ИЗДАТЕЛСТВО "МНОГОТОЧИЕ": Откровено за вас: Да се отклониш от сценария

Когато всичко в теб казва „край“, животът още държи кадъра.

Преди да напише книга, Йордан Стефанов разби собствения си сценарий. После написа нов.

„Киното на Комедията“ е дебютният му роман, който се прожектира едновременно на екрана и в собственото ти съзнание. Като сън, който отказва да избледнее сутринта.

Йордан е от онези редки млади автори, които не се страхуват да влязат в най‑тъмните и най‑светлите кътчета на човешката психика. Той пише така, сякаш държи камера – внимателно, кадър по кадър, с усещане за ритъм, светлина и тишина. В думите му има уязвимост, но и увереност; философия, но и сурова честност; въображение, но и болезнена реалност.

В днешния ни разговор той разкрива как се ражда свят, в който душата е актьор, животът – сценарий, а човекът – зрител и герой едновременно.

Говори за страхове, за идентичност, за ролите, които ни оформят, и за онзи миг, в който решаваме да напуснем сценария, написан от други.

Това интервю не е само поглед зад кулисите на романа, то е покана да погледнем зад кулисите на самите себе си.

В романа има три свята – енергиен, физически и вътрешен. Кой от тях беше най-труден за изграждане и защо?

Физическият, със сигурност. Енергийният и вътрешният свят се изграждаха по различен начин – не като строеж, а като разкриване на нещо, което вече съществуваше. Това изискваше внимание, но не и борба. Там нямах ултиматум и нямах очаквания. Беше търсене на отговори за смисъла на живота, а не задача.

Физическият свят беше друга история. От самото начало знаех, че не искам сценарият да бъде просто „фентъзи“ – исках баланс между фантазия и реалност. Исках главният герой да има нормални конфликти, такива, които хората наистина имат, и сериозен проблем, който да даде дълбочина и логично обяснение на измисления свят, който той вижда. През целия процес съм бил с намерението този свят да бъде приет сериозно, а не като фантасмагория.

Това, което ме затрудни, беше точно какви да бъдат проблемите на този герой. Когато писах първата чернова, бях на 18 г. и тогава си дадох сметка, че нямам опита, който си мислех, че имам. Не можех да пиша само за училище – нищо не беше достатъчно сериозно или интересно.

Решението дойде, когато спрях да търся отвън и просто вкарах собствените си страхове и саботиращи вярвания – че не съм достатъчно добър дизайнер, че не заслужавам позицията си. Когато написах това, всичко останало си дойде на мястото.

Киното в книгата не е метафора, а механизъм. Какво ви привлече в тази структура – киното като философия, а не като изкуство?

Когато завърших 12. клас, се очакваше да започна официално работа като дизайнер във фирмата, в която вече бях от една година. Вместо това обаче аз изпаднах в криза на идентичността. В началото не можех да разбера защо се чувствам толкова изгубен и уплашен за себе си, при положение че всичко вървеше добре на външен вид. Не разбирах какво в живота ми не е както трябва.

В този период интересът ми към духовността вече беше зрял – вярвах, че ние, хората, сме души, които се прераждаме, за да учим уроци и градим опит, но не разбирах защо. Какъв е смисълът от този опит? Това ме накара да се замисля какъв е смисълът на моя живот. Защо съм тук, на тази планета, и за какво правя всичко, което правя.

Същевременно тъкмо бях започнал да проявявам интерес към разказването на истории. Изградих си навика да гледам интервюта на различни режисьори, писатели и артисти, за да се науча на занаята, като разбера първо тяхната гледна точка. След първия месец нещо започна да ми прави впечатление: много от съветите, които те даваха за писане на добра история, звучаха като съвети за живота. Почти всички говореха за това колко важно е да живееш, да трупаш опит, да слушаш как хората говорят, да разбираш какво в ежедневието им ги кара да реагират по този начин. Те не говореха за сценариите като думи върху лист хартия, а като истински свят, в който живеят истински хора – с истински животи, конфликти и недостатъци.

В този момент просто видях връзката. Филмите вече не бяха просто развлекателно съдържание, с което запълваш свободното си време или разпускаш след дълъг ден работа. Те бяха животи – огледало на нашите.

