„Чуй сърцето, докосни небето“ излезе от печат само преди броени дни, а мисията на книгата е започнала още с написването на първия разказ от нейния автор - Светослава Домусчиева. А тя не само че чува сърцето и докосва небето, а и има сърце на ангел.
Каква е мисията ѝ на човек и творец? Нека самата тя ни каже.
Здравейте, Светослава! Вашият творчески път започна с известния на мнозина разказ „Милост“. Споделете ни за това творческо пътуване, което всъщност набра висока скорост, открехнете малко от страницата Ви на писател.
- Здравейте! Казвам се Светослава Соколова-Домусчиева, родена съм през 1988 г. в град София. Завършила съм бакалавърска степен „Печатни комуникации“ и магистърска степен – „Медийна информация и реклама“ в УНИБИТ. Втората си магистратура завърших в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – специалност „Трудова и организационна психология“. Може би именно заради това вплитам психологията, като отражение в моите разкази. Както знаем, тя е наука за душата.
Така е, творческият ми път започна с разказа „Милост“. Той се роди след една неприятна случка. Нали знаете, че след всичко лошо идва нещо добро. Красивото и доброто беше „Милост“.
В началото на годината, когато малкото ми момиченце се разболя, исках по-бързо да я заведа на лекар. Но понеже разстоянието не беше особено дълго, получих няколко отказа от таксиметрови шофьори. Един все пак се съгласи да ме закара до медицинския център, да ми помогне. Явно в този момент, той беше от хората, чули сърцето си – поглеждайки детенцето в ръцете ми. На таблото в таксито прочетох името на шофьора, казваше се Ангел. Всъщност, така се казва и съпругът ми. Приех го като добър знак.
Няколко дни след случката, в мен изведнъж се породи желанието да започна да пиша. Сякаш сърцето ми диктуваше, а ръцете ми просто предаваха на белия лист, това което то ми нашепваше. „Милост“ се роди от отказите и тъгата ми, че хората са станали нетрогващи се от чуждото притеснение, нетрогващи се от едно малко дете. Но въпреки всичко, Ангел беше там и ни закара. Приех го като знак. Обичам да търся символите, да виждам нещата отвъд видимото. Да разчитам знаците, посланията, които ни се дават, стига да имаме очи да ги прозрем. Така се роди „Милост“ – разказът за добротата и чудесата. Историята за добрия чичко Ангел и малкото момиченце Надежда. В книгата ми „Чуй сърцето, докосни небето“ е включен и разказ, който е продължение на тяхната история.
Вашата книга „Чуй сърцето, докосни небето“ има мисия. С нея желаете да върнете усмивките на едно семейство от гр. Пловдив. Много медии призоваха хората да помогнат. Какъв е Вашият призив?
- Попаднах на призива за помощ на Ангел Краевски, млад баща на три малки дечица. За него се организира „Нощ на ангелите“, където всеки помага с каквото може, дарявайки средства за неговата борба. Веднага реших, че ще се включа в тази кауза. Всичко съвпадна с издаването на първата ми книга „Чуй сърцето, докосни небето“. Приех го като знак, името Ангел пак се появи в живота ми и този път аз бях тази, която може да помогне. Дай Боже съвсем скоро неговата борба да завърши благополучно и да бъде ознаменувана с успех и победа. Той е на годините на съпруга ми, който, както споменах, също се казва Ангел. Ангел беше и шофьорът на таксито. На добрия чичко от разказа ми „Милост“ дадох същото име – Ангел. Ангелите са навсякъде около нас. Едни носят тези имена, кръщават ги така, други са ангели в сърцето си. Пожелавам на всеки един да има до себе си поне по един човек-ангел, който да му помага и да му бъде подкрепа. Отправям се към хората с призив, кой с каквото може да помогне. Кампанията има спешна нужда от помощ.
Съдбата ни поставя неочаквани препятствия. А диагнозата рак се среща все по-често. Аз вярвам, че сега, ако отворите Вашата книга на случайна страница, ще попаднете на една добра дума, която да кажете в този момент към хората с тази диагноза. Нека го направим, Светослава.
