Дебютният сборник на Кирил Димов се откроява с трогателни разкази, които ни потапят в света на обикновените хора от българското село.
„По селските друми“ не е само поглед към миналото, но и учение за решителността и волята да се преодоляват трудностите, дори в най-тежките времена. Авторът е успял да създаде емоционално наситени истории, които подчертават значението на човешката доброта, но и най-доброто от човешката природа. Той ни напомня за стойността на простите неща в живота.
Книгата е издание на ИК „Многоточие“ и излезе от печат в първия ден на август, за да събере не само от топлината на лятото, но и да множи тази на неговите читатели, които и в есенните и зимни дни ще си спомнят за докосването с „По селските друми“.
Разговорът ми с Кирил Димов протече сега, в същия този август, в който се раждат много крилати книги, такива като неговата, умеещи не само да се озоват в домашните ни библиотеки, но и да продължават да напомнят за полета и докосването на думите. Вдъхновен от новия ден, той създаваше нов разказ в града, разположен на два бряга на река Марица – Симеоновград.
Той е Кирил Димов, на 29 години и е от Симеоновград. Завършил Езиковата гимназия в гр. Хасково. После е продължил образованието си във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ с бакалавърска степен по Политически науки. Веднага след това през 2020 г. е завършил и магистърска програма по Българска филология отново във Великотърновския университет. През 2023 разказът му „Гост“ е отличен с Втора награда в Националния литературен конкурс „Янаки Петров“ – гр. Средец. В момента работи като педагогически съветник в ОУ „Иван Вазов“, гр. Симеоновград.
Добре сте дошъл в „Откровено за вас“, г-н Димов!
Каква беше вдъхновителната идея зад създаването на „По селските друми“? Защо избрахте да разкажете истории, центрирани около българското село и неговите хора?
Радвам се, че съм ваш гост.
Вдъхновението идва ненадейно. То е едновременно и енергия, и сила, и не се влияе от време, място или ситуации. Преди малко повече от година написах първия си разказ „Цветя“ и няколко дни по-късно вече имах в главата си и сюжетите за следващите няколко. До този момент не бях писал проза и за мен самия също беше интересно и вълнуващо какво ще се роди от тези идеи. Няколко месеца по-късно имах готови шест разказа и още тогава взех решение, че когато напиша и дванадесетия, ще ги събера, за да ги издам в сборник.
Не съм търсил умишлено тази тема, тя сама ме намери. След като написах „Цветя“ разбрах, че тази тема за мен е извор, от който черпя вдъхновение. А защо всички истории са свързани с българското село, то защото селото за мен е онзи умален модел на света, онзи център, който носи всичко, което ни е необходимо, стига само да имаме очи, с които да го видим, и сърце, с което да го усетим.
Какви предизвикателства срещнахте при изграждането на героите във Вашите разкази? Как успяхте да ги направите толкова реални и вълнуващи за читателите?
Когато тръгвах да пиша някои от разказите, то героите вече бяха „будни“ в главата ми и само чакаха момента, в който ще тръгнат да се „разхождат“ по селските друми. Не съм срещал някакви трудности по пътя на изграждането на образите в дванадесетте произведения, но един от разказите постоя известно време на пауза, защото исках да пресъздам по-ярък, по-силен и запомнящ се образ и мисля, че се получи – говоря за разказа „Добрина“.
Самият аз, докато пишех някои от диалозите, също се вълнувах и тайно се надявах някой ден и читателите, държейки книгата, да почувстват същото. И сега, когато получавам обратна връзка, разбирам, че съм постигнал това, което ми носи много удовлетворение и радост, че съм успял да развълнувам четящите.
Какво е посланието, което бихте искали да предадете на читателите си чрез „По селските друми“? Какво вярвате, че можем да научим за човешката природа и характера от Вашия сборник?
Посланието е много просто: Да не спираме да вършим добрини!
Без значение от какво естество ще е направеното добро, без значение за кого. Не е важно и финансовото измерение, а това да вършим добро и да помагаме, без да чакаме нещо в замяна. Може да звучи тривиално, но вярвам, че това е едно от нещата, които всеки един от нас може да върши, стига само да поиска. Живеем във време, в което може да изберем да бъдем каквито си поискаме, но нека на първо място бъдем добри!
