Тя е човек, за когото добротата не е тема, а начин на живот. Нейната книга „Малки истории за хора, животни и птици“ се ражда от дълго пазена детска мечта и от онези невидими следи, които свързват човека с всичко живо около него. В разказите ѝ има топлина, състрадание и онзи особен вид нежност, която може да се роди само от внимателно наблюдаване на света – на хората в техните тихи състояния, на децата, които откриват чудеса, и на животните, които се учат отново да вярват.
Тя има това интересно име, което сякаш само по себе си подсказва за мекота и движение – Капка. Родена през септември 1981 г. в красивото градче Провадия, тя живее със семейството си, обича работата си като учител в начален етап и посвещава свободното си време на грижата за спасени животни. Всяка част от живота ѝ пулсира в книгата – любовта към децата, към животните, към думите и към тихите чудеса, които се случват, когато човек избере да бъде добър.
Тя е Капка Влаева и в това интервю разказва за вдъхновенията, болките, надеждите и истинските истории, които стоят зад нейните разкази – истории, които докосват и напомнят, че доброто винаги намира път.
Бихте ли споделили как се роди идеята за „Малки истории за хора, животни и птици“?
Идеята за тази книга е всъщност една моя дълго пазена и най-после сбъдната детска мечта. Тя се роди от потребността ми да разказвам за онези невидими нишки, които преплитат съдбите на хора и животни по неочаквани начини. Пътят към тази самостоятелна крачка започна с благотворителното издание „Разкази на спасените“ (изд. "Многоточие"), по което работихме заедно с Владислав Киряков и Марта Радева. Именно тяхната подкрепа, както и тази на Диана Маринова, се превърна в решаващия импулс да продължа напред. Благодарение на тези ценни за мен хора и на гласуваното доверие от издателство „Многоточие“, събрах смелост да превърна личните си наблюдения и емоции в сборник, който да докосне както децата, така и възрастните с посланията си за доброта и ежедневни чудеса.
Кой момент или преживяване в живота Ви вдъхнови най-много за написването на някоя от историите?
Трудно ми е да посоча само един, защото повечето истории са изживени. Някои са плод на лични срещи, други – на наблюдения върху малките жестове на доброта в делника. Именно тези реални преживявания ме подтикнаха да потърся в думите емоция и смисъл.
И все пак, бих споделила, че има текстове, които са много лични – думи, изтекли директно от душата ми. Такъв е разказът „Бабината пейка“, в който си позволих да споделя изпитаното безсилие пред деменцията и болезненото усещане да губиш някого, когото обичаш, още докато е пред очите ти.
„Вторият шанс“ е друга истинска история, която описва ежедневието на човек, посветил се на каузата да помага на бездомни същества. Вдъхновението дойде от едно куче, оставено за евтаназия и лишено от воля за живот. Най-голямата ми вътрешна битка настъпи след година и половина грижи, когато се появи осиновител. След толкова много предишни разочарования, се борех със страха, че животното ще приеме нашето сбогуване не като възможност за нов дом, а като поредното предателство.
Тези разкази са моят начин да преработя болката и да я превърна в послание за надежда. В тях съм вплела и много други преживявания, но тях ще оставя за себе си – те са част от тишината, от която се раждат думите.
Какво най-много обичате да наблюдавате около себе си?
Най-много обичам да наблюдавам хората в техните тихи, почти невидими състояния – един жест, един случаен поглед. Именно в тези мигове обикновеното се превръща в необикновено и там се зачеват образите, които по-късно превръщам в думи. С особено вълнение следя децата, които откриват света с очи, пълни с въпроси, и реагират на всичко ново с неподправена искреност. И, разбира се, винаги ме трогват спасените животни – онзи бавен и смирен процес, в който те отново започват да вярват на човека. Точно от тези искри на доверие и чистота започват моите сюжети.
Има ли малки, на пръв поглед обикновени неща, които са Ви научили на големи ценности и сте включили в книгата?
Категорично да. Често именно дребните неща носят най-големите уроци, защото в тях няма поза – те са автентични. Един милосърден жест, търпението да изчакаш другия, едно искрено „благодаря“ или споделена усмивка понякога възпитават повече от цели томове с обяснения.
Тези уроци за мен не са просто теория – те са ценностите, които получавам от моите родители и които нося като завет от своите баби и дядовци. От тях научих, че човечността се измерва в готовността да подадеш хляб на някой по-гладен от теб и в смирението, с което приемаш трудностите. В книгата се старах да уловя точно тези фрагменти от родовата ни памет. Исках да покажа как в подобни случки всъщност се коренят най-важните добродетели: вниманието към детайла, съпричастността и дълбокото уважение към всяко същество до теб. Тези малки жестове са истинската пътека към голямата човечност.
