За поезията, детството
и лилавите цветове на душата
Станимира Давидова е
автор, който не се нуждае от маска, защото пише със сърце, което не се крие.
Нейната поезия е дълбоко лична и същевременно споделима, вкоренена в истинския
живот с болките, мечтите, усмивките и преображенията му.
Тя е поетеса, художник,
икономист, майка, баба… вечна търсачка на смисъл. Жената, която не само пише
стихове, но и ги живее. В нея се срещат дъгата на детството и лилавото на
зрелостта, силата на обичта и светлината на прошката.
Станимира създава думи,
които са лек – без да са патетични, които усмихват – без да са наивни, и които
трогват – без да натрапват чувства. В нейните книги има място и за игра, и за
сълза, и за смисъл, и за свобода.
С първата си книга
„Орисана“ тя заявява своя вътрешен
глас – раним, но твърд. С втората – „Усмивки под дъгата“ – разперва криле на
детското въображение и го оцветява с цвят и топлина. Книга за всички – от 2 до 102-годишна възраст. А в третата ѝ
книга, носеща заглавието „Душата ми цъфти в лилаво“, авторката пък достига
дълбочина, където думите имат корени, а всяко чувство посока.
Нейната поезия е лична и
все пак споделима, дълбока и нежна, емоционална и мъдра. Тя пише за любовта, за
болката, за детството, за мечтите и за всички онези мигове, които правят живота
истински.
Поканихме я на разговор за вдъхновението,
словото и цветовете на душата.
Добре сте дошла в „Откровено за вас“!
Каква е „орисията“ Ви като творец? Усещате ли я като бреме
или като благословия?
Аз съм човек, докоснат от Бог.
Благословена съм с родители, с деца, с внуци и с любими – въпреки разделите и
загубите. Когато се „изгубих“, когато започнах да си задавам въпроси за смисъла
на живота и за моето място в него, Бог ме погали... и ми нашепна рима.
Този полъх дойде малко преди 20-ия рожден ден на малкия ми син. Вероятно не
беше случайно. Може би това беше едно ново, духовно „зачеване“.
И така – благодарение на Издателство
„Многоточие“ – станах отново майка. Но този път... многодетна.
Как поезията се е вплела в живота Ви, дали като нужда, като
утеха или като мисия?
Първоначално може би си мислех, че е
просто игра – начин да се откъсна от напрегнатото ежедневие.
Впоследствие осъзнах, че стиховете
най-често се раждат именно когато съм най-натоварена – както с ангажименти,
така и емоционално. Може би това е моят начин да „изпусна въздуха“, за да не се
пръсне „балонът“…
Започнах да публикувам стиховете си
на страницата си във Facebook, и четейки коментарите, разбрах нещо много
повече: че това, което се случва, не е случайно – то е част от моята вътрешна
мисия. Мисията да „сея“ добро, да бъда до хората, да изслушвам болките им, да
съпреживявам… и да ги подкрепям – с дума, с вяра, с енергия. Да ги „нахъсвам“
да не се отказват от себе си.
Спомняте ли
си първия стих, който написахте?
Като дете, в началните класове,
гледах през терасата на петия етаж в Омуртаг как вали сняг… И изведнъж изрекох
нещо в рима. Мама се засмя… и животът продължи.
Нищо не последва – но нещо сякаш се беше събудило. Но тази първа рима – като
първа снежинка – се стопи, ала не изчезна. Тя се скри някъде дълбоко в мен, за
да почака своето време.
Години по-късно – вече след
петдесетата ми пролет, вървейки по улицата, римите отново започнаха да ме
преследват – въртяха се в главата ми, гонеха се… Не успявах да ги задържа,
докато стигна у дома – затова започнах да ги записвам в телефона си.
Както споменах по-рано, първият
завършен стих се „роди“ в края на октомври 2022 г., в град Девин. И оттогава…
думите вече не ме напускат. Оттогава сезоните не са просто природа – те живеят
в мен, в думите ми, в ритъма на римите. И зимата вече не е студена, защото носи
началото. Пролетта е обещание, лятото – свобода, есента – мъдрост. А поезията –
тя е вечността между тях.
