"Толкова мъдрост има навсякъде около нас. И най-високото ѝ достойнство е неизследимостта!
Природата, този жив и вечнодвижещ се свят… Небето, птиците, реката. Погледни я! Може да я затворят с бетон, може да я накарат да мине през решетки и железа, но накрая трябва да ѝ дадат свободата да изтече и да се върне в коритото си… Иначе ще ги отнесе. Можеш да затвориш птицата в клетка, но ако не умре там, в мига, когато я освободиш, отново ще полети в простора и ще се рее свободна до последния си дъх. За вятъра са преграда само вековните дървета, но често, когато се разсърди, той ги отнася като сухи клечки… Събаря ги за миг, изтръгвайки от земята дълбоките им вековни корени. Виждаш небето до хоризонта, но той съвсем не го ограничава… Знаеш, че то продължава и след него, като че ли няма край?! Много крайни изглеждат без край; зависи колко „крайно“ е съзнанието ти.
Кога ти се струва, че пътят свършва? Кога крилата увисват като прекършени? Кога надеждата си отива? Чувстваш се безпомощен… и ти се плаче? Когато гостуват в разума ни подобни мисли е тежко. Те са болест. Спомени с болна душа… Боядисват стените на тайната ни душевна стая в сиви тонове. Спускат завесите и там става тъмно. А когато човек е болен, става и самотно, и студено. Често те втриса…
Нима може да бъде по-зле? Може! Когато се разболее обичан от тебе човек, а друг си отиде, докато разбереш, че е болен…?!
Такива раздели няма в природата, нито такава скръб. Ние не виждаме птицата да тъжи за птица, водата да се изтече и да се превърне в сълза, или вятърът да спре, просто защото е унил?! Не. Поваленото дърво изгнива, а през това време изникват нови десет дървета… Дори когато черни облаци закрият небето, то никак даже не се впечатлява, нито страда. Разпръсват се и отново заблестява слънцето, като че нищо не е било.
Единствен на тази земя страда човекът! И колкото повече обичаме, толкова повече страдаме. Колкото повече търсим справедливост и истина, толкова повече ни раняват лъжата и злобата, докато накрая всеки не си тръгне от тая земя „бездомен, като песента…“. И колкото са по-живи душите ни, толкова повече страдаме..."
"Виждам най-голямото страдание на света: на бунището (а днес в реанимацията), с гниещо тяло седи едно човешко същество и с чирепче от счупен глинен съд чеше раните си: последната му и единствена утеха – на пръв поглед…
Рационалният съвременен човек, който се учи непрекъснато, мъдрува, чете, знае, може какво ли не, но е петимен цял живот да решава проблеми и да страда! Ето това е съдба, достойна за съжаление. Целеустременото самоопределяне всред съвсем безумните съвременни понятия песимист, оптимист, либерал, атеист, страх, свобода… и постоянното лутане между тези понятия лишават хората от представата за нещата – такива каквито са. Изграждането на частни представи, „собствено мнение“, лични модели и всекидневните им промени правят човека космос, където всяка частица е във война с другата… Ето това е страдание! И ако попиташ този човек кой е той, навярно колкото е по-мъдър, толкова по-дълго ще мълчи, защото голяма част от човешките „отговори“ не дават отговор на този въпрос..."
"Някой ни подведе, че ние можем да си изградим собствено небе, река…, собствено слънце?! Колко е нелепо това! По този начин ние просто се лишаваме от истинските и единствени неща, които са общи – за всички ни…, защото и ние сме едно; и не сме земни, а небесни жители. "
***
Това бяха откъси от широкия свят на сборника с разкази, есета и очерци на отец Лъчезар, който може да бъде заявен чрез онлайн каталога ни във фейсбук. https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie/shop/?referral_code=page_shop_tab&preview=1
 |