Стилът Ви е визуален и изчистен. Колко важна е визуалността и детайлът за Вас като автор?
Образността за мен е езикът на сърцето. Вярвам, че големите истини нямат нужда от сложни думи, а от живи картини, които читателят да усети като свои собствени. В моите истории детайлът е мостът към емоцията: той е в „грапавия допир на бабините черги“ и в „празната пейка“, която черешата прегръща вместо нас. Тази визуалност ми позволява да превърна невидимата болка в „червени сандалки“, скрити на тавана, а доброто – в „купичка храна“, носена в мрака от едно спасено куче.
Дали ще разказвам за Невидимко, който ни учи да виждаме със сърцето си, или за тежкия избор да останеш верен на себе си, аз винаги рисувам с подробности. Правя го, за да може читателят не просто да прочете текста, а да влезе в него, да усети аромата на топла баница и да излезе с малко по-светли очи.
Какво бихте искали читателите да почувстват след прочитането на книгата?
Бих искала, когато затворят последната страница, читателите да почувстват топлина и прилив на надежда. Искам да уловят усещането, че въпреки болката от загубата, въпреки сивотата на ежедневието или жестокостта, доброто е винаги там – тихо, скромно и чакащо да бъде забелязано. Искам книгата да ги накара да потърсят своите собствени „червени сандалки“ на тавана и да оценят моментите с близките си, докато те са още до тях. Да се огледат, за да видят света през очите на Невидимко – да забележат охлюва на пътя, скитащото куче или тъгата в очите на съседа, и да разберат, че всеки малък жест на съпричастност е спасение. Да повярват, че никога не е късно за „втори шанс“ и че дори едно подхвърлено на улицата създание може да върне усмивката в дом, потънал в тишина. Бих искала читателите да затворят книгата с усещането, че те самите са членове на Световната организация Добро. Да почувстват, че не са сами в своята чувствителност и че любовта, която даваме, е единственото нещо, което истински ни принадлежи.
Любовта към животните, децата и творчеството пулсира в книгата. Как това се отразява в написаното от Вас?
Връзката между децата, животните и творчеството е сърцевината на всичко, което пиша. За мен това не са просто отделни теми, а общ източник на чистота и автентичност.
В книгата тази любов се отразява като взаимно спасение. Децата и животните споделят една и съща способност – да обичат безрезервно и да виждат света без предразсъдъци. Когато разказвам за кучето Белчо и глухонямото момче Марти, аз всъщност показвам как две души, които светът понякога подминава, намират общ език в тишината. Всяка моя история е опит да докажа, че когато съберем чистото сърце на детето и верността на животното, получаваме най-висшата форма на човечност. Творчеството ми е просто мостът, по който тези ценности достигат до сърцето на читателя.
Кои „тихи чудеса“ бихте искали читателите да открият в текста?
За мен „тихите чудеса“ не са грандиозни събития, а малки моменти на избор, в които светлината надделява над тъмнината. Бих искала читателите да открият тези преображения в жестове, които на пръв поглед изглеждат обикновени, но всъщност съживяват духа. Искам да разберат, че чудото е „узрелият плод на храненото с добро сърце“. То се случва всеки път, когато подадем ръка, когато споделим хляба си или когато просто не подминем чуждата болка. Най-голямото чудо, което бих искала да открият, е усещането, че никой от нас не е сам и че винаги има една невидима ръка, която ни закриля чрез добротата на другите.
Кои ценности смятате, че книгата защитава най-силно, без да звучи поучително?
Вярвам, че най-преките пътища към сърцето не минават през поученията, а през споделеното преживяване. Ценностите, които книгата защитава, са съпричастността, благодарността и смелостта да останеш мек в един често суров свят. В моите разкази тези добродетели са облечени в действия, а не в думи: съпричастността е Симона, която сваля своя шал, за да го даде на премръзнало дете; благодарността е в очите на кучето Белчо, който докосва ръката на своята спасителка; прошката е в тихия избор на Никола да се върне към истинското си „аз“.
Най-важната ценност обаче е активното добро. Книгата казва, че не е достатъчно просто да не правиш зло – важно е да намериш сили да бъдеш закрила за някого. Искам читателите да усетят, че да си добър не е признак на слабост, а най-висшата форма на смелост. Всичко това е поднесено чрез герои, които грешат, страдат и търсят, точно като всеки един от нас, и мисля, че именно тази човечност предпазва текста от това да звучи назидателно.
Как мислите, че литературата може да върне доверието в доброто?
