сряда, 23 февруари 2022 г.

На границата между доброто и злото…

Днес ще ви разходя в един свят, толкова широк, че в него мъдростта се простира навред. Наскоро определих една книга небесна, не земна, а силата ѝ е извлечена от мъдростта, за това да обединим силите си в едно, да бъдем задружни. Но тя е и на спомените, с трайната следа, която напомня за себе си днес.

„По широкия свят“, така е озаглавена, а неин автор е свещ. Лъчезар Лазаров. Разказите, есетата и очерците в нея така умело са преплели красивото и стойностното, а поезията някак е открила точните места на мъдростта и с красивия си ритъм тактува по белия лист, и ти става още по-хубаво. Тактува така, както времето отмерва всичко, а чрез перото на автора умело е пресъздало спомени, исторически сведения, интересни факти.

Кое лишава хората от представата за нещата – такива каквито са? Кои са границите на миналото и днес? Кое е най-голямото страдание на света? Кой единствен страда на тази земя?... Много теми са засегнати в „По широкия свят“, че по-широко едва ли може да бъде. А природата – „този жив и вечнодвижещ се свят“ – оживява на всяка страница.

Макар че книгата в началото обещава пет години спомени, обхватът ѝ е по-голям, много повече и от самото детство. Четиридесетгодишното вече време на автора все още не е сигурно, че разбира добре възрастните. Но старинните сгради, вековни дървета, храмове, излъчващи тишина и спокойствие, алеи, водещи до безкрая… всичко това е в обхвата на птичата симфония и божествени мелодии биват разкрити. Дали споменът живее в нас или ние в него, можем да си отговорим, прочитайки „По широкия свят“. Там, където яркостта на реалното е толкова значимо. И макар да е странно, всички ние сме част от спомена, сякаш сме все още там, защото знаем, че ще учим цял живот.

Авторът споделя, че единствен на тази земя страда човекът, че понякога сякаш злото в света надделява, но тогава те трогва човешката съдба. Че някой ни е подвел, че ние можем да си изградим собствено небе, река, собствено слънце. А от страданието се раждат хиляди въпроси. Отговорът се крие там някъде в „По широкия свят“ и в думите на свещ. Лъчезар Лазаров:

„…защото и ние сме едно; и не сме земни, а небесни жители.“

Добре дошли в „Откровено за вас“, отец Лъчезар! Творческото Ви перо издава най-топлия тон на гласа, който съществува във всичко, което обичаме, а разходките из чудни места може да накара читателя да спи като къпан, сякаш дава нов живот. Природата оживява, реката-огледало се пълни... Докъде се простира широкият свят на твореца във Вас?

Здравейте, Ивелина! Нека и вашите читатели и почитатели да са живи и здрави, и много радостни!

Едва ли мога изчерпателно и категорично да отговоря на Вашите въпроси. Това, което мога да споделя чистосърдечно, е, че наистина много обичам да пиша, и да чета, разбира се. Тази любов към словото определено живее в мен от съвсем ранна възраст. Литературата – от любим предмет в училище се превърна в нещо много повече. В ученическите си години си спомням, че най-много ме впечатляваше майсторското слово: поезия, проза… пълнокръвният художествен герой – изобщо всичко, стига да откривах в тях красота и истина. По-късно изучавах красноречие в една от най-древните му форми – омилетиката. Моят учител по омилетика и днес е жив и здрав, и освен многото си трудове, пише разкази под псевдонима Янчо Михайлов.

Но не само това. Аз не смятам себе си за писател… В България има такива корифеи на словото, че по-скоро моите опити са стремеж да им подражавам, чрез това, което аз искам да кажа на хората. Още като ученик съм писал проповеди, по-късно започнах да пиша стихове, сега се опитвам да пиша в почти всички жанрове… Щом публикуват тук-там простичките ми слова, значи имат някаква стойност.

Имате ли любимо място, където творите? Докато работех по книгата, си Ви представях сред природата, как перото Ви се слива със всички звуци навън, за да ги изпее.

Да, писал съм сред природата и продължавам да пиша, стига да имам възможност. Иначе имам малка канцелария в един храм. Най-често пиша именно там.

Искърското дефиле е известно със своята красота. Скалите някак величествено прегръщат всичко живо, дори и Искър, разливащ се и край Черепишкия манастир. Вие разказвате и за Седемте престола, Курилския манастир, Свогенския в местността Ливаге и много други чудни места. В текстовете Ви всичко разцъфва за нов живот. „Като огромна разтворена книга е онова място в Стара планина“, казвате. Присъства ли дефилето и в поезията Ви, и открил ли сте кое е това вълшебство, което вдъхновява толкова много творци там, дори и Вазов, Змей Горянин, Елин Пелин?

