„Да оставиш следа“ – дебютът на Христина Гложенска в Плевен

 

В Художествена галерия „Светлин Русев“ – Плевен се състоя премиерата на дебютната стихосбирка „Да оставиш следа“ от поетесата Христина Гложенска. Събитието събра публика от приятели, колеги и почитатели на словото, които станаха свидетели на първата голяма литературна стъпка на авторката.

Книгата съдържа 49 стихотворения, писани между 2020 и 2024 г., и е своеобразен дневник на преживявания, размисли и впечатления. Поезията е разделена в четири основни тематични посоки: възхищението от природата и нейните сезони; емоционални и философски размишления за живота и трудностите му, поднесени с оптимизъм; стихове, посветени на най-близките хора – майка, баба, приятели; впечатления от пътувания, сред които особено място заема Париж.

„Стихотворението се ражда бързо, на един дъх, когато ме докосне силно чувство или впечатление. Понякога обаче ми трябват часове, за да го завърша,“ сподели Христина за процеса на писане. Поезията е нейният предпочитан жанр, защото чрез нея успява да изрази най-добре емоциите си, макар да има и непубликувани разкази, пътеписи и приказки.

Христина Гложенска е възпитаничка на Езиковата гимназия в Плевен, а по-късно завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Приложна лингвистика с френски и английски език“ и магистратура по конферентен превод. Първите ѝ опити в поезията датират от студентските години, когато основна тема е била любовта.

Тя е носител на годишната награда за поезия „Александър Муратов“ – Плевен, 2025 г. Нейни произведения са публикувани в алманах „Мизия“, списание „Пламък“ и списание „Светофари“ (изд. Многоточие), редица сборници на ИК „Многоточие“. От година е член на Сдружение „Дружество на писателите“ – Плевен, което според нея е донесло нови контакти, предизвикателства и вдъхновение за положителни промени.

По повод премиерата Издателска къща „Многоточие“ връчи на авторката поздравителен адрес, в който се казва: „Вашата поезия носи особено усещане за вътрешен баланс, за нежност и тихо мъдруване. Тя е път през сезоните на живота – от радостта до тъгата, от спомена до надеждата, от природата до най-дълбоките кътчета на човешката душа.“

Премиерата беше водена от поетесата и литературен критик Лалка Павлова. Стихове четоха Христина Гложенска и младата плевенска поетеса Мирослава Дачева, а музикалното настроение бе допълнено от изпълнения на Шопен, представени от Милчо Ненчев – ученик в Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“.

Следващата книга, която Христина подготвя, ще бъде посветена на България – на нашата народопсихология, традиции и празници.

 

                                                                                                               И. Цветкова

 

 

Снимки: мигове от премиерата, личен архив
 

„На нея“ – любовта като последен пристан във Велико Търново

 

Велико Търново стана последната спирка на едно необикновено литературно пътешествие. Стихосбирката „На нея“ премина през Видин, Монтана, Враца и София, за да завърши в сърцето на старопрестолния град – в Пиано бар „Селекто“. Финалът не беше само премиера, а истински празник на словото и музиката, на човешката близост и силата на любовта.

Вечерта носеше мотото „Поезия и музика“. Стиховете оживяха в компанията на китарите на дуо „Секунда“, а червено-черният дрескод придаде на събитието особена символика – цветовете на страстта и болката, на силата и нежността. „Музиката не просто допълни стиховете, тя сътвори цяла отделна вселена около тях,“ сподели авторът, благодарейки на Александър Пеев и Димитър Кърджиев за страстта и енергията им.

Сред публиката имаше много млади хора, които доказаха, че поезията продължава да намира път към нови поколения. Един от тях – победителят в международния поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“ Даниел Петров – каза: „Беше много интересна литературна среща с Димитър Петров – истински вдъхновяваща личност, зад чието творчество стои не просто талант, а много труд. Най-силно впечатление ми направи това, че той разказа за своята история и за това как стихосбирката е посветена на неговата любов – тази, която е преживял най-тежко. Това направи разговора истински човешки, а не просто сбирка на литератори.“

Самият автор сподели откровено: „Тази книга е посветена на момичето, което възприех като своята най-голяма любов. Човекът, който успя да събуди в мен чувства, непознати дотогава. И по ирония на съдбата – човекът, който ме нарани най-дълбоко.“

Така „На нея“ се превърна не само в поетична книга, но и в свидетелство за силата на чувствата – за способността на любовта да вдъхновява, да извисява, но и да оставя белези. Всяко стихотворение е написано с цялото сърце и носи послание за любовта като „онова красиво и неизменно понятие, изпълнено с вяра, нежност и топлина“.

