Съвсем наскоро, в едно интервю за БНР, програма „Хоризонт“ ме запитаха
какво мисля за доброто и трябва ли човек да е добър в днешно време.
Водена от първичния инстинкт на нашето съвремие, отговорих, че при
сегашния живот в страната ни, ако си добър, те смятат за наивен и глупав
човек.
Но четейки разказите на Светослава Домусчиева, в мен бавно се наслояваше една вяра, едно усещане,
че Екзюпери е бил прав, когато е произнесъл великата си мисъл
„Най-хубавото се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за
очите“. А какво по-хубаво от това човек да е добър? Да прави всичко в
името на хората и да опровергава латинската сентенция, че човек за
човека е вълк.
В тези разкази, с които ви предстои да се запознаете,
добротата е изведена на пиедестал, героите са близки като характери и
поведение до ангелите, постъпките им са продиктувани от поривите на
сърцето, нещо, което в действителността ни много, много липсва. Защото
обществото ни е обсебено от мисълта за власт и пари и не се замисля, че
на човек му е необходимо само парченце човечност, подправено с доброта.
Толкова малко и същевременно толкова много, за да го има този свят и за
да продължи да съществува.
Не, Светослава не е млада и неопитна, за
да си позволи лукса да пише небивалици. Това, което виждаме в
творчеството ѝ е един порив светът ни да стане едно по-уютно и удобно
място за живеене, в което няма да те упрекват ако проявиш съчувствие или
съпричастност към проблемите на другите, а ще приемат приятелски
протегнатата за помощ ръка с чисто и открито сърце.
И да, драги читателю! Всъщност не красотата, а добротата ще спаси света. Защото всеки един от нас има нужда от нея.
Румяна Пелова - редактор
