Тя живее между два свята. Скача често в локви и ни разказва след това кой е човекът, а и ловецът на сърца. Има приказка за Сивото и Розовото, както и за безсънната нощ и дъждовното време на едно момиче, но посланията ѝ в дебютната ѝ книга с разкази и стихотворения "Между два свята" са да приемаме реалността такава, каквато е. Тя е Деница Динева.
Здравей, Деница! С теб се познаваме отскоро, свърза ни нашият литературен клуб „Многоточие“, а наскоро ти избра издателство „Многоточие“, за да представиш дебютната си книга пред обществеността. Разкажи ни за своя път на творец, как започна всичко?
Здравейте! Първо искам да благодаря на издателство „Многоточие", за оказаното им съдействие, при осъществяването на моята първа книга, която, благодарение на вас, стана чудесна! По принцип още от 12-годишна пиша стихове и разкази, но за съжаление, повечето от тях с времето се изгубиха, а и аз не се чувствах готова, да покажа творчеството си пред обществеността. Може би чаках да натрупам повече житейски и творчески опит. Преди 6 месеца се реших да споделя с хората своите мисли, продиктувани ми от сърце и душа, под формата на книга. Така се роди „Между два свята“ – връзка със сърцето“.
Тази година е по-различна за целия свят. Въпреки че пандемията от COVID-19 се отразява негативно на човечеството, писателите не губят своя оптимизъм. Отразиха ли се странните времена на общуването между хората?
Според мен, отразиха се и то в негативен аспект. Хората все повече започнаха да се отчуждават едни от други и станаха по-недоверчиви.
В социалните мрежи често срещаме хора, обидени от това, че получават малко т.нар. лайкове под публикувана творба и добавят все повече хора в листата си от приятели, за да получат повече, или пък коментират масово други, за да получат обратно. Други пък се хвалят с голям брой, но без покритие. Теб огорчава ли те подобен егоизъм и нужен ли е за успеха на една книга?
Да! Понякога се чудя на хората с такъв начин на мислене. За мен виртуалният свят е просто една несъществуваща реалност, която кара всички в нея да изкривяват представите за себе си и за света като цяло. Ето защо, моята книга е на хартиен носител, а не виртуална. Мисля, че трябва да се научим да живеем в реалността и да я приемаме такава, каквато е, както съм споменала в разказа си „Да влезеш в реалността“. За успеха на една книга, виртуалните харесвания не са фактор, според мен.
Егото е нашият вътрешен саботьор, най-лошият ни враг, който ни държи затворени в тъмните подземия на собствения ни ум. Но много хора, сякаш чакат „външния свят“, да се оправи, за да може да се почувстват по-добре. Какво има между два свята и вътрешният ни враг нужен ли ни е?
Според мен, между света на самосъжалението, самотата и егоизмът, и света на щастието, добротата и обичта, съществува един мост. Този мост е любовта. Хората все по-често се страхуват да минат по него заради техния вътрешен враг-съмнението. Аз мисля, че това е ненужно! Нямаме нужда от този враг! Просто трябва да се научим да се доверяваме и да обичаме повече.
Няма да те питам с клиширания въпрос „кое те вдъхновява да пишеш“, а в кои твои моменти изразяваш емоциите си пред читателя, пишейки. И ми е интересно, имаш ли любим сезон, в който пишеш по-често, или мислиш, че сезонът на писателите е, както аз го наричам, „цветна бъркотия“?
По принцип ми се е случвало просто да видя красива картина или снимка и да получа вдъхновение. Нямам определено настроение, в което започвам да творя. Всички сезони си имат своя чар. Аз ги обожавам, защото за мен те са като невидими художници. Винаги ни показват колко е красива и величествена природата във всеки един сезон.
Ти имаш прекрасен син. Писателката или майката е по-силна в теб? А може би едното спомага за другото?
Благодаря за комплимента! Преди всичко съм майка. Детето ми е смисълът на живота, и най-голямата ми мечта е да направя сина си достоен, отговорен и честен мъж, на който добротата не е чужда. Разбира се, майчинството също ми дава голямо вдъхновение, защото с него преживявам и получавам доста уроци на живота. Разказът „Осъзнаване“ например, е плод на моите мисли и чувства като майка. Има и още произведения, които са свързани със сина ми.
„А скриеш ли се, с вълшебната ми четка ще сътворя вратичка до теб. Ще вляза през нея, ще ти оставя душата си… И ще изчезна.“ Това е част от творбата ти „С вълшебната ми четка за рисуване“, която ми е от любимите в твоята книга. Какво би искала да нарисуваш в момента и да пожелаеш на твоите читатели?
Бих искала първо да нарисувам човечност, доброта и истински чувства, които в днешно време са рядкост, за съжаление. На всички искам да кажа да се обичат, да обичат хората покрай себе си и да мечтаят, защото мечтите се сбъдват!
А кога последно скочи в локва? Разбира се, това е препратка към разказа ти „Локвата“, в който напомняш, че не трябва да забравяме детското в себе си.
Преди около седмица скочиха в локва. Аз все още пазя детското в мен и това е нещото, което ми дава сили и кураж да продължавам напред и да не се оставям на отчаянието и черногледството. Благодарение на детето в душата ми , аз постоянно виждам света около себе си с неговата невероятна красота и успявам да се радвам на онези, малките, но много значими неща от живота, които ни правят щастливи.
Нека завършим с моста между два свята, защото любовта е тази, която свързва различните светове. А ти не се страхувай да минаваш всеки ден по него, защото няма как да паднеш, щом го имаш в сърцето.
Създадох мост между двама ни...
Направих му основи от грижа.
Укрепих го с нежност.
Украсих го с целувки и прегръдки.
Направих го стабилен – с доверие и подкрепа.
И свързах нашите различни светове.
Не се страхувай да минеш по него!
Пристъпвай само с чисто сърце...
Вървиш ли по моста, изпитващ всеотдайна и истинска обич, няма да паднеш!
А тръгнеш ли, аз ще те чакам там, на средата...
На нашия мост от любов, свързваща два свята.
("Между два свята")
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор
