Срещнах я преди години, в родния за двете ни гр. Велико Търново. Така всяка наша среща и до днес има същата усмивка, както някога. Днес сме заедно тук в „Откровено за вас“. А тя е Райна Недялкова.
Родена през 1971 г. Автор на книгите „Моята изповед“, „Веселушко“, „Неугаснала жарава“, „Недоизказано“, „Промълвила тишина“, „Стъклени души“, „Целувка на сълза“, „Мечо с диабет“ ( в съавторство с Марияна Димитрова ), „Душа в бяло" (поезия), а съвсем скоро предстои да излезе десетата ѝ книга – стихосбирката „Шепот на дъжд“.
Разказът ѝ „Самотните макове“ наскоро достигна
границите на гр. Малко Търново и си извоюва Първо място в Литературния конкурс „На
следващия ден“, организиран от ИК „Многоточие“.
Участниците в конкурса
трябваше да изберат две трицифрени числа, които журито преобразува в географски
координати. Най-близкото населено място до координатите беше подтемата на
участниците.
Освен грамотата си, Райна днес държи в ръце и
сборника, който събра разкази от конкурса. А в него е и той, този, който
спечели най-силно сърцата на жури, читатели и приятели. А усмивката ѝ е все така на лицето. Навярно я виждате и вие...
Какво е усещането сега, Райна, когато държиш в ръцете си сборника „На следващия ден“, в който е и твоят разказ „Самотните макове“?
Усещането да държа в ръцете си сборника ,,На следващия ден“ е невероятно. Все едно съм прегърнала едно новородено детенце... Защото за мен всяко ново стихотворение, всеки нов разказ, всяка нова книга са мои нови ,,рожбички "... Много съм щастлива от факта, че спечелих първото място в конкурса „На следващия ден“, но още по-щастлива съм да видя разказа си в книга...
Разкажи за това как написа разказа „Самотните макове“. Била ли си в това градче?
Никога не съм била в Малко Търново, за мое съжаление... Разстоянието между Велико Търново (откъдето съм аз и където живея) до Малко Търново е голямо, а и съм нямала път натам... Надявам се, ако е волята Божия, догодина, живот и здраве, да посетя това градче...
За градчето почерпих информация от Интернет и ,,чичко Гугъл"... Там прочетох и за граничната застава и за случая със загинал граничар... Също и за легендата за Бастет – жената котка... Всичко останало и тези факти вплетох в сюжета на разказа си... Написах го за един ден... Един следобед...
А защо ,,Самотните макове" точно? Нарекох го така, защото в един от обектите на Регионален Исторически Музей – Велико Търново, където работя, Шишмановата баня в квартал „Асенов“ – Велико Търново между плочките, незнайно откъде, беше израснал един самотен див мак... И понеже работя като хигиенист... редовно се грижа за чистотата на обектите... Когато има трева, колегите пръскат... Аз случайно забелязах този самотен див мак и помолих колегите да го оставят там, без да го пръскат с отрова. И така цяло лято той цъфтя, вятърът полюшваше нежните му камбанки и сякаш ми благодареше... Оттам реших да озаглавя така разказа си. Нищо, че моят мак беше самотен и само един. В разказа ми маковете станаха два самотни диви мака, символ на обичта и на душите на двамата ми героя...
А кое е това, което те вдъхновява в гр. Велико Търново? Може би болярските утрини?
Вдъхновява ме всичко... И болярските утрини, и калдъръмените улички, и тесните сокаци и накацалите къщи като нагиздени моми, които една над друга надничат... И спомените за детските ми дни, и историческите забележителности. Все пак съм родена тук, израснала съм тук и безкрайно обичам моя Търновград.
Ти си творец, който радва с поезия и проза малки и големи. Успяваш да зарадваш всеки. Не отиваш никога с празни ръце на концерти, премиери и други поводи. Наскоро дори направи коледна питка за коледния концерт на детско-вокално студио „Румина“. Има ли го доброто в нас, хората?