Финалът във Велико Търново беше повече от завършек на литературния тур. Беше доказателство, че думите имат силата да пътуват, да свързват хората и да оставят следи в тяхното ежедневие. „На нея“ вече е част от десетки сърца, а авторът остава вдъхновен да продължи да пише, защото любовта винаги заслужава да бъде разказана.

 

                                                                                         И. Цветкова 

                                              Даниел Петров с Димитър Петров рамо до рамо
 

                                                         Снимки: мигове от премиерата

 

 Снимки: личен архив

Поля Цолова: „ИК „Многоточие“ ми даде увереността да повярвам в думите си“

От едно писмо до лавина от награди

През зимата на 2023 г. едно писмо с почерк на надежда пристига в Издателска къща „Многоточие“. А в него – стихотворението „(ако) мога“. Никой тогава не подозира, че тези страници ще дадат начало на творческо възраждане.

В Третия международен поетичен конкурс „Защо пиша това писмо?“, организиран от „Многоточие“, стихотворението на Поля Цолова не просто печели Първо място, то развълнува, промени, вдъхнови.

И когато издателството издаде едноименната ѝ книга, „(ако) Мога“, поезията ѝ намери своя дом, а авторката, както сама казва, намери увереността да продължи да вярва, че думите ѝ имат смисъл.

 „Многоточие“ ми даде не само сцена, а и увереност“, споделя Цолова. – „Вдъхнови ме да продължа да вярвам, че думите ми имат смисъл.“

 

Оттогава тя не просто участва в литературни конкурси – тя ги печели. И то не с амбиция, а с искреност.

Само за последната година нейните стихове са на челни места в десетки национални и международни конкурси: „Вяра“, „Истински неща“, „Доброглед“, „Асен Разцветников“, „Шепот на вълни и вяра в Свети Влас“, „Есенни щурци“, „Словото и жената. За силата на езика и духа“, „Забравеният език“, „Олтарите на българския дух“, „Сторих го за Отечеството“ и много други.

Тя получава признания не само за поетичната си дарба, но и за духа, който носи в думите си – светъл, български и човешки.

Когато не пише стихове, Поля Цолова е учител по български език и литература.

„Моите ученици знаят, че поезията не е просто изкуство – тя е начин да разбереш себе си“, казва тя с усмивка.

И може би именно затова нейните стихотворения звучат като уроци по човечност – топли, истински, пълни с живот. Тя учи не само как се пишат изречения, а как се живее красиво. В класната стая, сред шум от тетрадки, тя говори за Вазов и Вапцаров така, сякаш са живи, а в свободното си време пише свои стихове, които продължават тази традиция на светлина.

В поезията ѝ има всичко: родова памет, детство, вяра, обич към България и кротка сила.

„Пиша за простите неща – за силата на българския дух, за дъха на земята, за думата „вяра“. Тя е като пламък – колкото повече я споделяш, толкова по-ярко свети“, споделя авторката на „(ако) мога“.

В нейните стихове има носталгия по детството, уважение към корена, молитва към България и онази тиха увереност, че доброто винаги побеждава, макар и без фанфари.

„Не е нужно да викаш, за да те чуят,

достатъчно е да бъдеш истинен.“

Така звучи нейната философия. И затова хората я четат, споделят и чакат.

Днес, две години след първото си „писмо“, Поля Цолова е сред разпознаваемите имена в съвременната българска поезия, а всяко нейно ново стихотворение носи онова усещане, че поезията все още има сила да променя човека.

„(ако) Мога“ – тогава в думите ѝ е имало съмнение, крехка вяра, начало. Но сега, след всички награди и стихове, този въпрос е вече отговорен. Тя може. И не просто в поезията, а в това да вдъхновява.

„Ако мога – ще бъда светлина.

Ако не мога – ще бъда дума,

която свети.“

 

 

(ако) мога

 

Ако можех да бъда любов,

ще се втурна в сърцето на слепия.

И изпълнена с чист благослов,

като малка звезда ще засветя.

 

Тихо тя ще изгрее в нощта,

на сираците майка ще стане.

На бездомните – дом, топлина,

тя ще кърпи душевните рани.

 

Ще изтрие и завист, и мъст.

Ще превърне доброто в присъда.

Ще си спомним Христовия кръст!

Пак човеците братя ще бъдат!

 

Ако можех да (с)бъд(н)а любов...

И звезда на небето – едничка.

Разтопете го моето сърце...

Искам горе да светя за всички!