Този разговор, с автор, който ще ви представя, сякаш беше на друго място, в друго време, близък, на по чаша с кафе, а в същото време много далечен, защото тя е от Бургас, но живее от 2006г. в Торонто, Канада. Тя не знаеше, че правя това интервю, защото разговорите ни са откровени и нямаше значение дали ще знае. Казах ѝ в самия край... А тя е Лина Михова.
След като приключихме работата по книгата ѝ, тя ми разказа своята лична история за отиването ѝ в Канада. В нея са свързани много човешки съдби, раздели, любовта на едно семейство, а такъв е и краят ѝ, който продължава все още – любов. Не тази история е описала авторката в първия си любовен роман, но повярвайте, личната ѝ история ме разтърси чрез силата на любовта, а тя присъства и в „На друго място, в друго време“.
Разговорите ни са приятелски, защото са такива със всеки автор, но Лина стана любимка на ИК „Многоточие“. Ще попитате защо сред толкова много автори. Да, ще ви кажа. Не само защото е написала романа си чрез телефона си, да, чрез него, държейки на ръце малкото си дете, а защото пожела тази книга, не само за читателите, но и за себе си. Защото и толкова много повярва в нас, че нямаше претенции кога ще излезе книгата ѝ от печат.
Това, което често споделя в наши разговори, е: „Чест е за мен, че животът ме срещна с вас, дори и да е само виртуално. Благодаря ви! Обичам ви! Не може повече от това…“ Благодарността е ценна за нас и я получаваме от всички, с които работим, а чрез Лина сякаш получаваме благодарност от друго време, от друго място.
Дебютният роман на Лина Михова е познат вече на мнозина, защото тя споделя много откъси от него във фейсбук, но и на страницата на Литературен клуб „Многоточие“, където е член от близо една година. Трудно бихте проследили чрез откъси емоцията в книгата. А тиражът почти се изчерпа, понеже го заявиха мнозина.
На едно място, в сегашно време, в радостта си, тя сподели на хората работната корица на книгата, която не беше готова за печат, и получи лавина от няколко недоброжелатели, заради една запетая в повече. Но всичко това събуди по-голям интерес у читателя, защото тя пожела да достигне до хората, които наистина я искат. И така, тези, които ѝ пожелаваха успех, се множаха.
Но ето и разговора ни – свеж, наситен, на моменти с детска усмивка, защото авторката беше в парк, с децата си, където често пише свои разкази там, в движение, чрез собствения си телефон…
- Здравей, Лина! Искам първо да те попитам, ти наистина ли написа романа чрез телефона си?
- Здравей! Да, започнах първо на счупен лаптоп. Не му работеше спейса и буквата „А“. И така до осма глава нямаше буквата А.
- Буква А си е начало и не можем без нея. Кое сложи старт на романа „На друго място, в друго време“?
Аз пиша от тийнейджърските си години. Много обичах да създавам есета. А когато бях бременна, четях много романи, но ме дразнеше това, че героите все се запознават като големи и накрая се женят. През 2016г. реших, че ще напиша роман, който искам да прочета, но не съм открила. И започнах в тетрадка. Изпълних три. Майка ми ги намери, и зачете. Сториха ѝ се много интересни и ме подтикна да ги издам. Тук искам да ѝ благодаря за това и подкрепата ѝ. През 2018г. започнах да преписвам текста на счупения лаптоп, но не издържах и започнах на телефона, и оттогава всичко правя на него. Всичките си разкази пиша в движение, на телефона. Там редактирам, всичко правя на него. Дори и докато готвя, приспивам малкото си дете или когато спи в ръцете ми.
- Знаеш ли, много ми хареса това изречение в романа: „Сара, нейната дъщеря, бе достатъчно смела да се отдаде на чувствата и пренебрегне мнението на хората, изживявайки истинската любов – на друго място в друго време.“ За смелостта ще разберат читателите, но има ли за теб значение хорското мнение?
- Не, когато се усеща цялата отрицателност, не. Ако е приятелски съвет, разбирам, но познавам много жени, които заради това, какво ще кажат хората, са пропуснали много в живота си. И когато прочетат романа, ще се разпознаят сами. Аз направих като моята героиня Сара, но някои като Ния. Чрез този роман исках да покажа, че смелостта се възнаграждава с щастие. Важно е да нямаме страхове и да правим това, което ни прави щастливи.
