Интервю на Ивелина Цветкова
Когато тази история попадна при мен, първо се усмихнах. После се усмихнах още веднъж. А накрая разбрах, че Щастливка има един много особен талант – да кара хората да търсят красивото там, където обикновено бързат да подминат. Тя открива сърца в камъчетата, послания в детелинките, приятели в неочаквани срещи и щастие в най-обикновените дни. И може би точно това е най-голямата магия на тази книга – тя не ни учи как да бъдем щастливи, а понякога ни напомня, че вече сме.
Докато четях ръкописа, имах чувството, че се разхождам по улица, на която всяка къща пази своя тайна. И най-хубавото е, че тази улица не съществува само в приказките.
Ася Найденова създава своя първи приказен свят с много нежност, въображение и обич. Това е нейният дебют, но още от първите страници се усеща нещо много важно – че тази история е написана не само с думи, а със сърце.
„Улица „Щастие“ е красиво оформено издание с твърди корици и богати цветни илюстрации, което ни среща с един необичаен свят, изграден от малки радости, любопитни случки и добри постъпки.
В центъра му е Щастливка – героиня, която умее да забелязва неща, покрай които другите често преминават, без да им обърнат внимание. Четирилистна детелинка, камъче във формата на сърце, песента на птиците, приятелството и една усмивка могат да се окажат достатъчна причина за радост.
С тази книга Ася Найденова напомня нещо простичко, което в забързаното ежедневие лесно забравяме – че хубавите моменти не винаги са големи събития. Понякога те са съвсем близо и зависи единствено от нас дали ще ги забележим.
Докато четем, усещаме, че Щастливка не е само литературен образ – тя е отражение на самата авторка, на нейния поглед към света, на нейната професия, на детството, което пази, и на добротата, която носи в себе си. Затова днес разговаряме с Ася – за вдъхновението, за истинските истории зад приказката, за детството, за порастването и за онези моменти, които превръщат живота в щастие.
Добре дошла в „Откровено за вас“ и в ИК „Многоточие“, Ася! Обръщам се към теб приятелски и без официалната учтива форма, защото те приветствам не само като автор, но и като част от нашата Авторска общност „Многоточие“. Радвам се, че днес имаме възможност да поговорим откровено за теб и за твоята дебютна книга.
Колко от теб живее в Щастливка и кое е най-личното, което си ѝ подарила?
Щастливка – това съм аз. И всички, които ме познават, веднага ще го усетят, докато четат. Ще се пренесете в един приказен свят, в който през цялото време ще бъда до вас.
Аз съм тази, която открива четирилистни детелинки и събира камъчета във формата на сърца; тази, която обича да пътува и намира красота на всяко място. Тази, която обикновено се усмихва, но има и своите моменти на тъга.
Аз съм и тази, която дълго мечтаеше да напише своя книга. А днес вие ми помагате да сбъдна тази мечта.
Най-личното, което подарих на Щастливка, са моето сърце и моята душа.
Има ли момент в книгата, който е взет директно от твоя живот?
Има, и то не един. Може би книгата наистина е част от моя живот. Но ще се спра на „Рожденият ден на Щастливка“, защото написах тази част от приказката още на следващия ден след собствения си рожден ден.
Тя е много специална за мен. През годините съм получавала толкова изненади и толкова обич, че всеки път си мисля: „Възможно ли е да има още?“ Оказва се, че е възможно.
Това е един от най-личните моменти в книгата. Макар да не съм споменала всички хора, които го правят специален за мен, вярвам, че те ще се разпознаят и ще усетят колко много означават.
Защото не подаръците и вещите са най-ценни, а времето, което някой избира да прекара с теб, и обичта, която ти дава.
Може би затова спрях да пътувам на рождения си ден и избрах да го празнувам с най-близките си хора. Разбрах, че понякога не е нужно да търсим щастието някъде далеч. То може да бъде точно до нас – в един разговор, една прегръдка, една споделена вечер.
Трябва само да спрем за момент и да го забележим.
Градината на Щастливка има ли истински прототип, както и стаите, описани в книгата?
Истинска е. Градината на Щастливка е моята градина. Тя просто оживя пред очите ми, докато пишех.