Кога
разбирате, че една творба е „завършена“ и готова да срещне читателите?
Не мисля дали стихът е завършен или
не. Просто го записвам в бележките на телефона си. Понякога го „изпявам“ на
един дъх, друг път – написвам няколко реда и спирам. След време се връщам към
тях… и ги довършвам.
Не редактирам стиховете си. Опитвах
няколко пъти – и ги „развалях“. Душата не може да бъде редактирана. Това, което
тя чувства, трябва да бъде изразено така, както е усетено.
Тук искам да благодаря и на Вас –
като мой редактор на трите книги – че уважавахте всяка моя дума. Не се опитахте
да „поправяте“ чувствата ми, а просто ми помогнахте да ги подредя така, че да
звучат още по-ясно, без да загубят своята истина. За мен това е
професионализъм: не да промениш гласа на автора, а да го усилиш така, че да
бъде чут.
Какво
откривате за себе си, когато се върнете към свои по-стари стихове?
Често се чудя аз ли съм ги писала.
Изненадвам се от прочетеното… и от начина, по който е изказано. Виждам ясно
настроението, което ме е провокирало да напиша точно това.
Не мога да пиша по зададена тема или
„по поръчка“. Пиша за онова, което чувствам в конкретния момент. Стиховете ми
се раждат от вътрешна нужда, не от външен план.
Ако трябва да обобщите посланието на стихосбирката „Орисана“
в едно изречение, какво би било то?
Всеки носи своя кръст. Всеки има
мисия в живота. Важно е… да я открие.
Моят апел е: Каквото и да ви се
случва – не мрънкайте, не проклинайте, не се самосъжалявайте. Просто поемете
дъх, кажете си: „И с това ще се справя.“ Повярвайте в себе си. Докажете, че сте
силни, борбени и способни да превърнете и най-трудния ден в крачка напред.
Чувствате ли
се „орисана“ и от близките си, каква е тяхната роля в творчеството Ви?
Майка ми е човекът, който ме възпита
да се отстоявам. Тя и татко вградиха в мен уважението към ценности като
добротата, човечността, емпатията и честността. На тези устои възпитах и децата
си. Може би именно това най-често „прозира“ в стиховете ми.
Човекът до мен – този, който ми
показа, че любовта няма възраст – е вдъхновението зад любовните ми стихове.
Част от тях са публикувани в Алманах „Романтика 2025“, затова реших да не ги
повтарям в тези мои стихосбирки.
Децата ми – те са моята сила. Искам
да им покажа, че човек трябва да бъде прям и да казва истината в очите, дори
когато боли. И все пак, може би именно за тях съм писала най-малко – не защото
ги обичам по-малко, а защото думите трудно побират всичко, което нося към тях.
А внукът ми Влад... той отвори нова
страница в сърцето ми. На него посветих книгата „Усмивки под дъгата“, а всички
стихове, написани специално за него, са включени в сборника „Нашите деца –
грейнали слънца“.
Благодаря на всички, които с
търпение приеха моите моменти на „изолация“, когато създавах поредния стих.
Знам, че понякога изчезвам в мислите си, но това е част от пътя – моят, който
не бих могла да извървя без вас.
С какви очи
гледате на детството днес – като поет или като баба?
Ооо… като дете. Все още се чувствам
дете. Даже мисля, че съм по-щура от собствените си деца.
Но трепетът на бабиното сърце,
когато видя Влад, е несравним с нищо друго на света.
Илюстрациите в книгата „Усмивки под дъгата“ също са Ваши.
Какво е усещането да визуализирате собствените си стихове?
Много исках децата първо да се
вгледат в закачливата картинка, а след това да съпреживеят стиха, хванали за
ръка съответната животинка.
В картинките към стиховете „Първо
зъбче“ и „Влад“ се опитах да проникна в дълбоките сини очи на внука си.
Снимка: личен архив
Станимира Давидова
с трите си книги.
Има ли герои
от книгата, които бихте искали да оживеят на сцена, в театър или анимация?