Безспорно природата, като величествено Божие творение, винаги е вдъхновявала творците. Аз смятам това за чисто и полезно вдъхновение. Съзерцанието на творението, както казват най-великите учени, води към познание за Самия Творец. А познанието за Бога е мъдрост, заключава Свещеното писание. Искърският пролом наистина е уникално красиво място. И като такова, то не остава незабелязано от известните български писатели, които споменахте. Според мен, това е неслучайно съчетание на време и място – Божие предопределение. Прокарването на линията София – Роман съвпада с момент, когато държавата ни и тези бележити наши творци са в едни трудни и преломни времена – времена на изпитания (а ние, пишещите, знаем, че когато сме в такова състояние, думите, като че ли, сами извират от душите ни). Те, както разказват някои исторически сведения, напускат София, за да се откъснат от проблемите… И не само.  Заради свободния и буржоазен дух на творците ни, които знаем, че за едно кафе с влака са пътували и до Париж. И може би затова тук се раждат емблематични произведения от българската класика. Откривайки тези древни и чудни селца с вековна история, досега скрити „в пазвите на чутовния Балкан“, те с право се удивляват от духа им, от страданията и тежкия живот на балканджиите, но и от техните широки сърца и благородни души.   

Разказите Ви се преплитат с много мъдри цитати – поезия, съчинения, такива от Библията, от много светци. Съвременният човек иска живот без правила. Често срещаме и лъжата в дните. „Лъжейки, не само скриваш истината, но представяш като лъжа и думите на ближния си, които най-вероятно са истина.“, пишете. Трябва ли да знаем що е истина или тогава ще срещнем лъжата?

Нашето време е време на лъжи. Днес, накъдето и да се обърнем, окото ни грабват картини, които не са истински. Може би мнозина няма да се съгласят с мен или ще кажат, че преувеличавам. Но аз разглеждам думата лъжа в един доста по-широк смисъл. Множеството съвременни форми и лица на лъжата са майсторски прикрити и завоалирани с методите на съвременната манипулация. Тук правя уговорката, че въобще не говоря за конспирация!

Връщането назад, опитът да преживееш, макар и за кратко, едно недалечно минало, без Холивудски продукции, без виртуално пространство, с общовалиден морал и високостойностни нравствени ценности… Етика без компромис и човечност на всяка цена… Това може да стане много лесно! Опитайте се само за една годна да спазвате повелите на Църквата по отношение на живота на християнина, като се абстрахирате от някои нейни земни представители!  И тогава пак ще си говорим за истина и лъжа.

Защо колкото са по-живи душите ни, толкова повече страдаме?

Наистина, колкото са по-живи душите ни, толкова по-осезаеми ставаме за мъката на този свят, за неговата обреченост. Коравосърдечният човек не страда, той е безчувствен за мъката на ближния… Но това състояние е много по-страшно от първото! Безчувствието и коравосърдечието са симптоми на духовна слепота и душевна болест, на духовна смърт. Те са пустота и безчовечност! И обратно: страданията тук и сега не са трагедия, те не са крах, нито провал за човека. Те са реалност.

Проблемът на днешния човек е, че той винаги иска да доминира, да бъде силен, да контролира и да владее…, че се страхува от слабостта! А тя, слабостта, е най-естественото състояние на земния човек. Именно тя прави човека милосърден, състрадателен и щедър. В това е смисълът на човешкия живот. Тогава човек, лека-полека, започва да вижда чудесата, които го заобикалят и спира да се страхува от собствената си слабост. Дори тя започва да носи особена и неземна утеха и топлина, защото всички сме слаби и грешни, дори и тези които мислят себе си за силни и недосегаеми. Та нима това не е най-голямата заблуда?...  Тогава сърцето ни се изпълва с мир и топлина,  отварят се и очите ни за Бога – да Го почувстваме, да Го осъзнаем, доколкото това е възможно, и накрая – да Го обикнем, разбирайки, че ние сме част от Него…

Това е път, който не е нито лек, нито кратък… Но това е път, по който всяка една крачка зарежда човека с неземно удовлетворение и чудна благодат.    

Кои разкази са Ви трогвали и разчувствали така, както нищо друго?

