„Многоточие“ на пътешествие из Сърбия, докоснато от светлина в Суковския манастир

 

Пътуване на словото и духа през Пирот, Димитровград и свещените обители на Суково и Поганово

 

В началото на лятото две издания на ИК „Многоточие“ – сборникът със стихове „Невидими истини" и брой 4 на списанието за съвременна българска литература „Светофари", поеха на необичайно пътуване. Те посетиха Сърбия, носейки със себе си духа на съвременната българска поезия и слово, а това, което се случи около тях, остава да се тълкува от сърцето.

Най-запомнящият се миг от пътуването беше посещението на Суковския манастир „Успение Пресвете Богородице“, разположен край красивото село Суково, на около 18 км от Пирот. Манастирът, датиращ от 19-и век, е известен със своята духовна тишина, стенописи с рядка символика и особена светлина, която като че ли говори на душата. И именно в тази тишина и светлина се случи нещо, което не може да бъде обяснено лесно. Два лъча светлина, проникващи през купола на храма, се спуснаха точно върху книгата „Невидими истини“ и списание „Светофари“. Дали това беше игра на светлината, или знак? Всичко стана в абсолютна тишина, сякаш самото място благославяше словото, събрано в тези издания. Невидимото стана видимо, истините докоснати.

 

„Може би не бяха само лъчи. Може би бяха ръкописни знаци от небето – невидими букви, изписани със светлина, които само сърцето разчита. Ако вярваме, че всичко важно идва като знак, този беше двойно осветен, не като красиво съвпадение, а като потвърждение отгоре, че Словото, когато е чисто и сърдечно, бива разпознато. И благословено... И както светлината ги докосна, така и ние оставихме частица от себе си – от духа на българската поезия, от литературната мисия на „Многоточие“, в дар. Сборникът „Невидими истини“ и броеве от списание „Светофари“ бяха подарени с признателност и обич, като скромна, но сърдечна нишка между двата бряга на духовното родство – българско и сръбско. Така частица от България остана в близост до изгревите и залезите над  река Нишава и Ерма, както и в усмивките на хората. Останаха и нашите думи, като вятър между страниците, които някой тепърва ще отвори. Сякаш лъчите, които осветиха книгите, бяха и благословия за словото, което открива пътя си и извън границите, там, където литературата и светлината говорят на един и същ език.“, споделя гл. редактор на „Многоточие“ Ивелина Цветкова.

Суковският манастир „Успение Богородично“ е живо свидетелство за вярата, съпротивата и мистиката, които векове наред съпътстват българския дух отвъд днешната граница. Разположен в покрайнините на Пирот, на десния бряг на река Ерма, този манастир съхранява не само архитектурна и художествена памет, но и предания, които ни доближават до чудото.

Една от най-впечатляващите фрески в манастирската църква е тази на Света Богородица Крилатица – изображение, характерно за Самоковската художествена школа. Този иконографски вариант е своеобразна интерпретация на „Покров Богородичен“, но тук покровът е заменен от разперени ангелски криле, с които Майката Божия закриля вярващите. Така тя става не просто Застъпница, а Небесна Пазителка. Подобна фреска има и в Самоковския манастир, което показва непрекъсната духовна и художествена връзка между двете обители и българските традиции. На царския ред на иконостаса присъства иконата на Св. Йоан Рилски, най-почитаният български светец.

Историята на манастира е обвита в легенди, но една от тях е особено силна. Говори се за пастирчето Вельо, което многократно сънувало Света Богородица, заръчала му да изгради отново светата обител. По-късно той приел монашество с името Вениамин. Заедно със свещеника Йован открили икона и кандило, останали от някогашен храм, и това било явен знак за продължение на традицията.

Манастирът обаче се намирал на земя, притежавана от Сали бей, чийто син Емин опитал да оскверни мястото, но бил внезапно наказан – схванал се и загубил паметта си. След молитвата на свещеник Йован, насочена към Света Богородица, момчето било изцелено. В знак на благодарност Сали бей издействал царски ферман от 1856 г., издаден в Константинопол, с който разрешил възстановяването на манастира.