Вярвам, че литературата има уникалната сила да връща доверието, защото тя не ни убеждава с аргументи, а ни кара да съпреживяваме. Тя ни позволява да „влезем в обувките“ на другия. Добрият разказ е като пътека, която ни превежда през болката и ни показва, че отвъд винаги има път към светлината. Книгите не могат да променят света с магическа пръчка, но могат да променят погледа ни към него. А когато променим погледа си и започнем да виждаме светлото в другите, доверието се завръща само.
Бихте ли споделили нещо необичайно, което сте наблюдавали или преживели и после сте вплели в разказ?
В моя свят необичайното често се крие под маската на най-обикновеното. Никога няма да забравя как веднъж наблюдавах едно улично куче, което редовно хранех. Бях поразена, когато видях как то, въпреки глада си, съвсем съзнателно отстъпи храната си на една котка. Споменът за тази случка и днес ме кара да настръхна от умиление. Този момент на невероятно милосърдие между две създания, които по природа приемаме за врагове, преобърна представите ми. Всъщност точно това преживяване роди идеята за Белчо. Той не е просто измислен персонаж, а литературен паметник на това реално животно, което ме научи, че добротата няма граници. Това ми показа, че ако едно „улично куче“ може да прояви такова благородство, значи ние, хората, нямаме оправдание да не бъдем добри.
Има ли сцена в книгата, вдъхновена от реален живот, която читателят би бил изненадан да разбере?
Мисля, че читателите ще бъдат най-изненадани да разберат, че разказът „Узрелият плод“ е почти документална история. В него описвам едно истинско чудо, случило се в моето семейство преди години. Моята майка е това бебе, родено в снежна виелица, тежащо едва килограм и осемстотин грама, за чийто живот лекарите не са давали надежда. Сцената с изгубената в снега икона и хвърления камък по прозореца, който носи спасението – това не е художествена измислица. Това е реалното преживяване на моята баба, която в момент на пълна безизходица се е уповавала единствено на вярата си. Дори детайлът с копанката до печката и съседската крава, която я е изхранила, са истина.
Когато пиша, че „чудесата са узрелият плод на храненото с добро сърце“, аз го казвам, защото знам, че ако не бяха тези жестове на съседи и случайни хора, мен днес нямаше да ме има. Тази история е моят начин да благодаря на живота и да покажа, че чудото често носи името на обикновен човек, решил да помогне.
Ако книгата можеше да говори сама, какво би казала за Вас като автор?
Ако книгата ми можеше да говори, вероятно би казала, че съм автор, който пише със сърцето си, преди да посегне към писалката. Би споделила, че често съм плакала и съм се усмихвала заедно с героите си, докато ги създавам, и че за мен те не са просто мастило върху хартия, а живи души. Тя би добавила още: „Тя не ме написа, за да бъде забелязана, а за да не бъдат подминати тихите чудеса.“ Би разказала колко много време прекарах в търсене на точната дума, която да утеши, и как във всеки ред съм оставила частица от собствената си вяра. Може би би допълнила и това, че съм човек, който вярва в „общия език в тишината“ и който винаги ще остави една отворена врата за всяко премръзнало създание – било то човек, птица или спомен.
Какво най-неочаквано научихте за себе си, докато създавахте тези разкази?
Най-неочакваното бе да разбера колко голяма е всъщност силата на уязвимостта. Докато създавах тези разкази, разбрах, че не е страшно да покажеш, че сърцето ти боли за едно улично куче или за самотно дете – напротив, в тази чувствителност се крие най-голямата ни сила. Научих също, че притежавам способността да превръщам собствените си страхове и тъга в светлина. Първоначално изпитвах плахост, но чрез подкрепата на моите съмишленици разбрах, че когато говориш от името на доброто, думите ти винаги намират своя път.
Пожелайте нещо на читателите.
На моите читатели пожелавам преди всичко да бъдат здрави и да пазят мира у себе си. Пожелавам им да намерят своята „бабина пейка“ – онова тихо място в душата, където гласовете на миналото ни дават кураж за бъдещето. Нека помнят, че „богатата душа отваря портите със светлината, която я съпътства“. Бъдете светлина един за друг и не пропускайте шанса да бъдете нечия спасителна ръка, защото в радостта на другия ще откриете и своето собствено щастие.
Благодаря и на Вас, издателство „Многоточие“, за възможността да споделя емоциите, които съпътстваха написването на тази книга!
Интервюто за вас направи Ивелина Цветкова
Можете да заявите книгата с послание и автограф тук:
https://www.facebook.com/profile.php?id=100001345675952
.jpg)