Човешката природа е тайнствено място. Място, което може да приюти много чувства и емоции, но ние сме тези, които позволяваме на кои от тези чувства и емоции да получат ключа, с който да излязат. Както и в „По селските друми“ вярата, доброто и надеждата не спират да намират път, дори когато е трудно. Защото колкото и разнолика да е човешката природа, онова посятото вътре в теб, винаги намира начин да излезе и да покаже, че има непреходни неща като род, семейство и добро.
Вашата работа като педагогически съветник влияе ли върху писането ви? Има ли моменти или истории от училището, които са Ви вдъхновили за разказите в „По селските друми"?
Обичам работата си и освен като педагогически съветник съм работил, и като учител и вярвам, че когато човек влага цялата си енергия в дадено нещо, то резултатът е винаги положителен – било то в работата, в любимото занимание или пък във взаимоотношенията със семейството и приятелите. Ако трябва да бъда честен – вдъхновението ме е намирало в училище, но не е било свързано със конкретна ситуация, ученик или колега.
Как според Вас разказите от книгата Ви могат да бъдат използвани в образователния процес? Виждате ли връзка между тях и проблемите, с които се сблъскват днешните ученици?
Образованието днес е процес, който постоянно променя своя облик и това е съвсем закономерен процес. Смятам, че всички, които работят в сферата на образованието носят на плещите си нелекия товар постоянно да надграждат, развиват и показват своите знания и умения, но и същевременно с това да пазят и да посяват у децата онези ценности, които са в основата за изграждането на учениците в млади, добри и успешни хора. Както и в голяма част от разказите вярата и добрите дела винаги намират път, колкото и трудна и нелека да изглежда дадена ситуация. И тук може би се крие отговорът на въпроса дали има връзка – в този смисъл те могат да бъдат използвани именно с тази цел – да покажат, че когато не виждаш изход и светлината е покрита от непрогледна тъмнина, има нещо, което можеш да направиш, а именно да вярваш и да се надяваш. Защото вярата е светулката, която озарява и най-тъмните нощи, а както знаем, преди зазоряване е винаги най-тъмно.
Какво е Вашето мнение за значението на литературата в развитието на децата и младите хора? Как тя може да помогне на учениците да разберат и осмислят важните житейски уроци?
Литературата е учебният предмет, който има силата да покаже на подрастващите различни светове, без дори да напускат класната стая. Българският език и литературата са онези фарове, които осветяват пътя и показват различните изпитания, пред които човек неизменно ще трябва да се изправи, но когато има знанието и усета за непреходните неща като надежда, смелост и непреклонен дух, то тези изпитания ще бъдат просто поредното стъпало от стълбата, наречена живот. Думите са най-силното оръжие, което притежаваме и трябва внимателно да ги използваме.
Каква роля играят трагедиите и новите начала във вашата книга? Вярвате ли, че те са неизбежна част от човешкия опит и как те формират личностите на Вашите герои?
Човешкият живот е нишка, вплела в себе си всичко - и хубавото, и не чак толкова хубавото. Трагедиите, които съдбата поднася на героите от сборника са онази крачка, която дълго време са отлагали да направят. Те са ров, който няма как да бъде заобиколен, а трябва да се премине, за да стигнат до другата страна на пътя, до следващия етап от техния живот. Чак когато тези изпитания са останали някъде далеч зад тях тогава идва и новото начало. Новото начало, което няма да носи товара от миналото и ще има силата, а и вярата, че по пътя напред ще среща повече добро, отколкото лошо. Така че, трагедиите и новите начала на героите от книгата са две страни на една и съща монета, в един момент монетата ще се обърне от едната страна, а в следващия на другата – и да, те са част от живота като всеки от нас има силата да реши как да ги използва, за да стане по-добър вариант на самия себе си.
Виждате ли паралели между историите в книгата ви и ситуациите, пред които са изправени хората в селата, засегнати от пожарите в днешно време? Смятате ли, че сегашните събития могат да се превърнат в основа за нови разкази, които да допълнят „По селските друми“? Ако да, какви нови аспекти на живота в българското село бихте искали да изследвате?
Да, има паралели между историите в книгата и реалните ситуации, на които ставаме свидетели това лято. Пожарите и горещото време са само още един щрих към всичко онова, което преживяват хората, живеещи в селата и по-малките населени места. Но въпреки това те продължават да ни показват как да живеем въпреки несгодите и да ни учат на воля и дух за борба. Мъдростта и смелостта, които извират от тези хора са елементи на вдъхновение и за голяма част от персонажите в „По селските друми“, които съм се опитал да предам и на „хората, живеещи в селото“ от моя сборник.