В специално ковчеже в манастира се пази главата на монах Вениамин (пастирчето Вельо), реликва, която се почита като чудотворна. Хора от близо и далеч идват със своята вяра и надежда. Обителта е огнище на силна духовна енергия, която мнозина усещат още с прекрачването на прага.

Суковският манастир е историческа и духовна връзка с България, място на чудеса и вяра, където Света Богородица Крилатица разперва своите крила над всички, които пристъпват с любов и почит.

Посещението на Суковския манастир е преживяване, което съчетава допир до историята, изкуството и една жива легенда, която продължава да вдъхновява вярващи и пътешественици.

Пътуването премина през гостоприемния Пирот, където издателите Ивелина Цветкова и Даниел Меразчиев опитаха от прочутата сръбска кухня: апетитна плескавица, мек и наситен каймак, както и местни специалитети, които носят вкуса на дома. В един от уютните ресторанти те се насладиха и на жива сръбска музика, която е откровена, темпераментна и пълна с живот. Правят впечатления и препълнените пазари с пресни домашни зеленчуци, където на всяка крачка се чува българска реч. 

 

                                                                       в центъра на Пирот
 

В града се намират Пиротската крепост (Кале) – от времето на турското владичество, Музеят на Понишавието, който е с интересни етнографски експозиции. 

 

Запомнящо от Пирот е и меката топлина на гигантските мекици, които могат да бъдат дълги цели 50 сантиметра! 

 

 

Пържени до златисто, с хрупкави краища и пухкава сърцевина, те се продават още топли в пекарните на града. 

Няма как да бъде забравена и река Нишава, която при залез сякаш прошепва „Остани тук още малко... Ела отново…“  

 

                                                                  залез над река Нишава
 

В Димитровград  издателите преминаха през местата, където българската култура и език се срещат. Основно училище „Христо Ботев“ в град Димитровград, Сърбия (в историко-географската област Цариброд) е един от най-ярките символи на българската култура и идентичност извън пределите на България. То носи името на великия български поет и революционер Христо Ботев и от десетилетия е огнище на родолюбие, езикова памет и национално самосъзнание сред българското малцинство в Сърбия. Училището възпитава децата не само в науката, но и в любов към родната реч, българската история и култура.

То е също така център на културния живот в града, домакин на литературни четения, чествания, театрални постановки, конкурси и съвместни инициативи с училища от България. Всяка година се отбелязват тържествено национални празници, особено 2 юни – Денят на Ботев и загиналите за свободата на България.

Вниманието на всеки привлича паметникът на Христо Ботев, издигнат точно до входа на училището. Скулптурният образ на Ботев, с гордата си стойка, пронизващия поглед и лъвското излъчване, посреща ученици, учители и гости всеки ден. Учениците често рецитират пред него Ботеви стихове, които звучат още по-силно, когато се произнесат в сърцето на Сърбия.

 

 

Преподавателите в училището са истински духовни будители. Много от тях – потомци на хора, които никога не са изгубили пътя към българския език и култура. А всяко дете, което пише на български, чете стиховете на Ботев и сънува с гласа на родината, е частица от едно духовно чудо, това, което оцелява въпреки всичко.

Училището често приема гости от България – писатели, преподаватели, общественици, които оставят книги, списания и учебни помагала, с които се обогатява местната библиотека.

А в Погановския манастир, скътан в прегръдката на природата, между река Ерма и каменните хълмове, тишината говори на свой език. Изданията стояха сред сенките на вековни стени и вековечни молитви, носени от вятъра.

 

 

Погановският манастир (на сръбски: Погановски манастир, официално Манастир Светог Јована Богослова) е един от най-красивите и значими православни манастири в източна Сърбия. Разположен е край село Поганово, близо до град Димитровград (Цариброд), в непосредствена близост до българската граница. Разположен в живописно дефиле по поречието на река Ерма, недалеч от Ждрелото на Ерма, природна забележителност, обичана и от български туристи. Близо е до Суковския манастир, така че често се посещават заедно.

