Той гледаше звездите денонощно,
но най-обичаше изгрева.
Местеше своето столче,
така, че да може да вижда изгрева,
и понякога го гледаше по 24 пъти.
Поливаше своята роза.
Кокетна, нетърпелива, претенциозна.
Един кратък ден той тръгна.
Обиколи съседните планети.
Срещна крале, пазители на нощните лампи,
Всякакви възрастни.
Най-дълго се задържа на Земята.
Там срещна пустинната лисица.
Потъват ръцете на вятъра
в бездната на тишината.
Той вдишва аромата на пустинната роза,
само тя е способна
да предизвика мираж.
И се сеща за дома.
Невидимата истина е,че просто трябва да обичаш своята роза...
автор: Десислава Цветкова, гр. София
Из сборника "Невидими истини"
