Стоя в средата на везна, която се люлее и не измерва нищо. Но вярата на близките ми ме изпълва и може би моята везна затова не взема страна.
Затова... нека „Повестта на едно хлапе“ е за вас!“
Това са думи на авторката Сабрина Багрянова, които ни приканват към един поетичен свят, където животът е такъв, какъвто е – с мирогледа и жаждата на едно момиче, благославящо времето за обич. Момиче, което неизбежно порасна и построи свой храм, сякаш с шепи пясък – хлапето от последния чин.
Там ще бъде и днешният ни разговор – на последния чин, мястото, където всички можем да се връщаме мислено и да говорим с детето в нас.
Добре дошла в „Откровено за вас“, Сабрина!
„За теб, хлапе!“, това написа във фейсбук, когато обяви на всички твои приятели, че първата ти книга „Повестта на едно хлапе“ е факт. Защо е нужно понякога да се наричаме сами хлапета?
Обръщението ми беше към хлапето, което даде началото на творчеството ми. То започна да пише и мечтаеше да покаже стиховете си един ден. С времето пораснах и отказах да издавам произведенията си. И именно затова е хубаво да се връщаме към хлапето в нас, защото то винаги е там и продължава да мечтае. Хлапето е онова дете в нас, за което всички говорят и ни съветват да не го гоним.
„Студ пронизващ и мъгла
вселили са се във душата.
Животът се превърна във игра,
в която търсим края на дъгата…“ Това пишеш в едно твое стихотворение. Какво има в края на дъгата и може ли един край да се превърне в начало?
Идеята на стиха е да покаже на хората безнадеждността на стереотипния свят, който сме си създали. В израстването си се сблъсках с истинския свят и хората в него, което по един или друг начин ме подразни и оттам дойде вдъхновението за този стих. В детските приказки и анимационни филмчета често се споменава, че в края на дъгата има купа със злато и героите все я търсят и все не я намират. В стихотворението ми краят на дъгата е различен за всеки, според това какво той е определил за щастие и красота, но често хората си създаваме илюзии и гоним нещо, което не съществува.
Животът определено не е песен, но можем ли да живеем песенно, а и по детски?
Естествено, че можем. Дори е препоръчително. В ежедневието се сблъскваме постоянно с премеждия. Постоянно водим битки и се борим за нещо. След като животът не е песен, то ние трябва да пригласяме, за да създадем баланс. В противен случай забелязвам, че нещата отиват в крайности. Държа на баланса и смятам, че хубавото и лошото са най-добри приятели.
Кои са твоите различни приятели?
„Моите различни приятели“ е стихотворението, в което най-ясно откривам хлапето. Обичам го! Всъщност приятелите ми в него не бяха нито различни, нито приятели. Там посочвам себе си като различна. А под приятели визирах всички познати връстници, които ме заобикаляха. Имах такъв период в детството си и този период роди поета в мен.
Според теб на какво разстояние е тъгата? Кога е най-близо, и лекува ли се тя чрез поезия?
Тъгата е чувство, от което всеки иска да избяга. Както казах и по-рано – държа на баланса. Винаги съм харесвала и онова, което се смята за неприятно, дори грозно в живота. Определям тези неща като катализатор, който, ако добавим в реакционната смес, могат да ни тласнат напред с пълна скорост. Отделяйте катализатора след протичане на реакцията, задължително!
Красотата на живота е навсякъде и усмивката ни издава, когато я усетим или видим. Ако затвориш сега очи, кое е най-красивото място, което определяш като такова в твоята поезия и това извън нея?
Обичам да съм сама или в компанията на малко хора. Обичам уюта и умея да си го създавам. Колкото и клише да звучи, виждам някое тихо място с малкото хора, чиято компания ми е напълно достатъчна. Дори виждам старите мебели и мъждивото осветление.
Помниш ли първата усмивка на първия прочел твое стихотворение? На кого беше тя?
Винаги го казвам. Това е майка ми. Няма какво повече да кажа, освен, че ѝ благодаря за всяко чувство, което е събудила у мен. И най-вече за вярата.