- Усеща се динамика в романа ти, което ми харесва, явно не е само от това, че пишеш в движение, но докато редактирах книгата, в много от текстовете усетих щастие. Кое те прави всъщност щастлива? В друга държава, с три деца, за които се грижиш, работиш. Какво е щастие?
- Когато пристигнах тук, не харесвах тази държава и бях на приливи и отливи. След завършването ми в училище, си пожелах едно последно лято. Обичах да излизам с приятели в България, но в един момент се оказах в чужда държава с бебе на ръце, без приятели и само с баща ми. Дълги години се самообвинявах, самосъжалявах. Но в един момент просто си казах „Стига!“ Имам прекрасни деца, тогава бяха вече две, имам стойностни родители, които много обичам, успях да създам стойностни приятелства и разбрах, че аз съм щастлив човек. За мен семейството е щастие.
- А с какво е по-различен романът ти от другите. Чувстваш ли го завършен напълно и би ли написала продължение?
- Романът ми е завършен и самият край го прави още по-уникален. Той е всичко онова, което ми е липсвало в романите, които съм чела. Нестандартен е не само краят му, а и с това, че се проследява историята на героите поотделно.
- А коя е другата дума на любов и има ли перфектна любов?
- Машина! Зная, че звучи странно, но си имам теория за това. А перфектна любов няма. Не знам и защо съществува тази дума. Нищо перфектно не е перфектно, а ако имаше такова, би било скучно. Дядо казваше, че ако не ти вдигнат кръвното от сутринта, пиши го бегало. Там, където има жар, има и огън. Не е нужно да се стремим към нищо перфектно, само към това, което ни прави щастливи. Любовта е в малките неща. В моя дом любов е, когато мъжът ми не ми направи кафе, но ми даде време да го изпия, например, като се грижи за малкото ни дете през това време. Любов е, когато ми каже: „Почини си, аз ще измия чиниите.“…
- Сега ще ти призная, че твоята книга я завърших с навехната ръка, но не посмях да ти кажа. Исках да завърша книгата, защото знам колко много я очакваш. Знам и че скоро ще се появи вторият роман, който подготвяш, а дебютният „На друго място, в друго време“ ще бъде преведен и представен и в Канада.
- Ох, щях да разбера, нали знаеш, че не бързам… А другият роман е с много интересна история за момиче, което заминава за Америка с родителите си, има странни видения и учи Психология. Аз имах мечта да завърша това. Записах, но дойдох в Канада.
- Ако беше изгубила романа си от телефона, ей така, повреди се и изчезне, щеше ли да напишеш същия или би променила нещо?
- Да, въпреки че запазвам файловете на флашка, абсолютно да, дори мисля, че го знам наизуст. Моите творби са моите острови, където сама си създавам свят, какъвто ми харесва. Вярвам, че и читателите ще го харесат. Вярвам и във вас, защото вие не осъзнавате, но аз усещам как ме държите за ръка и ме водите през всичко това. С вас минавам с вдигната глава.
- Ти имаш прекрасно семейство, деца. Усмихват се от снимките, които ни изпращаш.
- Да, те са щастието ми и се радвам, че ме откриваш, когато съм щастлива. Щастлива съм и че ви срещнах, че към романа ми има толкова голям интерес, още преди да е отпечатан, но благодарение на вас, на вашата подкрепа и търпение към мен, съвсем скоро, с отпечатването му, ще кажа на глас „Много, много съм щастлива!“
- Пожелай на твоите читатели това, което не искаш да изгубиш никога от сърцето си.
- На интервю ли съм? Добре, че не ми каза. Желая на моите читатели смелост. Смелост да се борят с трудностите, смелост да отстояват позициите си, смелост да следват мечтите си и не на последно място – да обичат със сърцето си!
- И сега нека обърнем чашите си с кафе и завършим разговора ни с усмивка, какво виждаш в своята? А в моята?
- Гълъб. Той е вярност, известява неочаквана и приятна новина. А в твоята виждам мъдрост и дълголетие. Пожелавам ви дълголетие от сърце…
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК "Многоточие"
Книгата може да заявите от страницата на авторката Лина Михова или чрез страницата на ИК "Многоточие". Ще бъде налична в началото на месец април.
