„България е моята родина, където прекарах първите 21 години от живота си. Германия е втората ми родина, където живея от три десетилетия насам…“ – с тези думи ни посреща в творческия си сайт една жена, с която нямам търпение да ви запозная. Лъчезарна е, но и толкова загадъчна с всичко, което прави, че аз изпитвах нужда да я опознавам с всеки наш разговор по работата ни с книгата ѝ, където думите там са изпълнени единствено с любов. Такива са и книгите ѝ. А тя е Вера Юргенс.
Родена през 1969 година в България, където прекарва детските и ученическите си години. От 30 години насам тя живее със семейството си в Германия. Започва да пише на немски на 33-годишна възраст. От тогава до сега е автор на осем романа. А желанието ѝ да ги преведе от немски на български език не е от вчера и първият от този проект е „Сомнамбули“ (изд.„Многоточие“), който скоро ще зарадва читателите.
Вера завършва в Германия икономическо образование, а няколко години по-късно и психология в университета Хаген. Говори четири езика. Работи и като преводач.
Освен писател, преводач, икономист, психолог, Вера Юргенс e и българска шахматистка. Става международен майстор през 1988г. и гросмайстор за жени от 1994г. Състезава се за Германия от 1991г. Шампионка е на България от 1990г.
Вера Юргенс обича да наблюдава и анализира човешкото поведение. Това я мотивира да пише романи с интригуващи фиктивни фигури, борещи се с предизвикателствата на живота.
В романа „Сомнамбули“ има три основни персонажа, един от които е Бог. Той говори с другите двама на разбираем език и дори е шегаджия. Това твоя представа за висшата сила ли е или свидетелство от първо лице?
Най-напред бих искала да уточня, че героите в моите романи, както и техните преживявания са фиктивни. Обичам да пиша от първо лице, но книгите ми по принцип нямат никакви автобиографични елементи.
Каква е моята представа за Бог? За мен Бог е изворът, тоест първоизточникът на всичко. Убедена съм, че всички ние сме свързани, както помежду си, така и с Бог и сме част от голямото цяло. Ето защо вярвам, че всеки човек носи в себе си божественото, но не всеки успява да го открие.
В шахмата пешката е най-слабата и лесно уязвима фигура. Съчетана с другите фигури обаче тя притежава неимоверна мощ. Кой е твоят аналог за пешка в истинския живот?
Интересен въпрос.
Пешката действително е най-слабата фигура в шаха, но тя има една много важна особеност: Ако успее да се придвижи до последния ред на дъската, тя се превръща в друга по-силна фигура, най-често, разбира се, в дама.
А ето я и моята аналогия: В началото на играта (на живота) всички ние сме пешки (незнаещи земни), но с дремещ в нас потенциал да се превърнем в най-силната фигура (духовно осъзнати неземни). Вероятността в дадена партия шах (в даден живот) да постигнем тази метаморфоза е между 10 и 20 процента. В голяма част от шахматните партии (от човешките животи) пешките (хората) си остават пешки (хора, заключени в своето АЗ) и не успяват да се превърнат в по-силна фигура (не успяват да се развият духовно, да осъзнаят своята божествена същност и съвършенство).
„Сомнамбули“ е много интересен роман, в който на някои страници аз открих себе си от друго мое време, с всичките предизвикателства, които представяш в него. Открих психологията на думите, които винаги са ни били нужни. Коя всъщност е Ема?
Ема е една млада жена, посредствена навсякъде и във всичко. Поне такива са усещанията на Ема за себе си. В действителност обаче тя има невероятен талант в изобразителното изкуство. В нейните абстракции цветовете и формите са в божествена хармония и всеки, който ги съзерцава, сякаш се докосва до нещо магическо, което го кара да се чувства щастлив. Проблемът на Ема е, че тя не вярва в себе си, въпреки че чувства вълшебството на картините си. Ето защо тя може да си остане обикновена жена с хоби да рисува абстракции, но ако повярва в себе си, Ема може да се превърне в най-търсената примадона на модерното изобразително изкуство. Точно този аспект посочва Бог в разговорите си с Ема: Направи своя избор, живей съобразно него и го превърни в твоята истина.
Защо наричаш героите си сомнамбули?