- „Никога, никога човек не трябва да се отказва, дори да мисли, че няма смисъл и няма надежда. Дори тогава, когато всичко ни се струва приключило. Един последен опит може да е решаващ, той може да е всичко. Точно този опит, може да е чудото“. Това е част от разказа ми „Една силна жена“. Той е по действителен случай. Това е историята на моята баба, която веднага тръгва да търси дядо ми, защото той не се прибира вкъщи. Отива при познат лекар, който да ѝ помогне в издирването му. Годината е далечната 1952-ра. Когато го откриват, им казват, че е починал на операционната маса и туко-що е откаран в моргата. Тогава лекарят веднага отива да го разпознае, не знам какво го е накарало, но въпреки думите за фаталния край на дядо ми, той слага пръсти на китката му. Точно в този момент, долавя много слаб пулс. Така всъщност го спасяват, като по чудо. Години след този инцидент се ражда моята майка. Много хора са чували за чудесата, видели са ги само тези, повярвали в тях с цялото си сърце. Аз вярвам в чудесата. На всички тези хора искам да кажа да не се предават, да не падат духом, да не спират да се борят и да вярват в чудесата – с цялото си сърце!
Явно е, че вярвате в доброто. Съществува една наболяла тема сред много други – тормозът в училище. Вие имате разказ на тази тема, който прочетохте в инициативата на ОУ „П.Р.Славейков“ в международно популярния „Ден на Розовата фланелка“, посветен на осъзнаването и превенцията на проблема. Какво Ви предизвика да го напишете?
- Аз съм майка и детският свят ме вълнува изключително много. Имах идея за такъв разказ, бях си записала няколко мисли, опорни точки, които трябваше да доразвия и да прераснат в завършена история. Те стояха и си чакаха подходящия момент. Този момент дойде, благодарение на Богдана Сиракова, библиотекар от град Пещера. Тя се свърза с мен и ме помоли да напиша разказ срещу тормоза в училище. Именно на нея дължа много. След като написах „Милост“, тя ме намери и ме обнадежди да продължа да пиша. Пореден знак за мен, че няма нищо случайно. Без нея книгата „Чуй сърцето, докосни небето“, нямаше да бъде реалност. Тя беше човекът, който вярваше в мен, дори повече отколкото аз вярвах в себе си. Идеята на Богдана за „Деня на розовата фланелка“ беше да напиша разказ на наболялата тема, за тормоза в училище. И този разказ де се прочете на децата в град Пещера. Тогава разбрах, че е дошло времето да завърша разказа, който преди това бях замислила. И че сега е моментът да седна, да го доразвия. Така се роди „Свой свят“. Всъщност, именно това е разказът, над който съм работила най-дълго, на него отделих най-много време, за да го завърша. В този разказ е вплетена и историята за живота на Томас Едисън, един от най-великите гении в историята. Като дете е бил разсеян в училище, считали са го за умствено изостанал, явно защото не се е побирал в общоприетите рамки. И изразът „Живее си в свой свят“ винаги ме натъжава. За мен няма мой, твой, негов, свой – светът е за всички. Разказът е с призив, отправен към децата – да бъдат толерантни, да си помагат, да не се подиграват и да не тормозят по-слабите от тях. Всеки е способен да бие, това не е сила. Силата е в това да подадеш ръка и да помогнеш. Послужила съм си и с цитат на Едисън, с който да мотивирам децата да мечтаят и да не се отказват: „Нашата най-голяма слабост се крие в това, че лесно се отказваме. Най-сигурният път да успеем е винаги да опитваме още веднъж“.
Всеки може да чуе пулса на сърцето, а как се докосва небето?
В един от Вашите разкази, Светослава, изпращате цветя по вятъра до баба си, както и писмо в бутилка. Загубата на близък ли само може да ни накара да полетим или е тя, любовта, която носи всеки един от нас?
- Точно тя е – любовта. Тя може да ни накара да полетим. Голямото, обичащо и добро сърце, което се трогва, което дава от себе си, за да помага на другите. Любовта към ближния. Когато си ангел в сърцето, тогава можеш да полетиш и да докоснеш небето. А разказът „Ще ти пратя цветя до небето“ го посветих на моята баба, написах го съвсем спонтанно. Срещнах една снимка на момиче, прегърнало цветя – отляво, до сърцето си, отправило поглед към небето. Докато пишех, очите ми се пълнеха със сълзи. Така написах писмото до баба ми, която загубих още в ученическите си години. Изпратих ѝ писъмце и цветя до небето, чрез вълшебната сила на думите. Вярвам, че са стигнали до нея.
