Днес ще ви срещна с авторката Руд-Ан Дилю и дебютния ѝ роман „Само по женски“, който е една загадка с четири жени от различни поколения, а техните мисли и чувства не са състезание с интриги и завист, а едно истинско приключение. Каква е историята на тяхното запознанство и породеното приятелство? Ще имате удоволствието да разберете, както и за план, породен от притеснението на една майка и помощта на друга такава – с цел личното успокоение на нейната нова приятелка. В тази история няма състезание, интриги или завист. Напротив, тя отразява благородните страни на живота, които не са чужди на никое човешко същество.
Авторката ме посрещна виртуално в дома си в далечна Англия, на чаша мартини и с апетитна шоколадова торта, така – по женски.
Добре дошла в „Откровено за вас“ на „Многоточие“! Всъщност истинското ти име е Румяна Дончева. Защо избра псевдоним Руд-Ан Дилю?
Нали се казва, че на една жена в живота са и необходими няколко любими мъже! Моите са: на първо място баща ми и дядовците ми, на второ двамата ми сина и третия, с който планираме остатъка от живота си! Псевдонимът ми е анаграма, измислена от мен със специално уважение и много любов към тях.
Защо реши да обхванеш в романа си четири поколения и то без съдържание с интриги, завист и състезания?
(Руми е замислена и изведнъж изражението ѝ придобива сериозност.)
Уморена съм от фалш, лицемерие и раздори. Искам хората да разберат, че животът е по-лесен, когато се уважаваме взаимно и да погледнат от една красива страна, макар и да им се струва фантастична. Различията в поколенията правят живота пъстър и интересен. Това е философия, събрана в минало, настояще и бъдеще. А мотото на днешното време е „Няма невъзможни неща!”, защо да е невъзможна женска компания от различни поколения в синхрон и приятелство. Аз съм отгледана от армия жени, от които в момента на този свят остана мама. И когато се замисля за годините, в които бабите ми бяха сред нас, ме обхваща една носталгия и буцата засяда в гърлото ми. В моята философия за живота има много заглавия, които започват с „Баба е…”, „Мама е…”, „Това е от баба …” или „Обади се на мама, но ако не те удовлетвори отговорът ѝ, се обади на баба.” Всъщност моите момичета нямат роднинска връзка, но пък те са достатъчно интелигенти, възпитани и преживели, за да съумеят да знаят как да запазят всичко в името на приятелството. Всяка една от тях си има своята лична история и преживявания. Мисля, че точно това води до тяхното отношение една към друга.
Кои са благородните страни на живота?
Благородството е вътре в нас. Или го имаш, или го нямаш. За мен то е добротата, идваща от сърцето. За мен най-важното в живота е да бъдеш ДОБЪР човек, защото това те прави стойностен и за да не излезе, че както повечето биха се изказали „летя в облаците”, аз си имам изрази, които употребявам често в дадени ситуации.
„Не бъркай боя със ситуацията!”, а другият е „Свободата и слободията са две различни неща, нека да не ги бъркаме!” и нека да не объркаме благородството и добротата с наивност. Човек трябва да се научи да прави разлика между тези неща и тогава ще синхронизира сърцето и разума. Тогава ще стигне до мир със себе си, ще се научи да е добър, благороден и чист. Но пак ще повторя – нека не бъркаме значенията на думите.
Какво беше усещането, когато ей така, по женски, сподели с твоята майка „Мамо, аз написах книга!“? Разкажи ни за старта на романа и твоето творчество, откога пишеш?
(Този въпрос върна усмивката ѝ и дори със глас се смее много.)
Извинявай, Ив, но това е най-сложното нещо за обяснение накратко. Напълни си чашата и слушай.
В интерес на истината нямам точно определено време, в което съм започнала да пиша. Сега се сещам, че като малка, в онези юношески години, по радиото имаше конкурс за разказ и аз тогава изпратих един. Спомням си само името на главния ми герой – Джак. Впоследствие пишех словоизлиянията си, когато ми тежеше нещо на душата, обичам да правя лични подаръци с лични послания и винаги гледах да измисля нещо красиво и трогателно, но всичко спираше дотук.