А кои са авторите, които те вдъхновяват. Коя е книгата към която искаш да се връщаш отново и отново?
Когато започнах да пиша, се запалих и по автори. Оттогава постоянно чета и търся нови неща. От българските, всички близки знаят, че обожавам Вазов. Не го харесвам, защото е патриархът на литературата ни, а защото откривам своето творчество в неговото. Харесвам ритъма на поезията му, изразяването му, речевата характеристика, римите... възхитена съм. По-късно разбрах, че сме астрални близнаци, което много ме стопли.
Книгата, която усетих лично, беше „Любов“ на Елиф Шафак. Преди да я прочета, се запитах „Защо заглавието не е друго?“, защото думата „любов“ вече ми звучеше изтъркана, дори лигава. Определено беше изгубила значението си, заради съвремието, но след прочита, не можех да сложа друго заглавие на романа. Вече гледах по различен начин на нарицателното.
Колко интересно, вчера гледах интервю с нея и всъщност тогава, пиейки кафето си, реших да направя интервю с теб.
В какво превръща любовта
едно сърце ранено и кървящо?
„Вдига го даже от пепелта,
И го превръща в красиво и изящно.“
Любовта е красиво чувство. Никой не я разбира. Няма нужда да коментирам хората, които я избягват или пък другите, които си мислят, че я има при всеки.
Всъщност вярвам, че всеки я иска, защото тя променя хората. С нея стават позитивни и щастливи. През останалото време се опитват да компенсират липсата. Би било хубаво да спрем да се самозаблуждаваме.
Не те попитах на каква възраст си започнала да пишеш, защото годините не определят дали творчеството на автора ще се харесва от читателя. Но ми е интересно на каква тема е било първото ти стихотворение и виждаш ли разлика от него до последното ти – като техника на писане, дори и при есетата ти, ти пишеш и такива. Кое те учи – животът, книгите или нещо друго?
Първият ми стих е „Моите различни приятели“. Написах го на 14 години, за да участвам в един конкурс, но не бях разбрала каква всъщност е темата. Трябваше да пиша за физически различни приятели, с което да покажа на хората, че те всъщност не са по-различни от нас. Тъй като не бях разбрала темата правилно, просто написах каквото чувствах в този момент. Не участвах в конкурса, но продължих да пиша.
Точно когато събирах стиховете за стихосбирката забелязах рязката промяна в тях. Забелязах периодите от израстването ми как са ме променили, а това се е отразило в творчеството ми, но аз дори не съм усетила.
Вдъхновявам се от всичко, на което мога да попадна в ежедневието си – книга, събитие, разговор, филм, песен. Най-често пиша, когато се чувствам зле емоционално и наистина мога да гарантирам, че поезията лекува.
Какво би пожелала на всички, които ще се докоснат до твоята книга. От последния чин ли ще ни го кажеш или там отвън, под небето?
Желая им любов и безкрайно здраве. Другото смятам, че върви след тях. Естествено съм благодарна, че са пожелали да се докоснат до Хлапето. То също би пукнало от щастие.
И искам да споделя две твои стихотворение „Родих се“ + „Поет“ = Родих се поет. (усмихват се)
Родих се в един прекрасен ден,
родих се с мисия за добро.
Да върна човечността във божия чест,
да науча живота, че не бива зло.
Ала вместо аз да уча него,
той просто учи мен.
Научи ме да не гледам чудно,
да очаквам всичко от всеки ден.
Научи ме да нямам вяра,
че доброто е само мит.
Въпреки това се доверявам
и страдам всеки следващ миг.
И нивга няма да се откажа,
доброто, казвам, ще цари.
То винаги ще побеждава,
ще ни учи да сме истински.
Начало, праг, врата и стъпка.
Поглед, въздишка, смях проклет.
Пеперуди и онази жалка тръпка.
Любов, превърната в поет.
Мечта, надежда и сияние.
Като млечен път, овързан в плет.
Енергия, сила, отчаяние,
грабеж на чувства всеки ден.
Мъка, сълзи и трагедия.
Изтъкани на лицето като на гоблен.
И онази режеща усмивка,
облицовката на този плен.
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК 'Многоточие"