Много са. Ние имаме толкова много велики творци – писатели и поети. Между всички изпъква името на някои от разказите на Елин Пелин от сборника му „Под манастирската лоза“. Това са „Занемелите камбани“ и „Веселият монах“. А всред поезията са много. Просълзявали са ме не едно стихотворение. Ако реша да изброявам авторите, ще се образува една дълга поредица от имена. Сред тях за Змей Горянин, Емануил поп Димитров, Петър Горянски, Радко Радков и много други. Няма да пропусна обаче и патриотичното слово на Евтим Евтимов и много други като него…

А коя граница ни е нужна и важна – и сега, и преди, и винаги?

Не можете да ме объркате с този въпрос. Навярно ще прозвучи тривиално и старомодно, но това е границата между доброто и злото. Гласът на съвестта в човешката душа определя тази граница. Нашето съвремие, псевдофилософията и псевдонауката днес желаят да го заглушат, но това няма как да стане. Ако не чуваме гласа на нашата съвест, значи вече нещо не е наред. Тогава ние трябва да спрем. Да затворим и да затулим земните си сетива и да напрегнем духовните си слух и взор, за да го чуем, и то – на всяка цена.

Кой рисува границата, къде и как? За границите в живота ни, за границите в миналото и днес  читателите могат да разберат чрез моите размисли в „Граница“, намерили място в книгата ми.

Ще цитирам думи от Ваш текст:  „Каруцата е в калта; тя може да бъде извлечена от там, само ако всички обединим силите си в едно, ако бъдем задружни. Ако знаем какво правим в делниците и в празниците си, а не продължаваме с нашите половинчати истории и безсмислена житейска загриженост „какво ще ядем утре“ или какво ще стане утре... Днес подготвяме утре. И в този живот подготвяме вечността: каква да бъде – вечен живот или вечна смърт.“

Как можем днес да подготвяме утре? Можем ли да бъдем по-сплотени всички?

Теоретически – да. Сигурен съм, че и на практика съществува възможност това да стане, да сме сплотени и обединени. Но за това трябва обща идея, обща кауза, общ идеал. Тези елементи според мен насила бяха отнети от нашето общество през годините. Като цяло идеалите се замениха с бездушни идоли. Ако се върнем назад във времето, ще видим че е имало периоди от историята ни, когато ние сме били единни и сплотени. Нашата нация не е водена от мегаломански империалистически идеи и стремежи. Българският велик народ е бил обединен, сплотен и устремен около един културен идеал. Той се превръща във велика нация винаги когато мъдрите му водачи запалват в него искрата на вярата и книжовността – културата. Това е похвално и само по себе си представлява прецедент в световната история. Аз съм сигурен, че ние можем да повторим този подем, тогава, когато осъзнаем и преосмислим тази истина в нашето време. Едва ли ще стане точно днес, когато сред народа ни властват суеверието, безверието, маловерието, безродието, страхът и неграмотността...

Вие сте създател на вестник „Искри“, а пулсът му е духовното. Правите ли някакво сравнение с това, което сте чели преди, и сега. Кое време е по-мъдро в света на Твореца – миналото или настоящето?

Безспорно миналото. Преоткриването на истината е в честия поглед назад. Днешното ни време е лишено от мъдрост. Това бе прогнозирано и предречено от много мъдри писатели и вярващи учени. Аз обичам да цитирам светци, защото в тях винаги обитава божествената мъдрост, която е над светската. Но деградацията на времето и обществото ни и изпростяването му не е убягнало и на светски естети и писатели, като Томас Елиът. Според него некрологът на ХХ в. ще бъде:

„Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф”.

Парадоксалните следствия от т.нар. научно-технически прогрес, според Елиът са:

„Безкраен цикъл от идеи и действия, безкрайни изобретения, безкрайни експерименти – те носят знания за движението, но не за покоя, знание за говореното, но не за тишината, знание за словата и невежество за Божието Слово.

Нашето знание ни води все по-близо до нашето невежество, нашето невежество ни води все по-близо до смъртта, но това е близост до смъртта, а не близост до Бога.

Къде е животът, който изгубихме в живеенето?

Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?

Къде е знанието, което изгубихме в информацията?

Небесните цикли през тези двадесет века ни водят все по-далеч от Бога и по-близо до смъртта”.[1]

[1] За времето, науката и нашата Християнска вяра. Свещ. Л. Лазаров, 2021

 

Как бихте тълкували думите на Св. Григорий  Богослов: „Съвършеното слово лекува злите, а несъвършеното погубва и добрите“?

