„Повелителят на часовника“ – роман, в който времето спира да бъде измерение и се превръща в съдба

        Времето вече има нов повелител – и той излезе от печат.

„Повелителят на часовника“ поставя младия автор сред обещаващите нови гласове във фентъзи жанра. На едва двадесет години Здравчин представя свят, който едновременно впечатлява с мащаб и докосва с интимност – свят, в който времето не тече, а избира.

В основата на романа стоят разказвачът, Алекс и Кимбърли – трима млади герои, изтръгнати от своята реалност и хвърлени в непознат свят, който се разпада под натиска на древно зло. Те не са попаднали там случайно, те са избрани.

Древен часовник – артефакт, по‑стар от самото време – ги свързва със съдбата на този свят. Но силата му не принадлежи на този, който го държи, а на този, който е готов да плати цената ѝ.

Докато армията на Сатаната настъпва и помита всичко по пътя си, рицари, магьосници и обикновени хора се обединяват в отчаяна борба за оцеляване. Но истинската война не е само на бойното поле. Тя е вътре в героите – в техните страхове, съмнения, надежди и избори.

Колко далеч може да стигне човек, за да спаси тези, които обича?

И какво губи по пътя?

Редакторът на романа, Ивелина Цветкова, отбелязва, че книгата впечатлява както с динамичните си бойни сцени, така и с умението на автора да поддържа напрежението чрез редуване на мащабни събития и интимни, психологически моменти.

 

„Това е разказ за израстването – за момента, в който човек разбира, че силата не идва отвън, а отвътре. Романът обединява фентъзи приключение и философски размисъл за избора, волята и цената, която всеки герой плаща“, посочва тя.

Часовникът в романа не е обикновен магически предмет, а изпитание – символ на отговорността, която идва със силата.

Романът не пита кой може да бъде силен, а кой е готов да понесе последиците от тази сила.

Кевин Здравчин започва да оформя идеята за своя свят още в ранна възраст. Любовта към фентъзито се превръща в убежище, а по-късно в творчески път. През последните четири години той задълбочава интереса си към средновековието и европейската митология, които стават основа на романа.

„Повелителят на часовника“ оставя усещане за продължение – за нови пътища, които тепърва ще се разкриват пред героите. Истинските битки не свършват с победа. Те променят тези, които ги водят.

 

 

 

 

„Повелителят на часовника“

Автор: Кевин Здравчин

Редактор: Ивелина Цветкова

Корица и оформление: Даниел Меразчиев

Обем: 480 стр.

„Паметта на корена“ – книга, която идва като светлина

 

В дните, когато светът се събужда за нов живот, а човешкото сърце търси своята вътрешна опора, от печат излезе „Паметта на корена“ от Поля Цолова – книга, която не само се появява, а застава. Застава като свидетелство, като памет, като светлина.

Тази стихосбирка, отличена с Голямата награда в Пети международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“, е безплатно издание на ИК „Многоточие“ – жест, който превръща книгата в дар към българската духовност.

Но „Паметта на корена“ е повече от награда, повече от книга. Тя е възстановяване на вътрешния ред, онзи, който ни държи изправени, когато времената се разклащат. Поезия, която връща човека към себе си.

Поля Цолова умее да съчетава две начала, които рядко се срещат в съвременната поезия: духовната светлина на човека и родовата памет, която го пази. В нейните стихове личното и националното не се противопоставят – те се прегръщат.

Редакторът на книгата, Ивелина Цветкова, казва:

„Сборник, който напомня, че българинът носи в себе си две сили: светлината, която го води, и корена, който го пази.“ 

И точно това усещане изпълва страниците – че човекът е едновременно крехък и непреклонен, земен и възвишен.

Първият цикъл, „Заветът на светлината“, е обърнат към историческата памет. Тук оживяват Левски, Ботев, Волов, майките, мъчениците, безименните. Стихотворенията звучат като морални камбани – дълбоки. Те напомнят, че коренът не е минало, а опора.

Вторият цикъл, „В сърцето на времето“, е интимният пласт – детството, майчинството, любовта, сезоните на живота. Тук светлината е по-тиха, по-вътрешна, като пламък, който не гасне, дори когато вятърът се усилва.

Особено силна е „Епопея на българката“ – тригласна композиция, в която женската чест и любов се превръщат в символ на непреклонност. Текст, който не просто почита Славейков, а продължава разговора с него.

Поля Цолова е учител по български език и литература – професия, която тя превръща в мисия. Години наред възпитава деца, които печелят национални и международни отличия.

Тя е отличавана в редица национални и международни литературни конкурси, както и от Министерството на образованието, НДД и други институции за своята отдаденост и творчески принос.

Нейните стихове са публикувани в множество сборници, а дебютната ѝ книга „(Ако) мога“ излезе през 2024 г. с логото на ИК „Многоточие“.

„Паметта на корена“ е естественото продължение на този път. Това е книга за хората, които вярват, че народът живее, докато помни. Че светлината е вътре в човека, че коренът е сила, която не се вижда, но се усеща, връща човека към онова, което не може да бъде изгубено. Книга, която идва като светлина и остава като вътрешно възкресение.

 

 

Можете да заявите книгата с послание и автограф от авторката тук:

https://www.facebook.com/polq.colova

 

 

А ние ви подаряваме…

 

Коминочистач

 

Не е герой от приказка вълшебна,

не носи орден, няма ореол.

Със четката си стара, непотребна,

пресича днес училищния двор.

 

Изкачва се на покрива високо,

говори си със стария комин.

Изпълват се очите му дълбоки

със сива пепел и със лепкав дим.

 

Проправя тихо път към светлината

и саждите събира в своя джоб.

Пречиства и стените, и душата,

отнема мрака – също като Бог.

 

И сградата, прогледнала отново,

посреща пак живота в утринта,

а той си тръгва с нейните окови,

със нейната чернилка и тъга.

 

Отдавна – като клоуна усмихнат,

дарява смях, утеха и покой.

Човешкото признание не иска,

самотен ангел е! Не е герой...

 

 

 

Както и…

 

Паметта на корена

 

Изрони се моето детство,

загърнато в прясната оран.

Остави ми татко в наследство

сайванта с лозите за спомен.

 

Немееше празен хамбарът,

преглътнал последното зрънце,

а стряха прегърбена, стара,

сънуваше пролетно слънце.

 

Оглозгал бе бурен отдавна

последното бяло кокиче.

Проскърцваше портата бавно,

когато загнезди се птиче.

 

Животът, излюпен по ноти,

цвърчеше във нова премяна.

И сякаш ръцете на татко

подпираха нощем сайванта.

 

Във буря едва се държеше,

но сили му даде лозата.

В дъжда като черква стоеше,

със обич опази яйцата.

 

Дойде многоликата есен,

заминаха птиците в здрача.

И дворът, останал без песен,

с очите на татко заплака...

 

 

(Из „Паметта на корена“)