Много бих се радвала, ако някой от
героите оживее на сцена или в анимация. Магарето ми е любимец и със сигурност
би се превърнало в чудесен образ за такъв проект.
След държавните изпити – дай Боже да ги взема! – надявам се да имам време да се
„развихря“ и да работя по нови творчески идеи.
Защо
избрахте именно „лилаво“ като метафора за душата си?
Избрах „лилаво“ като метафора за
душата си, защото люлякът със своите нежни и мистични нюанси носи в себе си цял
един свят – тишина и дълбочина, магия и пробуждане. Ароматът му е като шепот от
спомени и надежди, който отключва в мен цъфтеж – не просто на цвете, а на душа,
разтваряща се към светлината и прошката. Лилавото е цветът на прехода и
трансформацията, на тишината след бурята, и именно затова в него намирам
отражение на себе си – уязвима, силна и истинска.
Чувствате
ли, че чрез „Душата ми цъфти в лилаво“ сте се доближила повече до себе си?
Чувствам, че с „Душата ми цъфти в лилаво“ наистина се
доближих повече до себе си. Тази стихосбирка отразява по-светлия и по-лек
период от живота ми. Тук философските размисли са по-малко, а емоциите
по-богати и цветни. В „Душата ми цъфти в лилаво“ има и хумор, и светлина, и още
повече вяра – всичко онова, което ме прави оптимист и ме кара да вярвам, че
след всяка буря идва мирът и красотата.
Какво
помните от детството си в село Посабина? Има ли то връзка с поетичната Ви
чувствителност?
Помня всичко до най-малък детайл. В няколкото стиха съм
описала топлината и любовта, която съм получавала от баба и дядо. Това е
съществен период от моя живот. След земетресението през 1986 г. живеехме във
фургони. В парка имаше специално място, сложено за нас, младежите. Сърцето ми
се разкъса, когато поради земетресението през 1987 г. трябваше да напуснем
къщата и преселихме баба и дядо в село до Омуртаг – то така и не ми стана
истински дом, нито пък възприех къщата като наша. Поддържаме връзка, макар и далеч,
с всички, с които сме споделяли безгрижно и весело детство в с. Посабина.
Знаете ли, че има табелка с името на селото на остров Ливингстън, Антарктида?
Може би чистотата на взаимоотношенията между хората от селото ме прави
непримирима към пошлостта, която е обхванала света.
снимка: Един подарък от Ивайло
Първанов и Виолета Георгиева за с. Посабина от о. Ливингстън, Антарктида.
Идеята е реализирана благодарение на Хрисим Кръстев
Когато пишете, коя Станимира говори
– майката, поетесата, детето в душата Ви или жената, която не се отказва?
Най-често жената, която знае, че е силна и че може да се
справи с всякакви предизвикателства и несгоди. Жената, която е приела, че Бог я
закалява чрез изпитания, за да я направи още по-силна. Онази, която никога не
се отказва. Жената, която, когато чуе: „Ти това не го можеш“, прокопава тунел с
нокти, и пак се справя, и пак се изправя.
Ако можехте да изпратите едно свое
стихотворение на Станимира от преди 20 години, кое би било то?
С усмивка напред
И ето ме отново – пак на път.
Нали животът екзотична е
пътека,
по която всички щастливи
вървят,
макар това да е задача
нелека.
И сутрин, отваряйки бавно очи,
с мисъл позитивна и чиста в ума си,
избираш ти как денят да върви
и с какви емоции да се украси.
И дори да срещаш проблеми
и хора с негативни мисли и сърца,
не позволявай гневът им да те поеме
и да посеят в теб „лоши“ зрънца.
Изправи гордо челото отрудено,
украси лицето с усмивка добра…
нищо че всички те гледат учудено…
Такива като теб облагородяват света!
Усмивката е моята визитка.
Имам мото: „Дори сърцето ти да е
разкъсано и да кърви, дори душата ти да е ранена и да боли – никой не трябва да
узнае това. Усмихвай се на човека срещу теб, защото той има нужда да вярва, че
светът е красив и че доброто все пак ще победи.“
Какво е да носите едновременно
стихотворна душа и административна отговорност?