Това беше моментът, в който започнах да получавам „аха“ моменти и да навързвам нещата – да виждам сходства между киното и живота. Първо дойде мисълта, че ние също се водим по сценарии, но не ги наричаме така – наричаме ги „вярвания“, „възпитание“, „ценностна система“. Това ме наведе на мисълта, че ние сме актьори, които играят роля, а ролята е това, което наричаме „его“ – Азът, който сме изградили сами или който ни е бил внедрен на база на опита, средата, възпитанието.

После, когато се опитах да открия връзката между киното и духовността, дойде идеята, че душите всъщност са актьорите извън кадър. А снимачният екип, който помага историята да тече в правилната посока, са ангелите-пазители, за които се пише доста.

Точно това ме привлече най-много – фактът, че метафората не беше само една или две. Колкото повече се замисляш, толкова повече сходства откриваш. Тогава разбрах, че съм открил нещо интересно, за което си струва да се пише.

Много читатели ще разпознаят в Студиото и Киното алегория за травма, памет и съдба. Беше ли това първоначалната ви идея или се появи в процеса на писане?

Първоначалната идея никога не е краен резултат при мен – тя е моментно вдъхновение, което ми помага да преодолея писателския блокаж и да започна да пиша.

Всеки път, в който започвам да пиша, имам нужда от някаква насока – представа какъв е светът. В процеса на писане обаче пиша доста сцени или просто бележки, които не са с цел да стигнат до сценария, а служат за изследване на света. Колкото повече пиша, толкова по-дълбоко ровя – и така стигам до дълбочината му. И това, което откривам, не е това, което съм очаквал като резултат в началото.

Първоначалната идея всъщност беше много по-оптимистична и различна от това, което се получи накрая. Не мога да споделя обаче точно каква е тя, защото ще издам нещо, което има потенциал да бъде продължение. Единственото, което мога да кажа, е, че „Киното на Комедията“ не е единственото кино там – има второ кино, което също е под управлението на Висшето Студио.

Даниел е герой, който се движи „между реалност и разпад“. Какво беше най-голямото предизвикателство при изграждането на неговото психично състояние?

Да го изградя възможно най-достоверно и близо до реалността. За разлика от духовния и вътрешния свят, в които фактите идват от моята лична гледна точка и читателят може да научи нещо ново, във физическия свят описвам неща, които са основани на факти и очаквам да бъдат медицински коректни.

Най-трудната сцена от всички, които съм писал, беше тази с лекаря – отне ми една седмица четене онлайн за различни диагнози, за да разбера логичното обяснение зад това, което се случва на Даниел.

Това, което ме изненада, беше колко директно тези статии описваха неща, които вече бях написал от чисто вдъхновение и въображение, без намерение да изкарвам героя „луд“. На моменти ми ставаше неудобно – започвах да се питам дали аз самият не съм такъв, щом мога толкова подробно да опиша симптоми, които могат да бъдат диагностицирани като психоза. Беше странно. И, честно казано, забавно.

В един момент читателят вижда паралел между духовния свят и психиатричната клиника. Какво е за вас границата между въображение, бягство и болест?

Не вярвам, че има чиста граница между трите – и точно това книгата се опитва да защити. Въображението, бягството и болестта често са един и същ жест, погледнат от различен ъгъл.

Но има един критерий, който за мен работи. Не какво е преживяването, а какво прави с теб. Когато едно вътрешно преживяване те връща към себе си – дори през болка, дори през хаос – това е работа на въображението. Когато ти позволява да продължиш да избягваш това, с което не можеш да се срещнеш – това е бягство. А болестта започва там, където мостовете към хората, които те обичат, започват да се късат – или поне там започва нейната цена.

При Даниел и трите се случват едновременно. Психозата му е реална – клинично реална. Но вътре в нея нещо също се опитва да се събуди. Студиото на Комедията не е истински рай и не е просто халюцинация – то е последният опит на душата му да си спомни кой е, преди ролята да го е изяла напълно.

Паралелът с клиниката е съзнателен. И духовният свят, и психиатричната клиника са места, които обществото е изградило, за да приемат хора, които вече не могат да живеят всекидневния сценарий. В единия език е мистичен, в другия – клиничен. Но и двата отговарят на един и същ въпрос: какво правим с някого, чиято реалност се е пропукала.

За мен личната граница е тази: най-опасното не е моментът, в който някой „преминава“ в болест. Опасни са годините преди това – когато човекът функционира, но всеки ден е малко по-далеч от себе си, и никой не забелязва, защото ролята е убедителна. Сривът понякога е реакция на душата, която отказва да продължи да играе ролята, която не ѝ принадлежи.