Пътуването на „Многоточие“ из Сърбия не беше обикновено литературно гостуване. То се превърна във връзка между светлината и словото, между народи и сърца. В Суковския манастир, сред сенките на вековете и лъчите на настоящето, българското слово бе осветено и благословено. А там, където думите намират подслон в тишината на храмовете, и светлината се навежда над страниците, започва истинското пътешествие – онова, което не завършва с края на пътя, а продължава във всяко сърце, докоснало се до книгата, до стихотворението, до надеждата.

Словото има криле. Светлината му показва пътя. А „Многоточие“ е онзи знак, който ни напомня, че има още да се каже, още да се обича, още да се вярва…

 

 

 

 

Разказа за вас ИК "Многоточие"

Снимки: личен архив 

 

За още срещи с нас и пътешествията в света на книгите - последвайте ни тук:

 https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie

"Охлювски истории" - добротата е дом, който винаги можем да изградим – заедно

Това е специална книга, която не само ще стопли децата, но и ще научи възрастните да се вглеждат по-дълбоко в света на детството.

Подарете я на детето до вас и си припомнете колко важно е да бъдеш човек, който помага, дори и на най-малкото охлювче. Насочена към малките читатели, носи няколко силни и многопластови послания – както емоционални, така и възпитателни.

„Когато прочетох „Охлювски истории“, пред мен се откри свят, в който живее едно от най-важните послания: че добротата е дом, който винаги можем да изградим – заедно. Свят, в който децата не само играят, но и помагат, избират състраданието, когато най-лесно би било просто да подминат. Това е история за едно малко охлювче без черупка и за едно голямо детско сърце, което отказва да го остави без дом. В нея няма герои със суперсили, но има едно момиченце – Нава – и нейните приятели, които показват какво значи да бъдеш истински човек.

В двора на едно обикновено училище, в рамките на едно междучасие, се случва нещо на пръв поглед незначително, но с голямо емоционално значение. Няколко деца откриват мъничко охлювче, но без черупка, без дом, без защита, уязвимо и треперещо. Сърцата им се свиват от тревога и забравили за игрите, децата се впускат в мисия – спасението на охлювчето.

Историята внушава, че всяко същество има право на дом, спокойствие и защита, независимо колко е малко или различно. Така в детето се изгражда естествено уважение към природата и живота във всичките му форми. Децата изпитват искрена, споделена радост, когато успяват да помогнат, а това пък учи малките читатели, че доброто носи щастие – и на този, който го получава, и на този, който го прави.

Историята на малкото охлювче без черупка е метафора за уязвимостта. Децата не го подминават, не се подиграват, а се сплотяват и търсят решение, което учи малкия читател на съпричастност, отговорност и състрадание – ценности, които се изграждат в най-ранна възраст.“, споделя редакторът на книгата Ивелина Цветкова.

*Книгата е съобразена със съвременните нужди на младите читатели, отпечатана със специален шрифт, подходящ за деца с дислексия.

Художник на илюстрациите: Бетюл Коркмазюрек-Чакър.

Редактор: Ивелина Цветкова

Оформление: Даниел Меразчиев

 

Пънар Кязим е доктор по икономика, магистър по начална училищна педагогика, маркетинг и интелектуална собственост, бакалавър по маркетинг и интелектуална собственост, със специализация по европейска икономическа интеграция, дипломиран сомелиер.

Автор е на монографиите „Закрила на авторското право в страните от Близкия Изток“, „Система за финансово управление на интелектуална собственост“, „Връзка между евростандартите и конюнктурата на пазара на нови автомобили в България“, на научни статии в областта на педагогиката, на научни разработки в областта на интелектуалната собственост, в нейните различни проявления. Научните си трудове е подплатила с близо 600 международни обучения, от които са придобити над 300 дипломи и сертификати.