Почти сигурно е, че това, което се случва около нас може да даде основа за нови разкази, а това, което ще добавя като нов аспект най-вероятно ще бъдат изпитания, породени от природата, тъй като във вече излезлия от печат сборник тази тема не е застъпена, а със сигурност има какво да се разкаже по нея.
Смятате ли, че учениците могат да се идентифицират с героите от Вашите разкази? Какви послания бихте искали да предадете на младите хора чрез тези истории?
Да, мисля, че както учениците, така и останалите могат да се припознаят в някои от героите ми. Това беше и една от целта ми – да напиша герои, които са толкова близо като усещане, преживявания и мисли до този, който чете, че да съумее да припознае в тях свои близки, приятели, та дори и себе си. Главното послание е да научим сърцето си на вяра, че най-хубавото тепърва предстои и да бъдем добри, дори когато самите ние имаме лош ден.
Пожелайте нещо на читателите!
Пожелавам им никога да не губят надежда, да вършат добрини, защото направеното добро никога не се забравя, и да мечтаят силно, защото пък само сърцето притежава ключа, който може да отвори вратата, наречена мечта!
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова
*Още от Кирил Димов очаквайте в брой 3 на списание „Светофари“:
https://www.facebook.com/profile.php?id=61557877136069Книгата „По селските друми“ може да заявите с автограф и послание тук:
https://www.facebook.com/profile.php?id=100000478322717
"Селото вече заспиваше. Нощта бавно и нежно прегръщаше къщите и полята. Луната започваше своята среднощна пролетна разходка. Баба Петра се приготвяше за сън. Провери дали е заключила вратата, спусна завесите и с малки стъпки се отправи към леглото. В този миг чу силно потропване по пътната врата. Сърцето ѝ заби силно. Кръвта ѝ се раздвижи. Тъмни мисли преминаха през главата ѝ, но бързо се съвзе.
От дълги години делеше малката къщичка със самотата. Бяха си станали близки. Старата жена си нямаше никого, остана сам-самичка да пази дом, вещи и спомени. Спомени от минало време. След като си върна контрола върху тялото, реши да излезе и да види кой нарушаваше тишината по това време.
Тръгна уверено към тежката дървена врата. Като я приближи, се провикна силно:
- Кой е? – викна старицата и уплаши кучето, което започна неистово да лае.
– Моля Ви, отворете! – отговори от другата страна сладък, мек глас.
Петра повдигна резето и отвори голямата порта. Вдигна глава и онемя. Пред нея се озова непозната млада жена, която досущ приличаше на дъщеря ѝ. Обля я сякаш вряла вода, а гласът ѝ избяга далеч, все едно никога не беше продумвала. Жената срещу ѝ беше вперила огромните си лешникови очи в нея, а топлият пролетен вятър разстилаше тъмната ѝ коса около лицето.
– Моля Ви, не искам да Ви плаша или тревожа, искам да помоля да остана до сутринта при Вас… – преглътна тежко.
– Ако е удобно, разбира се – каза бавно и на пресекулки с пресипнал глас младото момиче.
В този миг баба Петра се освести и най-накрая продума.
– Откъде идваш, момиче, какво правиш по това време по пътя? – питаше и не спираше в главата ѝ да се появява образът на Румяна, единствената ѝ дъщеря, която не беше до нея в старините ѝ.
– Колата! Колата се развали, виждате ли я? Ето там по-нагоре е – отвърна ѝ непознатата.
Баба Петра присви очи, зарея поглед напред и в далечината успя да види образ на кола.
– Сама съм, прибирам се от съседното село, изминах тридесетина километра и колата спря. Не можах повече да я запаля. Обадих се на съпруга ми и каза, че тръгва, ама чак от София. Страх ме е да остана сама в колата, затова почуках на вашата врата, но ако не можете, ще отида до колата и там ще го изчакам – и изчака няколко секунди, за да чуе решението на баба Петра, която все още не можеше да разбере какво се случва с нея, какви шеги си правеше с нея съдбата..."
Из разказа "Гост" от сборника "По селските друми"