Сега, живея от няколко години на Острова, работя нормална работа като всички и имам усещането, че тук намерих онова вдъхновение и смелост, за да се покажа на светло. Първото си стихотворение го написах под една снимка, направена на южния бряг на острова, където водите на Ламанша постоянно го обливат с всякакви чувства, прегръщат го и го целуват. Тогава за първи път се качихме до светлината на фар и видяхме тази идилия около нас отвисоко. Пътешествието ни продължи по брега и така виждах и слушах звука на океана от тази страна на острова. Пейзажите ме вдъхновиха не само за снимки, но и за стихове. По-късно в историята влезе абсурдната световна ситуация около COVID-19, който затвори всичко за много време. С ясното съзнание, че не знам кога ще прегърна близките си и с молитвите си вечер и сутрин просто реших, че за да не полудея и да подлудя всички около мен, по-добре да се заема с нещо. В този момент всички знаем колко беше и все още е трудно. Скоро ще станат две години откакто не съм се прибирала и не съм ги докосвала, но се надявам скоро да се случи. Та тогава, в онези тежки дни за всички, ми дойде музата и смелостта да пиша стихове.
Първо ги пращах на майка ми и тя вечно имаше нещо да изкаже като критика. Впоследствие реших да не я слушам много и да си ги споделям в моята си Фейсбук страница, а оттам една приятелка, тогава нова за мен, ми написа „Ти трябва да напишеш книга!”. В този момент се изсмях, защото се сетих за думите на майка ми „Като не знаеш какво ти се чете, си го напиши!” и хоп, лека-полека, взех решение. Започнах да търся в интернет как се пише книга, съвети, програми и т.н. Историята просто си дойде някак от само себе си с идеята, че това ще е моята книга, която да е за семейството ни и не на всяка цена да е разпространена. Бях написала почти половината, когато казах на майка ми, а нейните думи бяха: „Сигурно е някоя фантасмагория.”, и се засмя. Отвърнах ѝ, че накрая ще разбере и може да се изненада много, както и стана впоследствие.
Когато завърших първия ръкопис и го пратих електронно на много части, чете го повече от две седмици, а аз всеки ден бях в трепетно очакване за изказването ѝ. Един ден се реших да питам и тя ме отряза: „Прочетох я, но искам да я осмисля и тогава да ти изкажа мнение.” Чаках още няколко дни. Един ден се чухме и по инерция я попитах какво чете, а тя каза: „Приготвила съм си няколко книги, но не знам коя от тях да започна, но истинската причина е, че още не мога да се отърся от твоята.” Това ми беше достатъчно, за да ме направи щастлива.
Та, какво да кажа? Първо ми се изсмя, после мълчеше, а сега е в очакване да прочете вече завършения роман. А в интерес на истината, освен мен, тя е човекът, който има всички степени на книгата от първия ръкопис, през моята редакция, че до тази която е предпечатната, и знаеш ли? Отказва да я прочете докато не пипне хартиената. Това щяло да ѝ достави истинското удоволствие.
Всяка жена е красива за някого, а и за себе си. Защо най-красивата жена живее във всяка от нас, кое я прави такава?
Аууу жена да говори за жена, това е много сложно. (смее се)
Жените влизаме в графа „необятни, необясними и сложни” , но всички красиви по своему.
Дай да вдигнем наздравица за всички жени на Земята, другото би било излишно да го коментираме. Клишета много, истории много и както казваше едно време свекърът ми „Всяка война е станала заради жена!”, дали е вярно или не, това е друга тема.
Наздраве за всички жени на Земята и нека да останем една вечна загадка за всички!
Ив, знаеш ли онази приказка, че една жена не е истинска жена, ако не знае да сготви мусака и от една дума скандал. (много смях) Ти можеш ли го?
О, аз готвя мусака в няколко варианта, а дали думите раждат скандали в различни варианти, друг път ще ти разкажа. (смее се)
Руми, няма как да не намесим сега и мъжете. Любовта на мъжа минава през усмивката на жената. Ти писа до издателството ни „Заповядам веднага, стартираме проекта“ и то с широка усмивка. Каква според теб е усмивката на съвременната жена?
