„Праведник" е роман, насочен към размисъл върху времето и човешката същност, като използва силна езикова игра, за да разкаже историята на обикновени хора, които са оставили следа в сърцата на своите наследници. Изказването на автора за същността на човешкия живот и неговата краткотрайност добавят философска дълбочина. Създават се паралели между разрухата на физическите стени и разрухата на човешката душа, като се подчертава важността на вярата, истината и справедливостта, но и значението на търсенето на мъдрост у старите и опитни хора, защото те притежават вътрешна духовна радост, която не може да бъде помрачена от несправедливостите на времето.
Вътрешна борба и съпротива срещу съвременната действителност е описана като необходимост за постигане на спасение в широкия смисъл на думата – от спасение от пошлостта на този свят до християнското спасение. Победата в тази борба се измерва с праведността на делата ни, достойната ни лична позиция и количеството положени усилия. Авторът отбелязва, че тази вътрешна свобода и спасение са възможни за всеки, който следва пътя на истината и любовта към правдата.
Свещ. Лъчезар Лазаров поставя въпроса дали съвременното общество ще позволи културното и историческо наследство да изчезне и какво ще остане от нашата идентичност, ако това се случи. Тези размишления придават философска дълбочина и насочват читателя към важността на запазването на духовните и културни ценности. Той пише и за личната свобода, като използва главния герой като автентичен събирателен образ. Тази свобода, родена от истината и открита в Свещеното Писание, живее вътре в човека и му помага да разбере и почувства света и Бога. Силата на вярата е представена като сила на любовта към правдата и правдините световни. Вярата е неразделна част от добродетелния и трудолюбив човек, който живее достойно, независимо от времето и обстоятелствата.
Срещнете се с праведниците, които, макар и скромни и незабележими, извършват значими подвизи. Книгата служи като пътеводител към човечността, достойнството и доброто, като напомня, че тези ценности са вечни и непоколебими.
Ивелина Цветкова
Времето бе оглозгало до неузнаваемост каменните зидове. Озъбени и страшни, те, като огромна отворена паст, посрещаха всеки, който минаваше оттам. Покривите на старите къщи, рухнали отгоре им, не бяха оставили камъните скрити; дъждовете и бурите непрестанно ги миеха от калта и гнилото дърво и щом слънцето огрееше и стоплеше студените каменни стени, по тях започваха да се гонят игриви гущерчета и разни животинки ги превръщаха отново в свой дом.
… Насред зидовете ще разцъфне някое голямо бъзово дърво, сякаш да ги разкраси, а здравецът ще впие мощните си корени в основите им, ще уведе дъжда надълбоко и по-бързо ще ги предаде на разруха и забрава – съдбата на всеки човешки градеж…
Останали са само порутените каменни стени от селището на дядо Белчо. Някога пълно с детска глъч и веселие, закътано из гънките на чутовния Балкан, днес това място навяваше печал и планината със сила се опитваше да го заличи от лицето си. Закон е това по целия свят, още от сътворението му: излезе ли духът, затрива се и физическото, защото то е пръст: тленно и скоропреходно е. И камъкът, и най-здравото дърво, стоманата и най-изкусният градеж са обречени на разруха, щом ги напусне човекът; и най-многолюдният народ, изостави ли Бога, истината, мира и справедливостта и отрече ли се от собствения си съзидателен народен дух, ще погине без време, осъден на разтление и забрава...
… Не зная дали и нашето време днес води към безпътица, но зная, че стойностното и вечното е непреходно, то не остарява. Малко са днес истинските послания, не виждам красиви и честни образи, а модерните човешки идеали ми се струват недостойни и страховити, макар по лицата им да блестят скъпи и лъскави усмивки…
По черните асфалтови пътища днес човекът може да тича главозамаяно и безпрепятствено чак до своя край, без да разбере, че е сбъркал пътя. В планината не е така: сбъркаш ли пътеката, стигнеш ли безпътицата на тъмния храсталак и чуеш ли студения му съсък, нямаш друг изход, трябва да се върнеш назад.
Така и аз ще се върна в спомените си, за да ви разкажа за един обикновен човек; безславен и беден, неизвестен и позабравен, но добър и праведен – пред Бога и хората.
… И защо само за един? Нима в негово лице и ти няма да припознаеш някой от своите дядовци и прадядовци. В миналото тези хора се срещаха често. Нека си спомним за тях и техния скромен и добър пример!
… А пък то, настоящето, е само миг, по-тънък от острието на бръснача. Онова, що рекох, е вече минало, а следващата страница е бъдеще за тебе, пък за мен, дето съм я писал – минало. Но и моето и твоето бъдеше само след минути ще отлетят назад и ще преминат. Тъй че в миналото е истината. Там има и разум, и мъдрост, и смисъл. Страхливците не смеят да надникнат назад, а мъдрите го помнят и често преосмислят вечните му божествени закони, за да не ги забравят, и за да не умрат без време… докато си мислят, че живеят и светлото бъдеще предстои.
Из „Праведник“
Очаквайте скоро „Праведник“ от свещ. Лъчезар Лазаров!
Редактор: Ивелина Цветкова
Корица и оформление: Даниел Меразчиев
