Когато издателството ни слага начало на приятелства, а в делата ни води любовта, се раждат книги като тази, на авторката Ирен Тодорова „И нека в делата ни води любовта“.
Открих я за разговор в майското утро на днешния ден, където делата при всички нас слагат начало на нещо ново, но и на това – да си спомняме добрите дни на миналото. А там са и думите – изречени, неизречени, написани, ненаписани… Но какво може да накара един автор да вземе бързо решение да сътвори едно пролетно гнездо с поезия, откъдето с лиричен полет да достигне до семейство, приятели, читатели, и то чрез хартия… Сега, когато се ражда дъгата и слънцето ни припомня, че по-добрите дни предстоят.
Кое е най-доброто утро, изречено на глас? Как художник може да облече така жената, че сладостта на скритото в една рокля да се усети навсякъде… На тези и други въпроси ми отговори сладкодумно Ирен. Ирен Тодорова!
Здравей, Ирен! Дебютната ти книга скоро ще зарадва всички нас. Заглавието на книгата ти „И нека в делата ме води любовта“ е едно красиво начало и ведро пожелание за самата теб, но и едно припомняне към читателя, че Тя е тази, която отключва всички заключени врати в живота ни. Разкажи ни за началото на твоя поетичен творчески път. Как изглежда ключът към едно първо стихотворение?
Здравей! Труден въпрос ми задаваш, Иве. От малка рисувам и майсторя различни предмети с удоволствие. Литературата, никога не е била за мен нещо повече от интересни книги, с които съм можела да не се разделям с часове, ако сюжетът ме увлече. Много хора пишат стихове в юношеската си възраст, при първите любовни трепети. Не съм го правила и винаги съм смятала, че римуването за мен е нещо като „висша математика“. От 2011 г. практикувам Рейки. Оттогава започнах и да стихоплетствам. Открих, че римуването е „заразно“ и че има моменти, в които е трудно да се отърся от някакво зараждащо се в главата ми стихотворение, ако не го запиша. И понеже въпросът ти беше за ключа към едно стихотворение, мисля, че ключът към всяко едно творчество е връзката ни с Вселенския разум. Някъде там се събира енергия по различни теми. Доста хора я усещат и я интерпретират по своему в творчество. Може би с практикуването на Рейки съм станала по-сетивна и към поезията, освен към изобразителното и приложното изкуство. Но не я търся, стиховете и римите сами ме намират от време на време, аз само ги записвам.
Пожеланията не спират до заглавието. Още с първото стихотворение в книгата пожелаваш на всичко около нас добро: добро утро, Небе, добро утро, Надежда, добро утро, Живот, добро утро, Любов, добро утро на всички хора… Как изглежда доброто утро на Ирен Тодорова?Добро утро!
Добро утро и на теб! Ако въпросът е за моите сутрини, мисля, че много хора могат да ми завидят за утрото. Тъй като съм творец на свободна практика и не гоня сутрин график и автобуси, си позволявам едно малко разхищаващо на време утро, което ме зарежда емоционално. Всеки ден започва с хранене на котката и кучето и после една разходка сред природата, където се радвам на чудесата, които природата създава през всеки един сезон.
Колкото до стихотворението, то е едно от първите, които съм написала през 2011 година. Тогава ми се струваше, че е просто едно стихотворение, съчинено набързо, като поздрав за хора от една група в интернет. Почти бях забравила за съществуването му, докато не се събудих една мартенска сутрин от 2021 година в Александровска болница с Covid 19. Бяха минали за мен вече най-тежките и животозастрашаващи дни от болестта. И тогава ми се прииска отново да кажа „Добро утро“ на всичко, което ме заобикаля, на Живота, на Вярата и Надеждата, на близките си, на самата себе си. Тогава усетих, че може да съм го писала преди 10 години, но това стихотворение отговаря и описва състоянието ми в момента и не е просто поздрав за „Добро утро“, а животоутвърждаващо за мен. Мога да го нарека дори пророческо, както и следващите две в стихосбирката – „Жива съм“ и „Докосна те магия“. В това утро мисля, се зароди и желанието да събера част от стихотворенията си в стихосбирка.
Ти си художник-приложник и имаш своя марка за облекло с марка Dil.collection. Казваш, че дамската рокля е дуел между умереност и царственост. Интересно ми е кой е цветът, според теб, който е сладостта на скритото в една дамска рокля? Дрехата трябва ли да бъде подчинена на личността на жената?