Когато я описвах, си спомних цветята от тази пролет – как изглеждаха, как се променяха и как им се радвах от пролетта до сега. Това е първото място, което виждам сутрин, и последното, което поглеждам вечер. Времето, което прекарвам в градината, е истинско удоволствие. Имам цветя през всеки сезон, а когато я оставя без грижи, сред тях се появяват и жълтурчетата.
Сутрин храня врабчетата и гълъбите, наблюдавам лястовичките и щъркелите, а песента им е моята награда.
Стаите си ги измислих. Исках да бъдат цветни, затова просто избрах различни цветове. Едва след това се замислих, че у дома стаите ми са почти в същите цветове. Явно съм ги избрала по-несъзнателно, отколкото съм предполагала.
Какво от твоето детство е влязло в книгата, без да го планираш?
Без да го планирам, докато описвах градината, се спрях и на глухарчетата. А заедно с тях на страниците на книгата се върнаха и едни от най-хубавите ми спомени от детството.
Като деца много им се радвахме. Вярвахме, че с техните пухчета изпращаме писма до приятелите си. Тичахме след тях, когато вятърът ги разнасяше, и се радвахме на всяко пухче, което долиташе до нас.
Днес, когато ги видя, сякаш за момент отново съм онова дете, което вярва, че едно малко пухче може да пренесе послание до някого.
А кога разбра, че Щастливка трябва да порасне?
Когато в живота ѝ се появява любовта.
Щастливка обича хората, професията си и природата. Но идва и една по-различна обич – чувството, което изпитва към Сърцатко. Именно то ѝ помага да направи следващата крачка и да се промени, без да изгуби това, което я прави Щастливка.
Не е случайно, че първата ѝ среща с него е причината да получи своето име, а по-късно именно тя му дава името Сърцатко.
Но как се случва всичко това, ще оставя да читателите да открият сами.
Има ли момент, в който се почувства отново дете, докато пишеше приказката?
Докато пишех, имах усещането, че се случва нещо необяснимо. Сякаш някаква сила ме подтикваше просто да записвам. Пишех дори когато около мен имаше хора, а по принцип тогава ми е много трудно да се съсредоточа.
Може би детето в мен отново се събуди и повярва, че няма невъзможни неща. Че ако силно и истински желаеш нещо, трябва поне да опиташ да го направиш.
И точно това ми помогна да сбъдна една от най-съкровените си мечти – да напиша своята книга.
Колко от твоята работа като учител е в образа на Госпожа Бухалка? И как се появиха малките бухалчета?
Госпожа Бухалка съм самата аз. Обичам професията си и се чувствам точно там, където трябва да бъда. При нас всеки ден е различен, а понякога и всеки час носи нещо ново.
През учебната година споделих с моите малки „бухалчета“ мечтата си да напиша книга. Те ми повярваха още преди аз самата да съм я сбъднала. Пишех стихотворения и им ги четях, а те с радост откриваха себе си в тях. Техните реакции и въпросите им често ми даваха още повече желание да пиша.
В тази част от приказката има истински случки от нашата класна стая. Има моменти, които наистина сме преживели заедно, макар че, ако трябва да разкажа всичко, което се случва при нас, вероятно ще ми трябва още една книга.
Защото с моите „бухалчета“ и най-обикновеният урок може да се превърне в история.
Какво е щастието за теб днес и променя ли се с времето?
Днес за мен щастието е възможността да се радвам на малките неща. Да благодаря за всеки нов ден и за възможностите, които той ни дава. Да посрещна изгрева, да се любувам на залеза, да намеря четирилистна детелинка или камъче във формата на сърце, да предизвикам нечия усмивка.
Днес знам колко малко е нужно на човек, за да се почувства истински добре. Или поне на мен ми е нужно толкова. И съм щастлива и благодарна за това.
С времето представата ми за щастието определено се промени. Надявам се книгата да помогне на много хора да открият, че не е нужно да го търсим далеч. Понякога то е в самите нас, в начина, по който гледаме на живота и на нещата, които вече имаме.
Нещо необикновено има в тази книга и числото 7. Нашият екип усети това. Разкажи ни.