Сърцето е ритъмът на живота, а небето е един голям прозорец. Ако погледнете натам сега и го докоснете мислено, какво бихте искала да видите, когато се отвори?
- Бих искала да видя светлина, да усетя топлина и да видя усмихнатите лица на всички близки до сърцето ми хора, които вече не са сред нас.
Всеки ден ражда нови желания. Какво искате да е желанието Ви в утрешния ден?
- Желанието ми в утрешния ден е да се събудя и вирусът, който споходи целия свят, вече да е отминал. А това, което да се разпространява сред хората със същата скорост, да е „заразата“ на добротата. Когато някой ти е помогнал, да помогнеш и ти – да предадеш нататък. Има една прекрасна мисъл на Хорас Джексън Браун, която обичам да цитирам и над която всеки трябва да се замисли: „Хората на нашата планета не са подредени в редица. Вгледай се внимателно. Всъщност всеки е част от някаква верига и е хванал някого за ръка, така че се образува затворен кръг. Каквото и да дадеш на човека до теб, то рано или късно ще се върне при теб!“
Вие избрахте нашето издателство „Многоточие" за старта на Вашата мисия. Пропусна ли нещо да каже лиричната героиня в тази книга?
- Вие сте прекрасен екип и съм щастлива, че имах възможността да работя с вас. Много сте отзивчиви, отговаряте на всякакви въпроси и помагате с каквото можете. Подкрепяте млади автори, за които всичко е съвсем ново, които за първи път издават. Избрахме се взаимно, вярвам и че това не е случайно. Не мога да отговоря със сигурност, но ако съм пропуснала нещо, се надявам да го допиша в следваща книга, стига вдъхновението да не ме напуска.
Един творец винаги има какво да сподели пред читателите, а и когато доброто сърце бие с пулса на слънцето. Прочетете ни част от Доброто в тази книга. След което просто искам да Ви кажа „Благодаря, че Ви има!"
- Ще ви прочета финала от разказа ми „Празникът на душата“:
„На следващия ден, по време на урока по пиано при учителката, Елиза я попита:
– Ние, децата, празнуваме на 1 юни. А кога празнуват празника си всички възрастни? Кой е денят?
Отговорът беше:
– Възрастните могат да празнуват на „Празника на душата“!
– Не бях чувала за него. Кога е той, на коя дата?
– Той може да се празнува всеки ден.
– Всеки ден? – очите на Елиза светнаха.
Значи, когато порасна ще имам празник, който мога да празнувам всеки ден? Ех, че хубаво!
– Ще ти издам една малка тайна, скъпа Елиза. Ти и сега можеш да празнуваш този празник.
„Празникът на душата“ може да се празнува всеки ден от всички, които носят добротата в сърцето и душата си. Без значение от възрастта.
Всеки път, когато ти се усмихнеш, зарадваш, прегърнеш някого, утешиш някого, погалиш животинче, когато си щастлива, когато помогнеш на някой твой приятел.
Ако му дадеш тетрадката си да препише урока, който е пропуснал, защото е бил болен. Ако му подадеш ръка, когато е паднал и се е ударил, а ти си загрижена и му помагаш.
Тогава всеки път ти празнуваш този празник.
„Празникът на душата“ винаги го носиш с теб.
Празникът е вътре в нас. Добротата е в душите и сърцата ни. Тя може да изсвири най-нежната мелодия и да ознаменува своя празник. Това са тънките струни на човешката душа, които могат да възпроизведат най-вълшебната и докосваща мелодия!".
Благодаря Ви и аз, че ви има. Щастлива съм, че на кръстопътищата на живота, нашите пътища се срещнаха. И че заедно, чрез книгата „Чуй сърцето, докосни небето“ отправяме посланията - за добротата, чудесата, вярата, надеждата, любовта, мъдростта и общочовешките ценности, които никога не трябва да губим. Бъдете здрави!
За вас интервюто направи Ивелина Цветкова – гл. редактор на ИК „Многоточие“.