Точно днес се шегувах с приятел какво точно мисля да ставам:
писател или адвокат. Отговорих с усмивка: адвокат, който ще рецитира
пледоариите си в рими. Като че ли пречупвам административните тегоби през
поезията, а е видно, че в някои стихове прозира и административното начало…
(усмихва се)
След натоварения ден, след многото
важни решения и казуси, си почивам в обятията на поезията. Понякога тя е моето
бягство.
Помага ли Ви поетичният поглед в работата като
заместник-кмет, и ако да – как?
Да, помага ми.
Аз не съм от Самоков – дойдох тук
преди година и половина. Не познавах никого, и мен не познаваха. Самоковци
трудно допускат „пришълци“. Когато ми го казваха, не вярвах. Убедих се, че е
така.
Поезията ми обаче сякаш отвори врата
към тях. Те ме опознаха чрез стиховете ми.
През февруари се включих в една
доброволческа кампания за набиране на средства за ученици в неравностойно
положение – „Кауза в рими“. Поканата към мен беше с условието да рецитирам
собствени стихове. Тогава за първи път изрекох на глас написано от мен. И за
първи път ми се случи да донапиша и пренаредя стих. Самопредизвиках се и
включих в проекта световноизвестната пианистка Диляна Христова от Самоков, с
която сме играли като деца в Посабина. Тя ми изпрати записи на свои изпълнения,
върху които да рецитирам.
Едната пиеса беше написана специално за нея от френския композитор Силван
Гюине. Под публикувания клип получих поздравления и благодарности лично от
него, Диляна му беше изпратила преведен текст на стихотворението ми „Валс“.
Аз – „несамоковката“ – излязох на
сцената и рецитирах стихотворението си „Самоков“…
… да се хванем за ръце.
Има ли думи, които още не сте си позволила да напишете? Ще има ли четвърта книга, и ако да, в какъв цвят ще
цъфти тя?
Да. Има. Но тези думи не биха се
побрали в стих.
Навярно някой ден ще дойде време и
за проза. Когато стиховете вече не стигат, думите сами ще потърсят друго
облекло.
Вероятно ще има и следваща книга.
Вече имам няколко разказа от поредицата „От ученическата скамейка“.
А пък една „Станка патиланка“ ме
гъделичка неотстъпно. Времето ще покаже, то винаги си знае работата.
Какво бихте искала читателите да отнесат със себе си след
всяка от трите Ви книги?
„Не се пречупвайте, не се
предавайте! Паднете ли, веднага се изправяйте. Никога не забравяйте корените си
и не предавайте ценностите си.“ – „Орисана“
„Животът е като сезоните – сменят
се, но винаги след зимата се ражда нещо ново, което цъфти в цвета, за който
мечтаеш…“ – „Душата ми цъфти в лилаво“
„Прочети стихчето и намери поуката в
него. Детството обича да лети, но за него се прихвани и крилата разпери…“ –
„Усмивки под дъгата“
Пожелайте им
нещо.
Мечтайте, дерзайте и сбъдвайте! Няма невъзможни неща, има
непожелани.
В заключение искам да кажа на всички
читатели, които пишат и се чудят дали да издадат своя книга, просто пишете в
Издателство „Многоточие“ до редактора ми Ивелина Цветкова. Този слънчев човек е
магьосник. А като я погледнете в очите и видите усмивката ѝ, ще
пожелаете да работите с нея. Благодаря ѝ с цялото си сърце! Оформлението
на кориците пък дължа на съпруга ѝ, Даниел Меразчиев, който, без да ме е
виждал, усети душата ми и я отрази в кориците.
Издателска къща „Многоточие“ са не
само професионалисти и изпипват всичко до най-малкия детайл. Те са хора с
огромни сърца. Поклон пред вас! Обичам ви!
Интервюто
подготви за вас Ивелина Цветкова – гл. редактор на ИК „Многоточие“
Можете да заявите книгите с послание и автограф от Станимира Давидова тук: https://www.facebook.com/stanimira.davidova.1
