Има книги, които просто се появяват, и има книги, които започват да живеят свой собствен живот. „Без разрешение“ – сборникът със стихотворения и разкази за любовта и майката – се оказа от онези редки литературни явления, които неусетно започват да променят хората. Още в първите седмици след излизането му редакцията започна да получава съобщения от читателки, които споделят, че покрай книгата са започнали да носят повече червено. Червени рокли, червени шалове, червени устни, червени чорапи със сърца – сякаш любовта, описана в сборника, е намерила своя цвят и е решила да се облече в него.
Една читателка изпрати снимка, която се превърна в символ на това неочаквано движение: жена, облечено в ярко червено, държащо книгата така, че истинската роза в ръката ѝ продължава нарисуваната роза на корицата. Кадърът изглежда като визуална метафора на самия сборник – реалността и литературата се докосват, преливат се, размиват границите си. И може би това е най‑интересното: „Без разрешение“ живее извън страниците си.
Една читателка пише:
„Откакто прочетох сборника, започнах да нося червено червило. Не знам защо. Просто ми се струва, че така изглеждам по-жива.“
Друга признава, че си е подарила червена роза – „за първи път в живота“. Трета казва, че червената рокля, която дълго е стояла в гардероба ѝ, вече е станала „талисман“.
Това не е просто мода, а ясно послание към света:
„Аз съм тук. Аз чувствам. Аз обичам.“
Любопитното е, че дори авторите, които участват в сборника, започнаха да се шегуват, че вероятно са били облечени в червено, докато са писали текстовете си. Някои признаха, че наистина е било така – сякаш самата книга е започнала да се ражда в този цвят, още преди да бъде отпечатана. Червеното се оказа не само естетика, а енергия. Енергия на смелост, на страст, на онзи вътрешен огън, който гори.
И тук, съвсем естествено, се появява и символиката на Огнения кон – година, която според източните вярвания носи силни чувства, дръзки решения и любов, която не се крие. Година, в която червеното не е само цвят, а знак за движение, промяна и вътрешна сила. Може би не е случайно, че точно сега „Без разрешение“ се появява и започва да събира около себе си читателки, които се осмеляват да бъдат по‑ярки, по‑видими, по‑истински. Сякаш сборникът е в синхрон с огнения и неудържим ритъм на годината.
Но „Без разрешение“ не е книга само за любовта между двама души. В нея има и творби, посветени на майката, онази първа, най‑тиха, най‑дълбока любов, която не се нуждае от разрешение, защото е вкоренена в самото ни съществуване. Тези текстове придават на сборника особена топлина. Те напомнят, че любовта не е само огън, но и дом. И може би затова читателките усещат нужда да носят червено – защото червеното е и цветът на сърцето, и цветът на кръвта, и цветът на първата прегръдка, която някога сме получили.
„Без разрешение“ се оказва сборник, който не само разказва истории, той създава истории. Той не само че описва любовта, а и я събужда. И когато една книга започне да променя жестове, навици, цветове и избор, тя се превръща в движение, в знак, в огледало, в покана към всички, които са готови да обичат смело, дръзко, огнено, без страх, без правила и без разрешение.
Снимки: Мария Ботева
Въпрос на избор
Следобедът изтича като фадо,
изпято от лирична португалка.
Душата на града тъмнее бавно
и става още по-емоционална.
А хората, и те се свечеряват
и стават близки, до телепатичност.
Наливат си червено вино в чаша,
споглеждат се – и вече се обичат.
Замислят се, но без да им е тежко.
Това е размисъл за красотата
на тази вечер и на битието.
Светът ги пази в своите обятия.
Дори и януари е прегръдка,
когато се споделя от човеци.
Когато всички изберат да бъдат
най-хубавата версия на себе си.
Валентин Евстатиев
За песен по стих
Посветено на теб!
Боголюбна и нежна,
аз в душата те скрих,
като страст неизбежна,
като шепот на стих.
Като светла милувка,
като таен залог...
Като топла целувка
и без чут аналог.
И със тебе в душата
аз съм все причудлив,
как редят се нещата
във живота щастлив.
А с любов и надежда
по различни места,
нас по път ни отвежда
на сърце песента.
Белоснежна и нежна,
аз сега те открих
за съдба неизбежна
и за песен по стих.
Никола Апостолов
Корен от светлина
Когато нощем тишината пада
и цялата ми сила се стопи,
аз пак към тебе тръгвам – тъй позната,
единствен пристан в бурните ми дни.
Ръцете ти – две топли светлини,
които пазят всичките ми страхове.
А погледът ти – път към тишини,
където мога пак да бъда… пак дете.
И аз вървя – израснала от тебе,
но в себе си те нося всеки час.
Едната част от мен към бъдещето бяга,
а другата – към твоя тих и вечен глас.
Но ако утре времето ме скърши
и тръгна по пътеки без следа,
знай – любовта ми няма да се свърши.
Тя пак към тебе ще се върне в миг – сама –
като последна нежност,
като светлина,
която не угасва,
като сърце,
което само теб нарича Мамо.
Ивелина Цветкова
На моята учителка
Аз вечно ще помня, че беше до мене
през всичките тези лета…
Ти беше учител, приятел и майка,
и фара в море от мъгла…
Ръка ми подаде, когато аз падах,
изтриваше всички сълзи,
които в моменти на мъка изливах
без вяра за идните дни…
Единствена вярваше в моята сила,
не търсеше нищо от мен…
даряваше вяра, познание, сила,
с които да крача напред…
За мен не си просто учител и майка,
а ангел, изпратен от Бог…
Гордея се с тебе… с това, че те срещнах…
с това, че се чувствам твой син…
Андрей Андреев
Старица
Годините ми сбръчкаха лицето.
Животът ми е вече на превал.
Снагата се топи. От небитието
дочувам тъжна песен на кавал.
Болежките напомнят, че живея.
По малко хапвам с глътчици вода.
Ще поошетам. Силите ми тлеят.
И взряна в мрака дълго ще стоя.
За тебе с обич ще си мисля, сине.
Порасна бързо моето момче.
И да поплача – няма да ми мине.
Така е редно… Пътя си пое.
Ще се завръщаш после у дома ни.
Ключът ще скърца в пълна тишина.
Ще излекуваш майчините рани.
Но мама няма да е у дома.
Дори да искам – как ще те прегърна?
Тогава ще съм само светлина.
Като уют невидим тихо ще се върна,
да спра търкулната по бузата сълза.
Йорданка Господинова
Стихотворения из сборника "Без разрешение"
