Днес ще ви представим една много интересна личност, защото нейното творчество е толкова наситено, а в същото време звучи като една красива симфония, сътворена от думи и музика. Малко е да кажа музикант, защото тя е първата жена концертмайстор на Русенска филхармония. Но нека тя сама да ни разкаже, дори може да обиколим с нея света, защото не са малко държавите, в които е била на турне. А повод за нашия разговор е книгата ѝ „Изплакани разкази“ (изд.„Многоточие“), която излиза от печат след броени дни.
Тя е Нина Стоянова – родена в гр.Русе, израснала в семейство на професионален музикант. Завършва средно образование в Музикално училище „Проф.В.Стоянов”, а по-късно и висше в МА „Проф.П.Владигеров” – София със специалност цигулка. Работи и досега като концертмайстор, създава Студио за музика „Пристис”, прави множество концерти и записи със състава си, гастролират в Италия, Румъния, Германия. По-късно работи в Софийска Опера като концертмайстор и в Софийско музикално училище като преподавател по цигулка и камерна музика. Носител на престижното отличие „Златна лира“ на Съюза на музикалните и танцови дейци. Пише основно разкази. През 2015г. получава втора награда на конкурса „Ирелевант” – София, за образа на Елица от едноименния разказ.
Нина, за мен е чест да стоя пред професионален музикант, който освен, че претворява музика, но и се занимава с литература, кое сложи началото – музиката или писането? Какво те накара да прегърнеш цигулката, разкажи ни за първата си цигулка и за първия разказ, написан от теб.
Разбира се, че първо е цигулката, започнала съм да свиря на 5 годинки, баща ми е избрал този инструмент и когато съм го питала защо точно „цигулка”, ми отговаряше, че това е най-красивият инструмент. Да, това е така, но освен, че е труден и изисква много часове работа, цигулката е особено ревнива. Тя иска изцяло отдаване, и тя се отдава на ръцете, които свирят на нея, но ако само за ден или два я пренебрегнеш, трябва да очакваш „сърдита” цигулка – или не звучи добре, или ти спъва пръстите… Но то май е така с всичко красиво в живота.
А първият ми разказ е написан в плевенската болница в кардиологично отделение – сърцето ми се беше уморило и се наложи да полежа, тогава написах една история, разказана ми от моя позната докато пътувахме от София за Русе. Това беше нейният живот. Много ме заинтригува, а и тя не ми го представи последователно, а оттук-оттам. Знам, че дълго след тази среща сглобявах пъзела, минаха 4 години и тогава се появи този разказ. Бях сама в болничната стая и пишех с химикал на някаква тетрадка, по-късно го преработвах няколко пъти, но знам, че се хареса на моите читатели.
Цигулката е най-малкият инструмент от щрайховите инструменти, а толкова много неща може да ни разкаже. Има една загадъчност в нея и сякаш изплаква понякога толкова тъжно, че ми се е случвало да се просълзя. Такива ли са и разказите ти в новата ти книга „Изплакани разкази“. Аз зная – като редактор на книгата – но подскажи на читателя.
Да, разказите ми са „изплакани”, в тях има тъга, нежност, усмивки, самота, безизходност, гняв, сълзи, но като че ли винаги в един момент настъпва просветление, дори и в най-тежките човешки съдби – аз самата вярвам в това просветление. А и никой не ни е обещавал да ни бъде лесно и щастливо, нали? Животът е една супена лъжица горчив сироп за кашлица, която трябва да изпием, за да оздравеем, все пак…
А кои са твоите учители писатели и предизвикват ли те по някакъв начин да се надграждаш, защото аз усетих израстване с всеки следващ разказ в книгата ти. Знаеш, при писането е така, както и при музиката. А аз мога да нарека книгата ти песен, започваща с тихо звучене със заглавието „Разказ без име“, а сетне усетих динамика и множество акорди от самия живот. Може би оркестърът, който звучи се нарича „Живот“, с всичките герои в него?
От малка обичах да чета и имам спомен как всяко лято на море с майка и татко винаги носех няколко книги. И до сега често препрочитам писателите, творили по време на двете световни войни – Хемингуей, Фицджералд, Стайнбек, до ден днешен по-съвършена проза от тая на Селинджър – „Семейство Глас. Девет разказа” не съм срещала, обичам Х.Бьол – „Възгледите на един клоун” е любимата ми книга, а от родните писатели – всички. Много ме респектира интелигентността на Д.Димов, Е.Станев – неговата „Търновска царица” напр. е шедьовър на разказваческо майсторство.
Много са писателите, които обичам, трудно си намирам добри според моите критерии от съвременните чужди, признавам, като че ли в това отношение българските писатели все още не са продали таланта си на Дявола и не са се превърнали в търговци, тази духовност ме крепи.