(Замисля се) Усмивката се раздава от всички – от мъже, от жени, от деца. Мисля, че сме забравили истинското ѝ значение и все по-малко устните ни правят онази гримаса, която прави не само бузите ни да се повдигат, но и очите ни да се присвиват и цялото ни лице да грее. Тъжно е, но пък аз лично с голямо удоволствие винаги се усмихвам и подсещам хората около мен да го правят по-често.
Имах един труден момент в живота си и почти не се усмихвах, но както се казва след „всяка буря изгрява слънце”, та така и аз. Започнах да се смея много и с глас, което пък е неприсъщо за възпитанието ми, но няма да забравя думите на баща ми тогава: „Е така искам да се смееш винаги.” Оттогава го правя всеки ден по много пъти. С това показвам на близките си и приятелите си, че съм щастлива и здрава. За другите жени не отговарям.
Да, смехът ти е звънък и заразява околните да се усмихнат, в което не виждам нищо лошо. А имаш ли някакви творчески ритуали за мотивация и вдъхновение?
(Пак се смее с глас) Ив, от кой ръкав вадиш тези въпроси? ( смеем се)
Какво да ти разкажа? Всеки ден откакто съм тук на острова и като изключим абсурдната карантина, когато бяхме затворени повече от три месеца, аз ходя на ден между 7 и 12 км. Оглеждам улиците, къщите, хората задавам си въпроси и си отговарям сама на тях. Езикът все още е на почти начално ниво, но пък това ми дава предимство да не бъда обременявана с други неща. Малко съм егоист, но с оглед на работното ми минало сега с голямо удоволствие говоря със себе си, имам време и за планове, научих се да съм си самодостатъчна и да правя това, което ми харесва. Ритуали нямам, освен онова вътре в мен, което постоянно търси чара на малките неща. Намирам вдъхновение докато работя или ходя по брега на морето, в разходките по уличките на някой малък град със стари къщи, дори намирам вдъхновение в чашата с мартини, която на свой ред ме отпуска след работен ден, подреждам си мислите и заспивам в спокойствие и благодат за изминалия ден и с красива мисъл за следващия.
Книгата ти ще достигне до различни точки на света. Ти пожела всеки един читател да получи книгата с твое пожелание, което гласи „За живота, приятелството и за прекрасните мигове в компанията на най-близките ни същества“. Приятелството и близките ни, те ли са това, което може да окрили самия живот, та да ти се иска да пожелаеш щастие на целия свят?
Оооо, „кошника” както го казваме по моя Северозападен Врачански край на България съм го прибрала под леглото. Стъпила съм здраво на земята, за да си давам излишно нахъсване за „Книга зад граница”, въпреки че сама ще си припомня „Няма невъзможни неща!” нека времето да покаже докъде мога да стигна.
От много години живея отделно от семейството си и съм свикнала. Имам своите си виждания и философия за живота, но мога да кажа, че всеки човек има мисия, а всяка майка има задачата да възпита добри деца. Аз имам две момчета, с които отдавна не живеем под един покрив, но пък често се чуваме и си казваме, че се обичаме, прегръщаме и т.н. Когато те станаха на възраст, че да не съм много близо до тях, ги пуснах напълно. Те заслужават да живеят своя живот и да правят своите грешки. Подтикната от тях, направих и крачката сега да съм тук и да съм далеч, за което не съжалява нито един от нас. Аз съм тук, за да им покажа безмълвно няколко философски урока в живота и да им дам пример. Тук намерих себе си и обикнах живота още по-силно. Далеч от приятели и близки опознах живота от една друга страна и тези хора, които сме далеч от родината, също сме част от този свят, а когато се започне онова разделение, ми се къса сърцето и душата, и ми идва да крещя.