Очаквайте скоро „Охлювски истории“!

 

 

Откровено за вас: Среща с Елица Амешева и романа ѝ „Свързване“

                    Да бъдеш намерен отново: пътят на тишината, обичта и една котка

 

В свят, в който забързаността често заглушава истинските ни преживявания, романът „Свързване“ на Елица Амешева пристига дълбок и жив. Не разказва за едно събитие, разказва за вътрешна трансформация. Историята на една котка, която намира нов дом, и на две жени, които намират път една към друга и към себе си, е всъщност разказ за всеки от нас – за моментите, в които сме били изгубени и открити отново.

С разказ, който се движи между човешкото и символичното, между реалността и вътрешния свят, „Свързване“ напомня, че понякога най-важните думи се изричат в мълчание. В интервюто с авторката надникваме в задкулисието на този роман, в неговите теми, послания и личната история, която стои зад създаването му.

 

                                                                     снимка: личен архив

Елица Амешева е от гр, Хисаря. Автор на психологическия роман „Свързване“. Завършила е курс по творческо писане в школа „Magic art & psy“ под ръководството на Денис Никифоров. Работи в сферата на личностното развитие и носи особена чувствителност към темите за вътрешния свят на човека, връзката с другия и способността да продължим напред след болката. Първата ѝ книга излезе преди броени дни, с подкрепата на редактора Димитър Драганов и издателство „Многоточие“.

 

Добре сте дошла в „Откровено за вас“!

Помните ли момента, в който осъзнахте, че искате да напишете тази история? Как се роди „Свързване“?

Да, помня го, сякаш беше вчера. Когато историята ми се роди в главата, четях „Уличният котарак Боб“ на Джеймс Боуен. Тази книга ме накара да се замисля за това как всъщност животните намират нас. Винаги съм вярвала, че те избират човека, при когото да отидат, а и по мои наблюдения си е точно така! Хората казват, че, ако котка те избере и дойде при тебе, не трябва да я отхвърляш. Другото, което помогна да се роди Кети, е темата за бездомните животинки, която винаги ме е вълнувала. И мнението ми е, че всъщност ние сами сме си виновни, че те са на улицата. Ние сме тези, които ги изоставяме!

 

Какво е усещането да държите в ръце първата си издадена книга, Елица?

Усещането е неописуемо. Да видиш мечтата си сбъдната и да можеш да я усетиш, помиришеш, да я сложиш до сърцето си, да докосваш. Просто е неповторимо! Няма такова усещане, тръпката и вълнението са големи! И тук е моментът да благодаря на Димитър Драганов и на Вашия екип от Издателство „Многоточие“, за това, че мечтата ми вече е реалност!

 

Какво научихте за себе си, докато пишехте тази история?

Научих, че тишината е мястото, в което можеш да откриеш себе си истински. Тогава чуваш шепота на душата си. Научих, че ако ти самия вярваш в себе си, няма какво да те спре да се бориш за мечтите си! Също така винаги съм изразявала емоции и мисли чрез писане. Писането за мен е терапия. И ми е по-лесно да пиша, отколкото да говоря!

 

Кети не е просто котка, тя е символ. Как се оформи нейният образ в съзнанието Ви? В нейната мълчалива вярност има нещо дълбоко човешко, дори духовно.

Кети се роди в тишината, но въпреки това знаеш, че никога не си сам. Тя е символ точно на това усещане. Символ, че нещата ни намират в правилните моменти! (Особено книгите). Когато реших да пиша историята, исках не просто да има котка в нея, а тя да бъде символ. Защото вярвам, че котките не могат да говорят, но имат много високи развити усещания, за хора, събития и т. н.

 

Петя е много тиха, но вътрешно богата героиня. В нея има ли частица от Вас?