Писането е самотно занимание. Точно толкова колкото и свиренето на цигулка. Когато свиря аз съм един посредник между гения-композитор и публиката, а когато пиша – открехвам вратата на моето „аз” с думи. Близки са двете занимания и искат много отдаване. Имала съм дни наред, в които пиша разказ и денем, и нощем, те са пред мен, моите герои, и не ми дават миг покой докато не го завърша. Понякога се смея на себе си – откъде се появи тази обсебеност (усмихва се).
Моите разкази показват живота от различни ъгли – на успелия, на неуспелия, на тъжния, на малкия, на големия – винаги ми е било интересно как реагира човек, попаднал в различни ситуации.
Имаш ли си своя молитва за обич и има ли нужда светът от такава? Разказът „Молитва за обич“ в книгата ти силно ме докосна.
Този разказ е един от най-харесваните, обичам го, разбира се, мисля, че молитва за обич всеки човек си има, просто невинаги я осъзнава. Такава молитва е без думи – тя се реди от душата. А светът без такава молитва е обречен, без обич не се живее.
Музиката често присъства в разказите ти. Как би определила цялостното си творчество в четири струни и какво заглавие би му сложила?
Цялото ми творчество в четири струни? Този въпрос ме затрудни, признавам. Бих го нарекла изстрадано творчество, няма произведение, което да съм изсвирила и да не е минавало през сърцето ми. Когато свиря операта „Мадам Бътерфлай” например, в последно действие малката Чо Чо Сан изважда семейната кама, на която има надпис: „Ако не можеш да живееш с чест – умри с чест”. Музиката на Пучини в този момент е толкова драматична, винаги плача, случвало се е да свиря тази опера 90 спектакъла един след друг – 90 вечери плача на това место. Не може нещо толкова дълбоко преживяно да не даде отражение и в литературното творчество, духовните нишки са свързани и се допълват в различните измерения.
А малка ли е нощната музика или не? Има хора, които израстват без обич, без милувка, както е Нестор, един от героите в книгата „Изплакани разкази“.
Нестор е един от любимите ми герои. Какво би могъл да направи с живота си един такъв човек – лишен от радост и топлота, но ето, че попада случайно (а може би не съвсем случайно) в една непозната среда и се оказва, че неговата душа е жадна за духовна красота, нещо, което никой не предполага, най-малко той самият. И той пие от тази благодат с пълни шепи, като омагьосан. Докоснат от нея обаче, за него възниква въпросът – на кого да предаде тая красота? Интересното на този разказ за мен е, че е писан на едно дълго турне в Испания. С една колежка си правехме мини конкурси (когато пътуваш по 7-8 часа на ден в продължение на три месеца, какво да правиш), едната от нас задаваше темата и след седмица се събирахме и си четяхме разказите. Тя зададе тази тема с „малката“ нощна музика, именно защото този гений Моцарт я е нарекъл „Малка нощна музика”, а тя и до днес остава една ненадмината творба. И както се вижда в разказа, това е музика, изпратена ни от космоса, която със своето съвършенство и обаяние е способна да преобрази всичко, до което се докосне.
Кое е твоето място, което ти дава вдъхновение и ноти за радост. След като си посетила толкова много държави по света, с по-красива песен ли би определила родното или е един изплакан разказ и тъжен събирач на мигове.
Родното остава най-скъпо и най-истинско. Да, наистина обиколих много държави и континенти, любувах се на прекрасни човешки творения, на природа, но родното е ненадминато. Не бих могла да се определя като тъжен събирач на мигове – всъщност така исках да нарека първата си книга (как ли го разбра), по-скоро – събирач на мигове. А дали „тъжен” – това читателите могат да кажат. Мисля, че моите изплакани разкази са усмивка през сълзи, слънце след буря, дъга след пороен дъжд.
Радостта е толкова красиво усещане. Радостен миг ще имат и твоите читатели, приятели, колеги, както и ти – с отпечатването на първата ти книга. Пожелай на всички хора, които ще се докоснат до нея, това, което си оценила, че е богатство в сегашното ни време.
Нашето време е толкова противоречиво и за един ден на човек му се случват неизброимо много неща, които пораждат объркани емоции. И в такива дни да запазиш духовното в себе си, според мен е най-висшето постижение за всеки човек. Много, много е трудно, но е възможно. Мисля, че истинският, точен и верен съдник на нашите дела това е времето. То решава кой е гений, кой трябва да бъде забравен, защо, кой не трябва, то лекува раните ни, то ни налага темпото, крачката, с която да се движим. Времето е нашето богатство.
Както един от моите герои, Крас, казва, че всеки един от нас трябва да даде време на времето…
