е неповторимо удоволствие! Веднъж открили безкрайността на нейните емоции, вие няма да искате да преустановите своя полет… Приятен полет!“

И наистина – „Светулка“ не се чете набързо, а се препрочита.

Във време, в което думите често губят тежестта си, тази книга връща смисъла им. Тя свети и не осъжда, води и пробужда въпроси, и точно в това е нейната сила.

В мартенската светлина една „Светулка“ пое към своите читатели. Нека я последваме.