Петя, е човек, който не вярва в себе си, загубила е родителите си и нейната баба ѝ е всичко. Аз винаги съм била тиха, не вярвах в себе си. Не вярвах, че мога да създам нещо красиво с толкова много смисъл. Аз също съм загубила родителите си, но и баба ми и брат ми. Преминала съм през много болка и много пъти съм се губила и съм била на дъното. Появата на човек в живота ми помогна да се изправя и да повярвам в себе си. Всъщност няколко са хората в живота ми, които ми помогнаха страшно много. И аз винаги ще им бъда благодарна, за това, че повярваха в мен, когато аз не вярвах в себе си. Както Джим вярва в Петя.

 

Баба Мина е мъдростта на книгата. Има ли реален прототип? Тук мъдростта идва и с поглед, с жест, с една чаша чай, подадена в точния момент.

Да, тя е много специална за мен! Още преди да започна историята, знаех, че ще има герой с това име. Моята баба се казваше Мина, тя беше невероятен човек, преминала през много, учила се от живота. Беше добра и всеотдайна към всички и винаги е искала най-доброто за нас! По-голямата част от детството ми е минало с нея!

 

Каква е силата на малките жестове в романа?

Иска ми се повече хора да осъзнаят, че малките неща са много по-ценни. В някои моменти ти е достатъчно дори само присъствието на някого до теб! А да изпиеш чаша чай с човек, който ще остане с теб дори и в тишината и ще я разбере и усети. Незаменимо и за най-скъпия подарък. Жестът е важен, а не стойността на това, което получаваш. Понякога е достатъчно просто ръка, за която да се хванеш. Или прегръдка, която да те стопли!

 

Темата за загубата и преоткриването на любовта е много силна. Какво искате читателят да отнесе със себе си след прочита?

Загубата в романа не е край, а преход. Болката през която преминаваме, за да открием силата, която всеки притежава. Любовта не е онази, която познаваме от други романи и филми. Тя е от онази, тихата, която лекува и остава въпреки всичко! Надявам се читателите да намерят частица от себе си между страниците и да знаят, че любовта, която лекува, понякога има лапи и козина. И не е под формата, която очакваме! (усмихва се)

 

Какво е „свързване“ за Вас и защо избрахте тази дума за заглавие?

Първоначалната идея беше романът да се казва „В търсене на дом“, но след като го завърших, осъзнах, че всъщност Кети свързва две наранени сърца, както и свързва Петя с рода на Кетите. А една благотворителна цел свързва и обединява толкова много хора. И така промених заглавието на „Свързване“.

 

Мълчанието е постоянен герой в книгата. Защо му дадохте такова значение?

Душата не крещи. Тя боли, кърви, но винаги тихо. Всеки, който те обича, би видял болката в очите ти и би помълчал с теб. През очите се чете душата, няма нужда от много думи, очите казват всичко. А който е надникнал там и е разбрал, значи е правилният човек! Мълчанието понякога говори много повече, както и погледът, но не всеки може да го разбере.

 

           Котката Кети притежава почти духовни качества. Смятате ли, че животните  усещат повече, отколкото си мислим?

Както споменах по-горе, вярвам, че котките не могат да говорят, но за сметка на това имат много по силно развити усещания от нас. Неслучайно винаги лягат на болното място. Чистят негативната енергия, в някои моменти те гледат в очите и имаш усещането, че те четат като отворена книга. А и не ходят при всеки, само при избрани. Това чрез наблюдение може да се докаже, а и има доста статии за тях!

 

Какво бихте казала на читател, който преживява загуба или самота?

Да си позволи да го изживее. Да се отдаде на емоциите, които изпитва, без да ги определя като добри или лоши. Те са вътре в него и той трябва да ги изживее и да ги пусне! Не бива да ги задържаме в себе си. Загубите са тежки, но са част от пътя ни и ни правят по-силни и по-осъзнати! Самотата е относителна за всеки, но бих казала – приемете я с уважение и я използвайте да чуете своя глас и да си дадете равносметка. За да сме самотни, значи не сме били с правилните хора. А показването на емоции не е слабост, а сила!