Какво според Вас кара човек да „не следва сценария си“ – страх, травма или свободна воля?

Зависи какъв е сценарият – за каква роля се е разписал човекът. Тук няма един отговор, и точно затова сме толкова много различни хора – различни истории, различни възможности. Мен ме кара страхът. Друг го кара травмата. Третия – свободната воля. Четвъртия – отегчението от чужди очаквания. Всички отговори са валидни.

Първото, и може би единственото общо за всички, е изборът да не следваш сценария си. Този избор се ражда от различен житейски опит, който всеки е изградил до момента. Не може да се сведе до едно нещо.

Това всъщност е въпрос, на който всеки трябва да отговори сам за себе си. Това е една вътрешна истина, която идва от личния опит – не можеш да я научиш от външен източник, какъвто и да е той.

Но когато казваме „да не следваш сценария си“, всъщност говорим за преминаване от един сценарий към друг. Защото никой не живее без сценарий. Страхът, травмата, свободната воля – всичко това пак са сценарии. Дори вярата ми в свободната воля, която ме кара да работя върху себе си, вместо да очаквам някой друг да го прави за мен – и тя е сценарий, внедрен от възпитанието, което ми е дало семейството. Така че въпросът „какво кара човек да не следва сценария си“ в дълбочина означава: какво го кара да смени един сценарий с друг. И отговорът остава същият – зависи от човека и договора, който е избрал да подпише, преди да дойде тук.

В романа се казва: „Героят има право да се отклони. Човекът – още повече.“ Какво означава това за вас лично?

В началото на процеса на писане не разбирах каква е истината. Едни казват, че имаме свободна воля, други – че всичко е предначертана съдба. Макар да съм склонен да вярвам повече в свободната воля, имаше моменти в живота, в които, каквото и да правех, не можех да контролирам. Доста от изборите, които си мислим, че взимаме, всъщност са повлияни от външни събития и хора, независимо дали го осъзнаваме.

Затова за тази история използвах метафората с кинематографията – за да разбера къде точно е границата между двете. Замислих се как са актьорите в реалния си живот. Извън снимачната площадка те са обикновени хора – живеят своите животи, правят своите избори. На снимачната площадка стават други хора, чиито мисли, разговори и реакции са предварително планирани. Тук вече идва разликата между героя и човека. Героят е измислен персонаж, написан от студиото, с цел да разкаже определена история. Актьорът е човекът, който, макар да влиза в обувките на героя, не зависи от тази роля.

Тази метафора ми беше нужна, за да си кажа лично, че не завися от ролята, която играя като Йордан Стефанов. По всяко време, когато реша, мога да спра да я играя и да бъда някой, който е по-близо до това, което съм всъщност.

Когато писах това, бях в период, в който имах около себе си хора, на които оставях да контролират живота ми, защото бях твърде слаб и страхлив, за да се отстоявам. Очакванията, които поех от тях, ме направиха човека, който бях тогава. И аз мразех това, което бях. Знаех, че играя роля, която няма нищо общо със същността ми. Нямах търпение да дойде моментът, в който да спра. Защото ако не го направех – имаше риск да се изгубя напълно. И да загубя себе си, смисъла си, целите си, мечтите си, живота си. Всичко.

Какво е по-страшно според Вас – да живееш в чужд сценарий или да нямаш никакъв?

Да живееш в чужд сценарий. Мисълта, че мога да живея според чужди избори и контрол, а не според собствените си, направо ме побърква.

Когато започнах да пиша тази книга, аз живеех живота си по чужд сценарий и това ме убиваше. С времето открих, че проблемът не беше в начина ми на живот, а в мотивацията зад него. Макар да харесвах работата си, главната ми цел беше уважението на хората, които слушаха колко добре съм се уредил. Тази цел ми даде мотивацията, която ми беше необходима, за да започна мечтаната си работа – но не беше в синхрон с моите истински мечти, които знаех, че имат по-голяма стойност. В един момент трябваше да избирам: мнението на хората за мен или себе си. Егото или истинския аз, отвъд него.

Най-хубавото нещо, което ми се случи, беше моментът, в който се отървах от нуждата да отговарям на чужди очаквания и започнах да отговарям на своите. Правото на свободна воля, отговорността и контролът върху собствения ми живот – това е освобождаващо, никога не ме е плашило. Няма по-хубаво от вярата, че пишеш сам своя сценарий.