Затова реших да ви пратя личното си послание към всеки, който ще вземе книгата, и сега е моментът сигурно да изкажа искрената си Благодарност и съкровено да споделя, че в интерес на истината читателите ще са първите хора, които ще я докоснат, защото преди да я получа и докосна, тя ще достигне до тях. Това е и причината да напиша това послание. Където и да сме, с който и да сме, нека винаги да има една вдигната наздравица „За живота, приятелството и за прекрасните мигове в компанията на най-близките ни същества!”. И нека винаги да се наслаждаваме на мига с тях, защото никой не знае какво ще последва след минута. Че ако погледнем реално на нещата, че ни е сме толкова облагодетелствани с технологии. Говорим на видео връзки, говорим писмено в този момент, без да се налага да ходим до пощата и да пускаме телеграми или да пишем дълги писма и да чакаме с нетърпение отговора. Говорим си сега, в този миг, а не чакаме да се приберем и да въртим телефона с шайбата. Всяко време си има чара и красотата, и най-важното е да не забравим, че винаги може да се върнем към миналото, та макар и да си ударим по един силен шамар, за да спрем да мрънкаме.
А какви характери се преплитат в романа на Руд-Ан Дилю?
Характери? За мен са обикновени жени, които дълбоко в себе си имат своите характери, но достатъчно преживели, за да знаят какво искат и къде се намират.
Ще цитирам текст от книгата: „С времето си засадих и любимите цветя от мамината градина. И така си направих едно уютно мое кътче, което да ми напомня за прекрасното детство и родното ми място, където все още живееха родителите ми. А тук се съчетаваха всички мои любими неща. Цветята и силният им свеж аромат, който се носеше от тях, чистият въздух, изпълващ дробовете, непрестанният мирис на море и вечно грачещите чайки и гларуси. Тук бях с любимия мъж и с ясните си решения да прекараме живота си заедно, да изпълняваме мечтите си една по една и да се борим за тях. Като всяко момиче на моята възраст имах правила и искания от живота си. Майка ми от своя страна ни беше възпитала в духа на свободата, а семейството ми като цяло се бяха погрижили да имаме спокойно детство с много смях и мечти…“ Романът по действителен случай ли е или художествена измислица? Имаш ли наистина градина от твоето детство в Англия?
В романа се преплита действителност и художествена измислица. Има истински персонажи с променени имена, разбира се, и истински символи, за които ще се сетят само хората, които ме познават много добре или по-наблюдателните. Но не ме карай да ги изказвам, нека да си останат една от загадките за читателя и когато прочете книгата, сам ще си отговори.
В Англия нямам градината от моето детство, но пък за сметка на това имам удоволствието да живея на улица с много липи, в дворовете да има люляци, рози и други мой любими растения. А колкото до истинската ми градина, родителите ми се грижат за нея в България и ми пращат снимки, за да ѝ се насладя. Надявам се скоро и да усетя тревата под краката си и любимите ми аромати. Искаш ли да ти кажа, че до ден днешен в цветната ни градина всяка година цъфтят ароматни кремове, наследство от пра баба ми, но не ме питай от колко години са. Само ще ти кажа, че откакто се помня, тези кремове все са си там и ревностно се пазят и гледат.
Как се ражда една история, която да бъде достойна в това, да бъде превърната в книга?
История има във всичко, само трябва да я прозрем и уловим здраво.
Знаеш ли как се роди историята за Емма? Даниел Меразчиев ме покани смело да участвам в конкурса „Изгубения град”, а аз пък хич не обичам предизвикателствата и приех, без да се замислям, както и да „Заповядам веднага, старт на проекта!” Мислих няколко часа, помолих приятелите си да ме подсетят за хубаво име на човек, което от само себе си да е история. Тогава майката на Емма предложи нейното име, а аз пък бях виждала малкото „дяволче“ само на няколко снимки. Ето така се роди историята за Емма, която ми е една от любимките.
Иначе историята в книгата „Само по женски” написах, защото ми се иска да е нещо различно от обичайните романи. Нещо леко, което не те кара, докато четеш, да се напрягаш в някакви сложни изрази и думи, а просто да вземеш бутилката с вино, чашата, одеялото и да седнеш на любимото си място и да се насладиш на една по-различна история. Това е.