 

    Какви отзиви получихте досега? Изненада ли Ви нещо в реакциите на читателите? Пожелайте им нещо!

Хората, които я прочетоха, споделят, че е много силна и трогателна история. Казаха ми, че още в началото хваща за гърлото и не те оставя да заспиш, а искаш да четеш още и още! Изненада ме, разбира се! Не очаквах да предизвика толкова силни емоции в хората. Но пък съм много щастлива от този факт!

Пожелавам на всички настоящи и бъдещи читатели да вярват в себе си и да приемат трудните моменти като урок! Бъдете благословени! Благодаря за доверието!

Благодаря и на Вас за тази среща! 

 

 

Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова – главен редактор в ИК „Многоточие“

 

 

Можете да откриете романа „Свързване“ в книжарниците в гр. Хисаря или да направите поръчка с автограф от автора тук:

https://sites.google.com/view/svarzvane-kniga/%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0

 

 

Ако имате ръкопис и желаете да осъществите Вашата мечта за книга, можете да ни пишете на имейл: klub_mnogotochie@abv.bg или в лично съобщение на страницата ни във фейсбук: https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie

 

Откровено за вас: Анна Шиндарова и историите, които лекуват

Днешната ни среща е с Анна Шиндарова – авторката на сборника с разкази „Дъга“, който ще излезе от печат с логото на ИК „Многоточие“ след броени дни.

Тя е от гр. София. Завършила МИО (УНСС) и магистратура немска филология, както и Медии и комуникации към СУ. Работи като мениджър в ИТ компания. Автор е на личния блог „ПроСтранство“, посветен на пътувания и родителство. В допълнение към професионалните си ангажименти, Анна участва в различни инициативи, свързани с родителството и образованието. Автор на статии, като една от тях е посветена на Музея по палеонтология в София.

Пише разкази, стихотворения, както и приказки за деца.

„Дъга“ е дебютният ѝ сборник с разкази. Текстовете в него се отличават с дълбочина, човечност и рядко срещана способност да разказват не само случки, но и душевни състояния. В тази книга реалността се преплита с вътрешния свят на героите, а историите се преживяват.

 

Добре сте дошла в „Откровено за вас“!

Какво вдъхнови създаването на Вашия първи сборник с разкази „Дъга"?

Всеки разказ е възникнал от нещо, което ми е направило впечатление в реалността – например някоя случка, на която съм била свидетел; текста на една песен; жеста за една съвсем случайна жена…

Когато разказите станаха повече от 10, започнах да се замислям за оформление и споделяне – за книга, а дойде ли ми веднъж идея, не се спирам, докато не се осъществи.

 

Разказите Ви изследват много дълбоко човешката психика и болка. Какво за вас е най-важното в процеса на изобразяване на емоции в литературата?

Не съм се замисляла, реално само два-три от разказите са тъжни и можем да говорим за „болка“. Но ако трябва да отговоря на въпроса – вероятно най-добрия начин да опишеш емоциите, е да ги изпиташ в един или друг етап от живота си… След това след съответното преработване (къде съзнателно, къде не), емоцията излиза под форма на нещо съвсем различно…

Във Вашите разкази често виждам герои, които се лутат между реалността и вътрешния си свят, в търсене на нещо неуловимо. Това отразява ли Ваше лично усещане за живота?

Не, не мисля. Разказите са художествени, затова и има елемент на загадъчност. Възможно е за свръхестественото да  ми е повлиял Стивън Кинг, когото чета от 12 годишна. Наистина аз самата често размишлявам, но в живота търся повече логиката и науката, отколкото нещо мистично.

 

Търсенето на отговори е силен мотив в разказа „Дъга“. Какво означава за вас самото търсене – по-важни ли са въпросите от отговорите?

За съжаление този разказ се оказва много актуален с оглед на случилото се наскоро с 12-годишната Сияна. Момичето беше от училището  на сина ми и още се насълзявам, като стане дума за трагедията…

Самият разказ е писан преди повече от година, идеята ми дойде, докато минавах през една автобусна спирка.