Вярвате ли, че човек може да се освободи от миналото си, или само да го пренапише вътре в себе си?

Вярвам, че човек може да се освободи от товара на травмата от миналото си – ако я пренапише така, че тя да работи за него, а не срещу него.

Защото травмата също е сценарий. Тя няма тежестта, която си мислим, че има – освен ако не вярваш, че този сценарий е истинският ти живот. Тогава тя става тежка. Това е егото.

Тази философия – че този живот е роля, а ние не сме ролята, а сме актьорът, който я играе – помага да се отделиш от егото и да погледнеш на себе си от трето лице. Това е стратегия, която ми помага да не приемам трудностите твърде лично и така ги преодолявам по-лесно. Не казвам, че става лесно. Определено е процес. Но стратегията работи. Прилагам я често и съм виждал резултата ѝ.

Тя не е бягство. Бягството е, когато се отдалечиш и не се връщаш. Това е дисциплина – помага ми да мисля адекватно в момент, в който иначе бих се паникьосал.

Човек трябва да прави каквото е необходимо, за да се самосъхрани. Това е ролята на егото – то се променя и адаптира, за да оцелее. Това е нормален процес, през който минава всеки. А моята роля е да бъда някой, който не приема ролята си твърде сериозно – независимо колко сериозна умът ми иска да я направи.

„Киното на Комедията“ е необичайна комбинация от психологически роман, метафизика и кинематографичен монтаж. Как намерихте баланса между тези три елемента?

След като открих философската връзка между киното и духовността, която вече описах, изградих света, който държах да бъде баланс между Рая с ангели-пазители и Киното със снимачен екип и актьорски състав. Анита и Адриан се появиха като превод на ангелите-пазители – хора с лица, които читателят може да си спомни.

Този сценарий първоначално беше изцяло за хора като мен, които вярват в духовния свят. Когато светът беше готов обаче, се замислих и за тези, които не вярват – които са подчинени на логиката и науката и имат логично обяснение за всичко.

Това, което искам да бъде ясно, е, че за всяко нещо, по което започвам да пиша, знам, че има противоположна страна. Като Ин и Ян. И когато напиша всичко, което знам за конкретната тема, започвам да изучавам противоположното. Когато го разбера – търся начин да ги свържа, а не да ги оставям в конфликт. Защото философията на Ин и Ян е точно такава: тези две сили, макар напълно противоположни, не са в конфликт, а в баланс. Не може едната без другата. Няма правилен и неправилен отговор. Правилното е да разбереш, че двете възможности са в баланс. Това е познание, за което искам да се говори повече, защото е изключително ценно.

Много сцени са написани като сценарий – с режисьорски ремарки, кадри, монтаж. Защо избрахте този стил?

В самото начало на творческия си процес се опитах да пиша като класическа проза – този тип писане, който познаваме от романите. Гладко течаща, описателна, с дълги пасажи на вътрешен монолог. Но не ми харесваше как се получава. Тогава бях чел толкова добри книги, че бях придобил някаква представа кое е добро и кое не – и всичко, което излизаше от мен, знаех, че не е добро. Не беше моят стил, а и нямах опита като писател, за да го направя добро.

Продължих да опитвам, но просто не се получаваше. Осъзнах, че няма как просто да дойде моментът, в който да започна да харесвам това, което пиша. Затова започнах да експериментирам, опитвах различни видове писане, за да открия своя стил. Това, което ми допадна най-добре, бяха сценариите за филми и графични романи. Започнах да уча повече за писането на сценарий – без да чета много сценарии, за да не се влияя, защото навикът ми да сравнявам своя труд с чуждия, в такъв период на търсене, беше невъзможен за пренебрегване. Така се образува стилът, с който пиша сега. Не е само за тази история – пиша всичко по този начин.

Този стил беше и причината да избера „Киното на Комедията“ като първа книга. Тя буквално е свързана със сценарии – има добър синхрон между форма и съдържание.

Даниел е едновременно герой, актьор и пациент. Кой от тези три образа е най-близо до истинската му същност?

Актьорът. Героят не е нищо повече от един измислен, временен персонаж. Пациентът е Сянката на героя – тази, която той крие в килера на собствената си памет – тя също е част от тази персона. Но докато човекът е в ролята, тези части са цялата същност, която той вярва, че притежава – затова не ги пренебрегвам и не ги обезценявам. За този, който ги живее, те са реални.