Св. Григорий Богослов е един велик светец на Православието. Той е голям мислител и елитен философ на всички времена. Тук отново става въпрос за истината и лъжата в един по-широк смисъл. Освен това в тези думи се съдържа едно много деликатно богословие. В преносното значение на израза „Съвършеното Слово“ вярващият човек ще прозре Второто лице на Светата Троица – Животворящото Слово, чрез което „стана всичко“. Чрез което се създаде светът, човекът, ангелският свят и всичко, което ни заобикаля. И нашето слово, макар човешко и несъвършено, притежава божествени сили и действие. Когато е добро (съвършено) то може да просвети дори и коравосърдечния и злия. От друга страна, заради злото, което разболява света и човека, нечие слово може да бъде зло, кощунствено, пошло, цинично. Поради слабата и податлива на греха човешка природа, това слово може да погуби частично или изцяло и един привидно принципен и добър човек. Затова днес, както бе казал един мъдрец, е важно не какво си чел, а какво не си чел.

Щастливи сме, че се открихме чрез поезията и доброто писмо. Когато участвахте в Международния поетичен конкурс „Защо пиша това писмо“  на „Многоточие“, не съм Ви споделяла, че приехме Вашето стихотворение „Светло Рождество“  за  благословия към всички ни, към конкурса, Коледа. Проектът ни се прие много сърдечно, с радост. Знам, че в днешните времена имаме все по-голяма нужда от хора, които да ни пожелават от сърце нещо хубаво, с добри думи. Благословете ни и днес, както и Вашите читатели, и всички, които в момента имат нужда да чуят думите Ви. Желаем и на Вас здраве, щастие, успехи! Амин.

Благодаря Ви от сърце!

Наистина, ако не беше Вашият конкурс нямаше въобще да се познаваме, което щеше да ме лиши от толкова истинска радост.   

Моментът, когато пред очите ми се появи обявата за Вашия конкурс, беше особен и за мен. Бях заобиколен от тревожност и болни хора. Дори абстрахирайки се от медийната активност във връзка със ситуацията, всичко стигаше до мен достатъчно силно и обезпокоително. През всичкото това време аз нито за минута не съм губил ни най-малко надежда в благия Божий промисъл и Неговата велика милост към света. Вашата идея ми допадна, защото и тя по своеобразен начин търсеше да възвърне надеждата в едно трудно време… А сборникът „Защо пиша това писмо?“ – пълен с послания за надежда, ме подсети за много забравени неща: за Валери Петров, и за това, че „добрите писма са на път“. Там имаше и писмо до Бога… Тази идея неслучайно бе хрумнала на няколко различни човека. Веднага разпознах невидимата ръка на Св. Нектарий Егински, който като дете, в много трудна ситуация, пише писмо до Бога и на път за пощенската кутия го среща един човек. Виждайки колко дрипаво е облечен и че е със скъсани обувки, му предлага той да занесе писмото до пощата, без въобще да погледне, че адресатът е „Господ Бог“! Ако на някого му се струва невероятно, защо никога досега не бях срещал подобни стихотворения – адресирани „До Бога“ и „До Рая“? А, повярвайте ми, аз постоянно чета християнска поезия, и то не отскоро.

И моето стихотворение, написано тогава, беше искрената ми молитва, изказана от сърце, която, поради прибързаност, не записах никъде другаде освен на листа. Последното установих, чак след като бях запечатил писмото и пътувах към пощата.

И днес отново се моля:

Лъчите, Господи, на Твоята звезда

разлей докрай, из цялата вселена!

И възкреси природата всетленна

на Твоите предани чеда!

За много и благословени години!

Няма нищо невъзможно за вярващия!

Пожелавам на всички силна и непоклатима вяра във Всеподателя Бога, комуто да бъде слава и чест сега и във вечни времена. Амин.

 



 


                              Снимка: Из словото на вестник "Искри". 

                    Връзка към вестника:  http://vestnikiskri.com/ 

Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК "Многоточие"

 * Книгата може да бъде заявена чрез контакт до вестник "Искри" и чрез страницата на ИК "Многоточие" във фейсбук тук: https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie

 

 

 



 

 

Резултати от Трети национален литературен конкурс „Истински неща“ 2024 г.

  П Р О Т О К О Л Уважаеми участници, отваряме отново вратите на Трета творческа работилница „Истински неща“, за да обявим класирането. Конк...