Книгата наистина е необикновена, а числото 7 сякаш върви с нея от самото начало. И аз съм убедена, че ми носи късмет.
Родена съм през юли – седмия месец в годината, а датата ми на раждане е 27. Книгата беше написана през юли и е точно 70 страници. А когато я изпратихме за печат, датата беше 17 август.
По време на работата ни и вашият екип започна да забелязва колко често се появява това число.
Може би всичко това е просто съвпадение. А може би е част от магията на „Щастливка“. Аз предпочитам да вярвам във второто.
За мен числото 7 е знак за късмет. А кой знае – може би и читателите ще открият своя малък знак, докато четат книгата.
Защо избра именно „малките чудеса“ като център на книгата?
Всичко в книгата се появи естествено. Не аз избрах „малките чудеса“ – може би те избраха мен. Това са онези дребни неща, които се случват в ежедневието ми и ме карат да се усмихвам и да се радвам на живота.
И аз съм човек и имам своите трудни дни. Но дори тогава тези малки неща продължават да са около нас. Те могат да ни дадат настроение, надежда или просто малко спокойствие, когато имаме нужда от него.
Само трябва да спрем за момент и да ги забележим.
Може би именно затова ги наричам чудеса – защото са толкова малки, че лесно можем да ги подминем, а понякога точно те променят целия ни ден.
Какво искаш читателят да открие в себе си, когато прочете книгата?
Вярвам, че всеки ще открие по една Щастливка в себе си – така, както аз открих моята.
Улица „Щастие“ не е място, което можем да намерим на картата. Тя е много по-близо – там, където са нашите мисли, чувства и малки радости.
Искам, когато читателят затвори книгата, да остане с една проста мисъл:
„Щастливка – това съм аз!“
А ще има ли още истории от улица „Щастие“ и Ася Найденова?
Щастливка със сигурност има още много какво да разкаже. А аз вече знам, че не съм готова да се разделя с нея.
Така че да – очаквайте още истории от улица „Щастие“. Ася Найденова има какво още да разкаже, а Щастливка тепърва има какво да преживее.
Какво те вдъхновява да продължиш да пишеш, явно всичко в град Луковит? Опиши ни магията на града.
Освен приказни истории, понякога пиша и стихотворения. В едно от тях казвам това:
МАГИЯТА НА ЛУКОВИТ
Магията на Луковит е жива,
ела със мен да я усетиш на мига!
Градът е малък, но природата – красива,
ела, за да се убедиш в това!
Пътеки леки тръгват край реката,
по мостчета се качваш и вървиш,
за миг, ако поспреш в гората,
магията ще уловиш.
Наблизо „Златен парк“ привлича всички
и няма как да не отидеш сам.
Любов струи от всяко малко кътче,
повярвай ми, магията е там!
А ето недалеч и пещерата –
величествено гледа с две очи.
Дори за мене тя да е позната,
усещам, че енергия струи.
По малък път поемаш през гората,
осеян със треви и със цветя,
той води те до място за душата,
до манастира скален с много стъпала.
Магията на Луковит е жива
и трябва да е винаги така!
Градът е малък, а природата красива!
Надявам се да потвърдиш това!
Във финалните страници на книгата пишеш, позволи ми да цитирам:
„А вие… Ако някой ден попаднете там, не бързайте да си тръгвате. Разходете се бавно по улицата. Погледнете зелените къщи, потърсете малките съкровища по пътя, вслушайте се в смеха на децата и не забравяйте да се огледате за четирилистна детелинка или за някое малко камъче във формата на сърце.
А ако срещнете Щастливка, усмихнете ѝ се. Тя със сигурност ще ви познае. Защото Щастливка има един особен дар – умее да разпознава хората, които носят светлина в сърцата си. И ако я попитате къде се намира улица „Щастие“, тя вероятно ще ви посочи пътя…“
И в този смисъл искам да ти благодаря, че срещнах Щастливка, че бях на улица „Щастие“, и че бях редактор и издател и на книгата, която, вярвам, ще предизвика малки и големи читатели да се усмихват още повече, и всъщност всеки да открие в себе си, че всички можем да се казваме така и да имаме своя улица „Щастие“.
Аз имам ЩастлИвка в името си и подготвих това интервю за всички вас.
