Днес искам да ви
направя разходка до едно село близо до гр. Велико Търново, казва се Русаля. Там авторът,
с когото ще ви срещна, посреща всички с блага дума. Днес той ще ни разкаже за
себе си, новата му книга „Творчество на седемдесет“ (изд. „Многоточие“) и как
изглежда едно творчество на седемдесет. С него разговорите могат да бъдат
толкова дълги, че да се озовете под красивото звездно небе, но
и за тях може да ви говори, и то с мъдростта на творец и учител. И ще ви бъде интересно.
Той е Панайот Панайотов и е дългогодишен преподавател по история и цивилизация в Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ гр. В. Търново. Преди това е учителствал в село (сега град) Главиница, Силистренско, с. Беброво, Еленско и Строителния техникум гр. В. Търново. Притежава втори клас квалификация от 1988 г. и първи – от 1993 г.
Автор е на книги с историческа тематика и на учебно-помощни материали по история и цивилизация: „Българско средновековие“, „Българско възраждане“, „Христоматия по история на България“, „Примерни кандидат-студентски теми по история“, „История на България в снимки и изображения“, „Тестове по българска история“ и др., а също и множество статии, публикувани в различни вестници и списания. Автор на стихосбирката „Спомени, спомени, спомени“.
Добре дошъл в „Откровено за вас“ и ИК „Многоточие“! Много преди да пропишеш проза си писал стихотворения. Кое беше онова нещо, което те накара да грабнеш перото и се захванеш с поезията?
За поезията си имах учител. Баща ми пишеше стихотворения. Той беше религиозен човек и стиховете му също бяха такива. Спомням си какви усилия му костваха съчиняването им: той броеше и отбелязваше сричките, коригираше, задраскваше, захвърляше и пак почваше. Караше ме да му ги чета. Оттам започна всичко. На осем години написах първото си стихотворение – за пролетта, което толкова му хареса, че той го изпрати на някакъв конкурс във в. „Народна младеж“ и буквално ме запали, че ще ми го отпечатат и дори наградят. Нищо подобно не се случи. Оттогава до ден днешен никога не съм участвал в какъвто и да било стихотворен конкурс. Преживях огромно разочарование. Написах доста детски стихотворения. После дойде юношеството и любовта. За нея имам най-голям брой произведения. От трийсетата си година насетне все по-рядко идваше музата при мен, но когато дойдеше, се получаваха нелоши творби.
Пишеш разкази едва от година. Те обаче са пропити с дълбока психология, а първият от тях е свързан с детската психология – най-трудната за разбиране от равнището на възрастен човек. Преподавателската практика ли ти помага да разбираш децата и имал ли си интересни случки с някои от учениците си, които остават неразбираеми за повечето възрастни?
Като ученик бях много силен по литература. Съчиненията ми се удаваха с лекота, разборите на поезия или проза – също. Спомням си, че учителят ми в Строителния техникум често ме изкарваше да чета свое съчинение пред курса. А аз бях срамежлив и се смущавах. Но пък съучениците ми оставаха очаровани от моите разработки. Разбира се, всичко идва от книгите. Когато си прочел стотици томове, речникът ти се обогатява и писането не е проблем. А аз от малък имах и силна фантазия. Нямам обяснение защо никога не ми е идвало наум да съчинявам разкази. Първият си разказ съчиних през пролетта на миналата година. Публикувах го във фейсбук и срещнах много добри отзиви. Така се започна.
В разказа ти „Някой с който да си поиграеш“ главен герой е четиригодишно дете, което пада от каруца, пътувайки със семейството си през гората. При срещата му с вълка си написал: „Вълкът от опит знаеше, че човек означава опасност, болка, особено когато в ръцете си държи някакви предмети. Но ръцете на човечето бяха празни…“. Не искам да издавам края на разказа, но момчето задава въпрос към баща си, който всеки е чувал от децата си – „Защо?“. Защо избра първият ти разказ да завърши с въпрос?