Има ли такава твоя лична история, която искаш да разкажеш с цялото си сърце?
Истории, истории, истории…
Ние сме пропити от истории, те са за разказване, стига да има слушатели. Аз виждам истории във всяко едно нещо, което ме заобикаля. И не, не съм луда, а човек който прекалено много мисли и чувства.
Какво ти даде книгата „Само по женски“?
Този ти въпрос ме натъжава и ме кара да съм още по-объркана как да отговоря…
Но честно да си кажа, още не мога да осъзная какво се случва. Само знам, че аз написах история, която вече е между корици и очаква да види бял свят в ръцете на моите близки и приятели. Аз ще пипна книгата – не знам кога.
Какво би пожелала на всички жени по света. Ако можеше сега в този момент всички да те чуят, какво би им казала?
Никога да не забравят да се борят за щастието и любовта.
Ако не знаят как се готви мусака и от една дума се прави скандал, веднага да се научат.
Никога не губят женския чар и онази загадъчност на индивида ни.
Момичета, дерзайте, светът е наш, защото ние сме двигателя! (смее се)
А на мъжете?
Ох, на мъжете! Сега се очаква, че щом имам двама сина, трябва да кажа нещо мъдро (с ирония). Ами на мъжете мога да кажа:
Момчета, обичайте момичетата до себе си, каквито и да са, защото те са вашето огледало. Прегръщайте ги, гушкайте ги и както казва Анатолий: „Редовно ги карайте да се смеят и ги смачквайте много силно от любов, за да усетят обичта ви.”
И не на последно място – прощавайте ни по-често, защото ние почти никога не знаем какво искаме, но пък ви обичаме с цялото си сърце.
Благодаря за това, че бяхме само по женски в този хубав летен ден. Тортата, която си направила е прекрасна! Искам да сложиш едно парче сега в най-красивата чиния от дома ти. На кого ще подадеш сладостта и хубавия ден?
Ох, и тази торта си има личната история!
Бях още в България и близо до офиса ми имаше малка сладкарничка на младо семейство със собствено производство торти, сладки и други сладкории. Тогава си взимах парче торта, в което се преплитаха всички вкусове, и докато го ядях, не говорех и не го оставях. Търсех рецепти в интернет, питах приятели и какво ли още не, докато един ден не се реших да се пробвам да си я приготвя по памет. И тук имаше „Мамо, успях да направя торта, без да се разпадне!” (смее се)
Искам да почерпя всички по целия свят и да им кажа, че истинският живот е този, в който се преплита от всичко по много. И нека да посрещаме горчилката, солеността, лютивината или киселината, така както посрещаме сладостта, това е част от хубавите ни земни дни.
И не забравяйте:
1. Да грабите от живота с пълни шепи и както аз казвам с „Нагъл финес”!
2. Никога не забравяйте да бъдете добри!
И
3. Всяка вечер да благодарите на Господ за близките, семейството си и за изминалия ден, а след това да го помолите да бъде все така до вас. Сутрин отново да благодарите, за това, което ще ви предстои и най-важното е да се усмихвате, колкото и да не ви се иска.
Благодаря, че ме изтърпя, Ив! Сега искам да си направим една разходка и да вдишаме красивия ден. Тръгвай с мен…
Тази снимка е от снимачна площадка на която попаднах в една от лондонски улиците през май 2019
Портобело Роуд една от най-известните лондонски улици по която едно време се продаваха антики
Една от улиците на Лондон Сити привечер
Това е първата снимка която направих от височината на фар с изглед към Ламанша
Първата ми среща с вятърни мелници които се намират в Есекс
Никога не пропускам хубава и вкусна храна
Най-страшнана и вълнуваща среща която ме разтърси до мозъка на костите ми и ме накара да се моля горещо за живота се до днес като се сетя и ме побиват тръпки
А тази снимка я направих защото говори сама за себе си
Благодаря ти за тази среща! Бъдете здрави!
Интервюто и разходката направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК "Многоточие"