Истинската същност обаче – тази, която остава, когато снимките приключат – е актьорът. Този, който помни кой е, преди ролята и преди сянката. Това е и причината Студиото на Комедията да не е просто халюцинация. То е последният опит на душата на Даниел да си спомни кой е, преди ролята да го е изяла напълно.

Книгата поставя въпроса: „Кой пише нашия сценарий?“ Какъв е Вашият отговор?

Първият сценарий го пишат родителите ни. Особено през първите седем години. Те са истинските режисьори и сценаристи – от тях зависи в какви хора ще се превърнем, на база на възпитанието, морала и ценностната система, която са ни накарали да изградим.

После следва остатъкът от живота ни, в който сме достатъчно зрели, за да се отделим от тях и да бъдем индивидуални личности. Тогава вече идва ред на втория сценарий – и него го пишем ние. Той не е продължение на първия, а наш отговор на него. Как избираме да реагираме. Как избираме да гледаме на това, което сме получили. Дали го превръщаме в мотивация за промяна, или го оставяме да ни обезсърчи и съкруши.

Не самото минало е вторият сценарий. Самият избор на реакция и последвалите от него действия, повлияни от това минало – това е вторият сценарий. Този, който пишеш ти. Тук вече се проявява чувството за свободна воля.

Проблемът е, че много от тези избори идват автоматично – от стари спомени и опит, без да ги осъзнаваме. В тези моменти вторият сценарий е просто продължение на първия, без да го забелязваме. И свободната воля наистина става илюзия – все още се водиш по чужд сценарий, само че не го виждаш.

Така че, кой пише нашия сценарий? В различни моменти – различни автори. Първите седем години – родителите ни. След това – наследеният сценарий продължава автоматично, освен ако не го забележим. Когато го забележим – започваме ние. Но и тогава не пишем от нула. Просто избираме сценарий, по-близо до това, което сме всъщност. Никой не живее без сценарий. Тези, които осъзнаят, че го имат, могат да изберат кой да следват.

Ако можехте да прожектирате един-единствен кадър от романа в съзнанието на читателя – кой би бил той?

Може би моментът, в който Анита застава на вратата на киното и казва на Даниел, че причината тялото му още да е живо, въпреки че душата му е в Енергийния свят, е защото историята му все още не е завършила.

Това е сцена, която написах веднъж и не съм пипал оттогава. Всеки път, като я чета, звучи дълбоко. Мисля, че е една от най-силните в книгата.

Зад нея стои идеята, че всеки живот има посока. Че има история, която още не е завършила. Когато човек е на ръба – когато всичко в него вече е казало „край“ – тялото му се поддържа, защото има още нещо, което трябва да се случи.

Това е едно от нещата, които искам читателят да си вземе от тази книга. Когато се чувстваш загубен или че всичко е приключило – този краен етап може да бъде нужният катализатор, който служи като начало на следващия, по-добър етап. Историята продължава.

Какво бихте казали на читателя, който се страхува да погледне собствената си „бяла стая“?

Да не се страхува да го направи. Защото там е скрил негова част, която всъщност не е толкова лоша, колкото я е направил – от нуждата си да я скрие, за да изглежда добре пред обществото.

Всеки човек има своя сянка. Сянката не е нещо лошо, което трябва да бъде потиснато. Тя става проблем точно тогава, когато си позволиш да я потиснеш – да я скриеш дълбоко в себе си. И коварното е, че в началото не се усеща. Усеща се чак накрая – когато вече е пораснала твърде голяма и неприятна, за да я игнорираш.

Когато погледнеш в очите тази „грозна“ част, която отказваш да погледнеш, и проявиш смелостта и отговорността да я приемеш такава, каквато е – ще изпиташ голямо облекчение. И когато спреш да очакваш да стане „по-красива“ и я приемеш безусловно – животът ти ще се промени за добро. Защото промяната в живота тръгва отвътре. И това е точно тя.

Това интервю приключва, но въпросите, които поставя, остават да отекват вътре в нас. Йордан Стефанов ни напомня, че всеки човек има право да пренапише своя сценарий. А понякога именно един разговор е първата реплика от този нов кадър.

Разговорът ни не приключва тук – той просто сменя сцената. Останалото е в ръцете на читателя.

Интервю на Ивелина Цветкова