Знаете ли, моята душа е щастлива тогава, когато е усмихнала нечия чужда душа... Това е може би тайната за моето щастие... Обичам да усмихвам чуждите души – било с думи, било със стихове, било с малки жестове или малки подаръчета... Тайната може би се крие в уроците, които ми даваше покойният ми дядо Лазар (светлина за душата му), който ме учеше „Прави добро, а Бог вижда и пише там горе, в тефтерите си!“. И така се опитвам да спазвам съвета на дядо. Опитвам се да правя мънички добрини, с които да усмихвам чуждите души... Това е подаръкът за моята душа... Опитайте, не е трудно и не боли. Правете мънички добрини и ще усетите как ви се усмихва сякаш целият свят!... И ако трябва да отговаря какви са съставките за моето щастие – да правя всичко с любов! Иска ми се първата съставка да е здравето, защото то е най-ценното нещо... И да го забъркаме с много обич, към близки и непознати дори, любов към ближния – неподправена и чиста, искрена и безкористна... И без да чакаш отплата... Защото, повярвайте ми, че Бог наистина вижда и връща стореното добро под една или друга форма... И то се връща към теб рано или късно... Затова се опитвайте да бъдете добри, да правите мънички добрини, да внасяте радост в чуждите души, за да е слънчево на вашите души и да ви се усмихва целият свят...Повярвайте ми, не боли!
Коледа е близо. А покрай светлия празник сякаш се появява и благотворителността. Ти се отзоваваш цяла година на нуждаещи се, помагаш на много хора, имащи нужда от средства за лечение. Даряваш от сърце… Има ли дума, според теб, която би ни обединила всички. Която да е като вълшебна песен, и изпеем ли я заедно, да станем по-добри?
Не знам има ли дума, която да ни обедини... Да бъдем по-добри, не само по Коледа... Думата може би е ЧОВЕЧНОСТ... Или пък ЛЮБОВ...
Да, нужно е да ги даряваме по-често. Кое от твоите стихотворения чувстваш като най-специално за теб. Посветено ли е на някого?
Знаете ли? Аз обичам всички мои „рожбички“ (така наричам моите стихове)... Те са като мои дечица и не мога да ги разделя кое е по-любимо от друго... Може би едно от най-любимите ми е стихотворението ,,Промълвила тишина", дало заглавие на една от моите стихосбирки... Посветено е на един мъж, който и до днес остава моята несбъдната обич, моята болка и рана, и когото, за мое съжаление, нямам до мен в нелекия си, но, повярвайте ми, свиден и хубав ЖИВОТ... Хубав, макар и понякога горчив, защото вече 35 години живея с моя неканен гост в живота си – диабет тип 1 (инсулинозависим)... И колкото и да ми е трудно понякога, колкото и да се чувствам сама, душата ми е щастлива, защото знам, че там някъде съм усмихнала поне една чужда душа! И това ми стига, за да съм истински щастлива.
Какво искаш да се случи утре, на следващия ден, когато Райна ще се събуди отново с усмивка?
Утре, на следващия ден... Искам да се събудя и да чуя новината, че човечеството е победило завинаги диабета... Искам да няма войни, да няма бедни хора, да няма деца без родители, да няма хора, бягащи от войните и мизерията в собствените си страни в чужди, непознати страни. Искам всички да бъдат добри. Искам да няма болести и глад... И просто да се обичаме.
Благодаря за тази среща за „Откровено за вас“ и ИК „Многоточие“. Пожелай нещо на твоите читатели?
На моите читатели, на моите приятели и неприятели, на всички хора – първо пожелавам здраве! Защото то е безценен дар от Господ. Ценете го, пазете го... И за всяко утре не губете надежда! Вярвайте в доброто! Усмихвайте се, и както ми каза моята руска приятелка Ника при моето мечтано пътуване преди 3 години в Москва: „Не бързайте! Пред вас е вечността!" И винаги правете онези ваши мънички добрини, за да усмихнете чуждите души... Тогава, повярвайте ми, ще бъдете истински щастливи...
Светли рождественски празници на всички!
Бъдете здрави и благословени!
Снимка: личен архив