„Някой, с който да си поиграеш“ беше интересно хрумване. Знам, че ние, хората невинаги разбираме животните, че сме жестоки към тях или пък обратно – считаме, че те са опасни за нас. Помислих си: какво ли би станало, ако едно дете срещне диво животно – ще се уплаши ли, ще се разреве ли, ще побегне ли... Ами ако не направи нищо подобно? Ако прояви най-добри чувства към непознатото същество? Как пък тогава ще реагира животното? Останах с убеждението, че дори див звяр може да откликне на доброто с добро. Не знам дали съм бил убедителен. Досега не срещнах нито една рецензия, която да ми каже, че не става така, че звярът си е звяр и никакви чувства не могат да променят зверската му природа. Този разказ и един друг – „Самоубийството“ – бяха доста трудни за написване. Как например да обосновеш едно самоубийство? Ами това е нещо неестествено, нещо невъзможно. И все пак става понякога. Дано съм бил убедителен и в него. В разказа за вълка мисля, че показах и нормалната реакция на бащата. Виждайки детето си до опасния вълк, естествено е да убие звяра. После, разтреперан от ужас, да сграбчи детето и да го прегръща, целува, реве. Но пък и реакцията на малкото е понятна. На нея съм посветил единствената реплика в края на разказа: „Татко, защо? Той искаше само да си поиграем.“ Да, изглежда детинско, но не е съвсем така. Защото и дивото животно знае милост и може да изпитва приятни усещания от допира на човешки ръце. Спомням си един великолепен роман на канадския писател Джеймс Оливър Кърууд „Гризли“. Един ловец преследва дни наред огромна сива мечка. Накрая обаче тя го спипва на една пътека, която няма изход. А той е със счупена пушка в ръце и нищо не може да стори. Гризли очаква от него борба, съпротива, а вижда едно ужасено създание, неспособно на нищо. Дори едно куче, пише авторът, би се поне озъбило, а човекът не направи нищо. И гризли му подарява живота. На него, преследвачът, убиецът. Какво е това? Ние просто невинаги разбираме нашите съжители на тази планета – животните.
Повечето от разказите ти са класически криминалета, наподобяващи заплетените случаи описвани от Агата Кристи, сър Артър Конан Дойл, дори загадките на инспектор Стрезов от бившето списание „Космос“. Като върл почитател на енигмите, коя е най-голямата загадка, която ти е предлагал реалният живот?
Винаги съм обичал криминалната литература. Когато бяхме малки, не ни позволяваха много-много да четем подобни книги от страх да не ни привлекат такива асоциални явления като кражби и убийства. Страховете им бяха напразни. Мен и приятелите ни привличаше нещо друго – разкриването на престъпленията, желязната логика и наблюдателността на детективите. Любимци ни бяха Шерлок Холмс, Еркюл Поаро, Авакум Захов и т. н. Загадката и нейното разкриване, това беше интересното. В прочутия роман на Агата Кристи „Десет малки негърчета“ стават десет убийства. И какво? Ужас, нали? Нищо подобно. Просто параван, зад който прозира невероятното обяснение на това как могат да бъдат убити десет човека, сами на необитаем остров. Удивителна логика! Затова може би аз късно почнах да чета такива писатели като Чандлър, Хамет, Чейс. При тях загадката почти винаги липсва. Но пък има екшън, действие, безскрупулно, често кърваво действие. Лично аз не мога да кажа, че в реалния живот съм се сблъсквал с някаква особена енигма, освен ако не включим към загадките жените. Много често те са били истинска загадка за мен, много трудна за разшифроване. Но и това не беше лошо, защото тогава се явяваха хубави стихове.
Кой е най-милият спомен за теб от годините като преподавател и този, който се завръща често, свързан с творчеството ти?
За близо 40-годишна преподавателска дейност естествено съм имал много и различни спомени за отношенията ми с децата и младите хора. Един от разказите в сборника – „Сбъднат сън“ е почти автобиографичен в това отношение. Друг разказ – „Такт“ разкрива сложните понякога отношения с порасналите младежи. Най-интересният епизод от моя живот е връзката ми с едно момиче, току-що завършило гимназия, връзка, която прекъснахме, след години пак я подновявахме на няколко пъти. А и сега се чуваме по телефона, макар и рядко. Такова нещо не се случва често, затова е толкова ценно.