Един сомнамбул напуска нощем леглото си, за да се поразходи насам-натам и да свърши някоя и друга работа. Но всичко това той прави насън.
В моя роман думата „сомнамбули“, разбира се, е в преносен смисъл. Ема е в капана на ежедневието и едва когато Бог ѝ задава въпроса „Щастлива ли си?“, тя започва да осъзнава, че е допуснала да живее живота си по инерция или преносно казано като сомнамбул.
Когато подхождаме „рационално“ към проблемите си, водещи се единствено от нашия разум и его, тогава ние заглушаваме гласа на сърцето и на интуицията. Но точно този вътрешен глас често ни подсказва най-правилното решение на даден проблем. Духовно пробудените хора не се отличават с остър разум и силно его, напротив! Те са осъзнали истинската си същност и знаят, че тялото и разума са само инструментите на душата.
Нека да седнем на едно от белите шахматни полета и си представим, че сме в една дума, която психологията може да я нарече светлина. Коя е тази дума?
Любов.
Какво те отведе в света на словото и кога сложи начало на тази цяла палитра от романи?
Бях в пети клас, когато мое стихотворение спечели второ място на училищния поетичен конкурс. Спомням си, че в шести клас трябваше да намеря и науча наизуст стихотворение посветено на Георги Димитров. Но тогава нямаше интернет и компютри, а библиотеката беше затворена. Нямах избор, трябваше да напиша сама стихотворение за великия българин, ако не исках да си остана без домашна работа. На другия ден така и никой не разбра, че рецитирам собствена творба.
Бях на около 33, когато започнах да пиша първия си роман. В него ставаше дума за една нова раса деца, така наречената шеста раса. Но този мой първи проект, макар и в завършен вид, си остана в чекмеджето. Последваха други.
„Хелън Клайн“ беше романът, който предизвика интереса на немски литературни агентури. Това е един нетипичен „женски“ роман, който по развлекателен начин представя житейските проблеми на една млада самотна майка. Един литературен агент – бивш главен редактор в едно от най-големите немски издателства – ми предложи договор за съвместна работа. Този агент ми помагаше за редакцията, даваше ми ценни съвети, един от които беше никога да не спирам да пиша. За съжаление не се стигна до договор с някое издателство и пътищата ни се разделиха.
Намерих друга агентка, която също беше във възторг от „Хелън Клайн“. Подписахме контракт, но и тя не успя да продаде проекта. Тук искам да уточня, че литературните агентури в Германия не вземат предварителна такса от автора, а между 15 и 20 процента от всички негови доходи, свързани с книгата, която агентурата е продала на дадено издателство. Затова в Германия литературните агентури са крайно придирчиви в избора на своите автори, а и капацитетът им е ограничен – между 50 до 100 автора.
Когато започнах да пиша Сомнамбули на немски език една друга (трета подред) литературна агентура прояви интерес към мен. Подписахме договор, когато романът беше едва наполовина готов. С тази агентура работих две години по два мои романа. За съжаление и тук не се стигна до договори с издателства. Не ми се чакаше повече и реших да взема нещата в свои ръце. Възползвах се от новата платформа на Амазон за самоиздаващи се автори и започнах да си публикувам романите в електронна форма. Така те достигнаха до немския читател, а аз в края на месеца се радвах на приходи от продажбите. Една част от романите си издадох под псевдоним.
Нужно ли е да търсим щастие или трябва то да ни намира?
Това, което ни се случва не е случайно, а плод на нашите действия, които от своя страна са продукт на вътрешни нагласи, убеждения и мисли. Неслучайно има стотици книги, посветени на силата на положителното мислене.
Ако създадем добри предпоставки, то щастието неизменно ще ни намери. При това не говоря само за материални предпоставки, а преди всичко за вътрешни нагласи и убеждения.
Изключително важно е да осъзнаем, че мислите, които непрекъснато ни минават през главата, а това са между 50 и 60 хиляди на ден, до голяма степен диктуват бъдещето ни. Какво може да очакваме от живота, ако по цял ден мислим единствено за проблеми и трудности?
Законът за резонанса гласи, че това, което ние излъчваме, т.е. мислим, привлича в живота ни съответните обстоятелства, хора и „случайности“. Просто казано: Ако искаме някой да ни се усмихне, трябва най-напред ние да му се усмихнем. Когато бях малка, често чувах поговорката: Каквото повикало, такова се обадило. Но ето че трябваше да изминат десетилетия, преди да започна да разбирам мъдростта ѝ.
