Човек е цял, когато престане да се преструва.
Днес ви срещаме отблизо с Дебора Йорданова – писател, учредител на Съюза на младите писатели в България и вечен мечтател. Тя е от онези автори, които вдъхват живот на думите така, че емоциите и мислите да се превърнат в истории, докосващи сърцето и разширяващи вътрешния хоризонт.
Съвсем скоро предстои да излезе от печат новата ѝ книга „Маските на душите“ – среща между поезия и фрагментарна проза, която разкрива най-тихите и най-истинските човешки състояния. Това не е книга за външните събития, а за вътрешните движения – за онези мигове, в които любовта, страхът, загубата и надеждата говорят по-силно от думите.
Текстовете не търсят ефектност. Те впечатляват с умението да назоват онова, което често остава премълчано: тишината след раздяла, спомена за докосване, усещането за дом, който е човек, а не място.
„Маските на душите“ проследява пътя към уязвимостта като форма на сила. Любовта тук е преживяна – като процес, който разрушава защитите, за да отвори пространство за смисъл и промяна. Това е книга за читатели, които не търсят готови отговори, а разпознаване. За онези, които вярват, че литературата е място за среща – с другия, но най-вече със самите себе си.
Какво разкрива авторката за себе си и за книгата – ще прочетете в разговора по-долу.
Бихте ли споделили как се роди метафората „маските на душите“ и какво стои зад нея като вътрешна идея?
Метафората за „маските на душите“ се роди още по време на обучението ми в киноакадемията. Имахме задача да изградим и изиграем образ по картина, а аз избрах творба, много близка по усещане до тази на корицата на книгата. Когато влязох в ролята и за миг станах някой друг, осъзнах колко трудно е да носиш чужда идентичност. Но още по-трудно се оказва да бъдеш истински себе си. Човек сякаш винаги стои някъде по средата – между това, което е, и това, което показва. По-късно срещнах хора, които дори не бяха по средата, а напълно изгубени зад собствените си маски – толкова фалшиви, че страдаха от тях. Именно от тези наблюдения и преживявания се роди идеята за „маските на душите“.
Каква е най-силната емоция, която движи тази книга?
Най-силните емоции, които движат тази книга, са любовта и страхът – и вечното колебание между тях.
Какво остава скрито зад ежедневните роли и как литературата помага да бъде разкрито?
Зад ежедневните роли често остава скрита уязвимостта на човека – страхът да бъде истински и да не бъде приет такъв, какъвто е. Хората се прикриват, защото маските създават илюзия за сигурност. Литературата обаче има силата да сваля тези маски. Тя дава пространство, в което истината може да съществува без осъждане, позволява на читателя да се разпознае в чуждата болка и да приеме собствената си. Чрез думите ставаме по-смели да погледнем навътре и да разкрием онова, което в живота често крием.
Как разбирате уязвимостта като форма на сила в контекста на Вашите текстове?
Уязвимостта е сила, защото разрушава илюзията за контрол. В моите текстове тя е път към осъзнаването и свободата – когато човек приеме собствените си страхове и рани, той вече не е техен пленник.
Какво означава човек да бъде „видян“ в истинския смисъл на думата?
Да бъдеш „видян“ в истинския смисъл означава да бъдеш приет такъв, какъвто си – без маски, без роли и без нуждата да се доказваш. Това е усещането, че можеш да съществуваш автентично и въпреки това да бъдеш разбран и приет.
Какво Ви насочи към фрагментарната проза и поетичния изказ като форма на изразяване?
Не съм тръгвала съзнателно към фрагментарната проза и поетичния изказ – просто пишех. Имах нужда да излея емоциите си, без да ги ограничавам във форма или жанр. Нямах предварителна представа какво ще се получи, но това е и начинът, по който живея – първо действам, водена от вътрешния импулс, а после осъзнавам и приемам последствията от действията си.
Как любовта присъства в книгата – като чувство, като процес или като вътрешна трансформация?
Любовта присъства в книгата като всичко изброено. Тя започва като емоция, но неизбежно те повежда през дълбок вътрешен път, в който се променяш. Неслучайно любовта е най-силната емоция – тя има силата да ни разрушава, пренарежда и изгражда отново.
Какво е мястото на отсъствието в любовната Ви поезия?
Мястото на отсъствието в любовната ми поезия е важно, защото липсата на нещо ценно ни кара да осъзнаем защо го желаем толкова силно. Когато разберем, че е част от нашия път и осъзнаем неговата стойност, но то вече не съществува в реалността, се открива едно празно пространство. Именно чрез него можем да се обърнем към себе си, да запълним собствената си липса, да се почувстваме цели и да се разширим.
Как пишете за болката, без да преминавате към патос или излишна драматизация?
Не придавам прекомерно значение на болката, а се опитвам да се уча от нея. За мен тя е просто една емоция, необходима за израстването ми. Понякога дори усещам радост в страданието, защото знам, че след като премина през него, ще сътворя нещо красиво – нещо, което може да бъде от полза и за другите.
Как функционира времето във Вашата книга – като хронология или като емоционално преживяване?
В книгата времето функционира хронологично – всеки текст е преживян в реда, в който се е случил. Има ясна хронология, макар че на пръв поглед емоциите изглеждат хаотични. Когато видях завършения вариант, осъзнах колко красиво съм подредила този емоционален поток.
Какво се случва, когато героите „прескачат години в един дъх“?
Когато героите „прескачат години в един дъх“, те преживяват живота си концентрирано и интензивно. Минават през важни моменти, уроци и трансформации, без да се задържат в детайлите на времето. Това позволява на читателя да усети същината на израстването им, емоционалния им път и промените, които ги оформят.
Тази година ми показа, че мога да изживея няколко живота за кратко време.
Как думите подреждат вътрешния хаос според Вашия творчески опит?
Думите подреждат вътрешния хаос, защото едва когато прочета готовия и редактиран текст, разбирам през какво съм преминала. Те ми помагат да осъзная защо са се случили определени неща, какви емоции са преминали през мен и какво все още трябва да оставя в миналото. Думите ми дават ясни знаци за това как да продължа напред с повече мъдрост. Когато пиша, подреждам живота си.
Какъв читател си представяхте, докато пишехте тази книга?
Докато пишех тази книга, си представях читатели като мен – хора, преминали през тежки уроци и вече научили нещо от живота, но и такива, които тепърва се сблъскват с реалността и собствената си истина, която често се различава от общоприетото. Исках да им покажа, че да си различен означава да си уникален. Никой не може да бъде теб, и именно затова трябва да се гордееш, че си себе си.
Пожелайте нещо на читателите.
Пожелавам на читателите ми да не приемат нищо лично, да бъдат истински себе си и да не се вълнуват от чуждото мнение. Да знаят кои са и защо са тук на Земята, да се учат от живота, а не да страдат. И винаги да избират любовта преди всичко.
Интервю на Ивелина Цветкова
Можете да заявите книгата с послание и автограф тук:
https://www.facebook.com/debora.naidenova