Награждаван си многократно, в това число с почетното отличие „Неофит Рилски“ два пъти (2007 и 2012 г.); през 2012 г. получаваш приза „Учител на годината“ от Съюза на българските учители“; през 2014 г. си награден със „Старопрестолна грамота“ за цялостен принос към развитието на образованието във Великотърновската община. Многократно награждаван си и със значки на град Елена през 1981 година и „Отличник на Министерството на науката и образованието” през 1984 година, с почетното отличие „Неофит Рилски” – два пъти през 2007 и 2012 година, с грамота учител – творец на Клуба на историка, през 2012 година получаваш и приза „Учител на годината” от Съюза на българските учители. Коя е най-ценната награда, която си получавал или би искал да получиш?
Награди имах най-вече в началото и към края на работата си като учител. Естествено, най-скъпа ми е тази „Учител на годината“, защото изпреварих седем прекрасни преподаватели в раздел „хуманитарен“, всеки един от които е бил чудесен литератор, историк или географ, а аз ги победих. Нещо като спринтьор, победил още седем прекрасни бегачи. Това ми донесе наистина удовлетворение.
През 2015 г. издаде книга за родното си село Русаля, която е от две части – в първата включи забележителности на населеното място – антични паметници, революционна и културна дейност, изграждане на училища, читалища и църкви, съвременност, а във втората лични произведения на 12 русалчани – поезия и разкази, в която има и мое стихотворение. Мислиш ли, че във времената на могъщия интернет такива книги ще успеят да запазят духа на отминалото време за идните поколения? Това ли е целта на книгите ти?
Интернет никога не може да измести книгата, хубавата книга. Мобилните връзки намалиха драстично броя на четящите хора, особено на младите. Това е мода. Да се чете вече не е модерно. Но аз, например, никога не бих се хванал да чета „Война и мир“ на компютъра. И то не само заради очите. Може да изглежда смешно, но от едно ново и едно старо издание на великия роман на Толстой, аз ще посегна към старото. Защото е по-автентично, по-близко до онази епоха, до онези героични времена. Винаги съм се гордял, че притежавам първите издания на някои много известни романи. Защото са най-далече от нашето време.
Случвало ли ти се е да се изгубиш между редовете на собствените си текстове и да не знаеш как да продължиш? Как намираш изход?
Не. Не ми се е случвало да се изгубя между редовете. Когато ми дойде някаква идея и реша да я пресътворя в стих, най-трудно ми е да намеря ритъма на началото – колко стиха да има в строфата, как да ги римувам; след това нещата идват по реда си и пиша почти без поправки и корекции. Общо стиховете стават като войници, наредени на парад. Интересно беше писането на разказите. Отначало ги пишех с химикалката. Но това се оказа губене на време. Спомних си как Жорж Сименон се движел навсякъде с малката си пишеща машина и щом му хрумнело нещо, я изваждал и почвал да пише, т. е. да печата. Та и аз почнах да печатам направо на компютъра.
В кой от разказите или стихотворенията си стигал най-далече и къде е най-хубаво да си?
Между стихотворенията си имам една поема, навлизаща дълбоко в древността – „Сънят на Навуходоносор“, по библейски мотиви. Никога не съм писал нищо подобно, затова доста се гордея с нея. В разказите си имам един, който уж трябваше да стане част от вашия конкурс в Литературен клуб „Многоточие“, но го провалих, този за „Златото на маите“, за столицата Чичен Ица и за един почти съвременен опит за възстановяване на едно минало от 400 години.
На кого искаш да благодариш днес? Пожелай нещо на твоите читатели!
Да. Благодаря най-напред на вас, на теб и Даниел Меразчиев, за прекрасното издание на моите разкази, за насърчението, помощта, разбирането. Бог да ви благослови за добротата и професионализма ви. Какво да пожелая на читателите? Да са здрави и ако могат да прежалят 15 лева, нека си вземат книгата, няма да останат разочаровани.
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК "Многоточие"
Книгата може да бъде поръчана от личната страница на автора Панайот Панайотов или от страницата на издателството ни във фейсбук.