Един друг вселенски закон, в който аз вярвам, гласи, че всичко, което ние причиняваме някому, било то добро или зло, рано или късно се връща при нас.
На кого искаш да посветиш първата ти преведена книга на български език? Вярвам, че любовта към думите няма граници, а и това че знаеш четири езика е красив ключ към сърцето на някого.
Има един човек, на когото искам да я посветя и това е майка ми. Тя винаги ме е насърчавала да пиша. Дори когато не беше прочела и ред от мен, тя беше убедена, че имам голям писателски потенциал. Много исках майка ми да прочете поне една моя книга, но всички те бяха на немски език. Ето защо реших да преведа „Сомнамбули“ на български и да ѝ подаря ръкописа му за рождения ѝ ден. Трудът ми бе възнаграден: Майка ми беше във възторг от книгата и я прочете многократно. Постепенно се роди идеята, „Сомнамбули“ да достигне до българския читател и ето че тя вече е реалност.
Сподели ми, че в момента превеждаш друг твой роман, в който действието се развива в Индия. Каква разлика откриваш между всеки един от романите си?
Романът, който в момента превеждам „Индийски вятър“ е мой дългогодишен проект. Действието се развива в Индия и още от самото начало сюжетът е със съвсем друга динамика. Била съм в Индия, затова ми се отдава да пиша достоверно за тази невероятна страна.
За разлика от първите ми романи, днес проектите ми имат повече дълбочина и съдържат повече духовни елементи.
Видях много красиви фотографии, на които си запечатала вълшебството на природата. Кое е това, което вдъхновява един психолог-писател-преводач-шахматист в делници и празници?
Неимоверно обичам природата и се чувствам прекрасно, когато съм близо до нея в някой парк или гора, до някое море или река. Дори едно безлюдно пасище или ливада, осеяна с полски цветя ме зарежда с енергия и кара да се чувствам щастлива.
Обичам да слушам музика и да гледам психологически филми от рода на „Полет над кукувиче гнездо“ или „Първичен страх“. Но това, което най-вече ме вдъхновява, когато започна нов проект, е любопитството ми относно развитието на сюжета. Интересно ми е пред какви конфликти ще се изправят моите герои и разбира се, каква ще е кулминацията и развръзката. Тъй като аз пиша интуитивно, всички неизвестни, свързани със сюжета, се избистрят в процеса на работа и се нагласяват логически, подобно на правилно подреден пъзел.
Знаем, че когато един сомнамбул представлява опасност за себе си и околните, е добре той да бъде събуден. В края на нашия разговор бих искала да попитам –
какво би пожелала на всички, които прекарват живота си в сън?
Това, което им желая е, да задействат процеса на пробуждане и започнат да водят съзнателен живот. Какво имам предвид?
Повечето хора идентифицират себе си със своето тяло и разум, с една дума със своето Аз. Така те изживяват живота си в плен на собственото си его. В процеса на пробуждане човек започва да осъзнава истинската си (божествена) същност. Неслучайно в книгата ми Бог повтаря на Ема и Клаус, че те са малки Богове.
Когато сме осъзнати, знаем, че нашето Аз е този, който страда, а не нашата истинска същност. Духовно напредналите знаят как да наблюдават своето аз, без да се идентифицират с него. Чистото съзнание просто е. То не изпитва желания, негативни емоции, няма цели.
Осъзнатият човек се дистанцира от разума и егото си. Разумът обича да бъде съдник на другите, да се рови в миналото и да бяга в бъдещето. Хубаво е да си припомняме красиви моменти от миналото, но разумът ни прави лоша услуга, когато отново и отново предъвква стари травмиращи епизоди. Когато пък той търси бягство в бъдещето, пропускаме да живеем в мига и да усетим красотата около нас.
И така как искаме да живеем? Като човек, хванат в капана на егото си, изпитващ страх, гняв, обиди, надежди, любов, но и омраза, ревност, копнежи, желания и прочие? Или като чисто съзнание, дошло тук, за да се учи и да придобие точно този житейски опит, който е искал да направи, още преди да влезе в ученическата си униформа, наречена тяло?