И въпросите, и отговорите са еднакво важни, няма как да отговоря кое повече. Ако няма правилния въпрос, няма да има и добър отговор. Същевременно въпросите без отговор могат да ни побъркат…

 

Стилът Ви е чист и въздействащ, но и с доза лиризъм. Как намирате баланс между емоционалната тежест на темите и красотата на израза?

За съжаление нямам отговор, не е нещо, което правя умишлено. Разказите сами се изливат от мен, без да търся нарочно някакъв ефект. Малко по-системно съм работила единствено над „Боб“, защото се наложи да го довърша съзнателно (бях го започнала и прекъснала преди повече от година).

 

В много от разказите Ви присъства неуловимото търсене на отговори, които остават извън обсега. Смятате ли, че това е характерно за всички хора или е специфично за Вашите герои?

Всички търсим отговори, нали затова сме на тази земя. Обратното би било изключително тъжно…

 

Можете ли да споделите нещо за процеса на писане на разказите си? Как се вдъхновявате и как преминавате през различните етапи на написването им?

Хрумва ми нещо – от някоя случка през деня, или миналия месец, година… и ме гложди като червейче, докато не седна и не го напиша. То след това тръгва в съвсем друга, своя посока, но почти винаги помня прекия повод за всеки разказ…

 

Смятате ли, че блогът е пространство, в което можем да бъдем по-лични и откровени в сравнение с художествената литература?

Определено да. Блогът съм аз самата – такава, каквато съм в реалността.

В разказите се събужда някакво алтернативно „аз“, което не е непременно моето.

Или пък е още по-истинско, кой знае, кой знае…

 

В публикацията ви „Влакови истории“ прозира един спокоен, усмихнат поглед към света. Това типично за Вас ли е – да намирате хумор и лекота в ежедневието?

Абсолютно. Научих го от мъжа ми – той има този поглед и след толкова години общуване прихванах и аз. Не че не се случва да „драматизирам“ понякога, но в повечето пъти търся забавното и гледам „отгоре“ на нещата – определено помага.

 

Бихте ли събрали такива „мини случки“ от пътувания в книга – нещо като пътепис?

Много добър въпрос. Някога си представях първата ми книга да е точно с пътеписи – имам десетки такива със слабо популярни дестинации в България. Но такава книга изисква по-системен подход с описване на много факти и добри снимки – още се колебая дали ще съм добра в това…

 

Какви нови проекти или идеи имате за писателското си бъдеще след сборника „Дъга“?

Освен идеята за пътеписи, имам една почти готова книга с детски приказки, която не видя печат поради липса на илюстрации.  Надявам се да ѝ дойде времето.

Отдавна искам и да напиша роман, но някак не знам дали съм готова за това… Времето ще покаже.

 

Какво си пожелавате да почувства едно дете, когато затвори последната страница на бъдещата Ви книга?

Радост, надежда, размисъл…

 

Какво бихте пожелали на начинаещите писатели, които се опитват да създадат своя собствена уникална вселена в литературата?

Да не се отказват! Няма значение на колко години са – ето, моята първа книга излиза в годината, когато  навършвам 40, но това никак не ме притеснява! Ако е писано, ще има още много…

 

 

Интервюто за вас направи Ивелина Цветкова - гл. редактор в ИК "Многоточие"

 

 

 

 Можете да заявите сборника с разкази "Дъга" чрез формуляра тук: https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLSe1QYimr5Mkl-99v9Hg0Y6xz2zlQQASvNIwnso4BHtQ8XEZEQ/viewform?fbclid=IwY2xjawJ-4shleHRuA2FlbQIxMABicmlkETB3RjVKc2J6ZHJNTHA0TXBqAR50OkRrfCLZuL97KrwuXcSAYxgJ4WZpdqHErAgIYH4JmMp3YWJzR36YmHuBMA_aem_zd_Vs5gNLd2-Tcx-Pzc8bA