Да, дрехата трябва да бъде подчинена на личността на жената. Модните тенденции не са нещо, на което жената трябва да робува. Важното е жената да се чувства красива и да ѝ бъде удобно в дрехите ѝ. Вярно е, че точно заради удобството много жени загърбиха роклите и не могат да си се представят без панталони. Да, с дънки е по-удобно да изпълняваш мъжка работа, да мъкнеш торбите и по-бързо да се придвижваш. Роклята създава едно естествено забавяне, което в нашия забързан свят често смятаме, че е минус. Но то всъщност представлява благо за жената, защото нейното основно хармонично състояние е покоят. Често се чуват мнения на жени, че нямало днес „истински мъже“, а аз бих попитала точно тези жени, дали те са „истински жени“ или се нагърбват с мъжки отговорности и задачи. Само истинска жена може да привлече истински мъж и обратното.
Колкото до цвета на роклята/облеклото, то е въпрос и на моментни настроения. Хубаво е разбира се при избор на цвят, десен и модел на дрехите, жените да имат предвид спецификата на тялото, цвета на кожата и на косата си. И да не забравят, че всеки цвят има своята уникална енергия и ние се нуждаем от всички тях, разбира се с индивидуален баланс. Така че, да не изхвърлят с „лека ръка“ никой цвят от гардероба си. Много се разбъбрих за облекло и се сетих за едно мое стихотворение, което за съжаление не съм включила в стихосбирката, но то е в основата на „сладостта“ на моите рокли. Всяко изделие изработвам с любов към клиента и с мисъл за неговото здраве и благоденствие.
Шия дреха от обич. Не за някакви сноби.
С цветни петна ще нашаря платното.
Дребни тревоги ще зашия във джоба,
само колкото да подквасят живота.
И райета ще има от черно до бяло.
Голо рамо ще пусна за любовни копнежи.
И дантела красива ще подпъхна отдолу.
Само колкото трябва – другото ще изрежа.
Шия дреха от обич. И съвсем не е бална.
Простичка, топла и всекидневна.
Но пък струва ми се е съвсем актуална.
с нея да се наметнеш, щом ти стане студено.
А сладостта скрита ли е в поезията? Как да я открием?
Разбира се, че е скрита. Както и сладостта на живота, но е доста различна при различните хора. Хората харесваме такава поезия, при прочита на която се вълнуваме и ни залива позната емоция. Много често съм се сблъсквала с мнение, че щастливите хора не пишат стихове. Даже са ми цитирали стихотворението на Златан Данев
„Щастливите не пишат стихове.
В страданието песента се ражда.
Поетът знае що е скръб и жажда,
и болката на чужди грехове.“
Не споделям това мнение. Всяко творчество е изхвърляне на огромна енергия от мисълта и може да бъде, както стон на душата от мъка, така и песен или сълзи от върховно щастие. Творчество във всяко едно изкуство освен наслада за публиката, може да бъде и терапия за твореца. Всички знаем, че има терапия с музика и звуци, с цветове и форми. Така е и с писането. Творческото писане може да бъде и мощна терапия за опознаване на самия себе си. Преценката вече на твореца е дали иска да сподели в публика освобождаването си от тази енергия. И ако реши да го направи, то какво точно иска да каже на читателите. (усмихва се) Един доста омразен въпрос от часовете по литература, но аз наистина смятам, че не когато пише, но когато реши да публикува, всеки автор трябва да си зададе този въпрос на самия себе си: „Какво искам да кажа на читателите си?“ А аз искам да им казвам и напомням точно това, че добротата, любовта, благодарността, смирението, чистите мисли и добрите помисли е това, което ни носи хармония. Агресията, злобата, омразата, отмъщението рушат.
Очите на Надеждата са зелени, казват. Ако ги погледнем със страх, навярно трудно ще ги срещнем отново. Има ли ключе, което премахва страха. Къде да го открием?
Има, да. Можем да го открием единствено в любовта. Не говоря за романтичната любов към определена личност. Говоря за любовта към живота, към хората, към природата, към всичко, което ни заобикаля. И разбира се, към себе си на първо място. Всички ние сме преживяли свои травми, всички имаме пукнатини и несъвършенства. Докато не се заобичаме и приемем с тях, ще изпитваме страх, от нараняване, от отхвърляне, от не приемане. А докато се страхуваме, често и самите ние нападаме. Нали уж атаката била най-добрата защита… Не казвам да не се променяме и да не се стремим към своя по-добра версия, но да приемем, че сме хора несъвършени, със своите грешки и да се обичаме такива. За себе си знам за какво се моля, а също и какво си пожелавам. И за да не се самоцитирам, ще кажа, че всеки може да разбере какво е то, ако прочете стихосбирката. Ще го намери и между редовете и директно в някои стихотворения.
Ти си член на Литературен клуб „Многоточие“ почти от самото начало. Откриваш ли нещо за себе си в клуба, което по някакъв начин дава отговори на твои въпроси? И как изглежда едно твое многоточие?
Стане ли въпрос за многоточие, никой не може да го опише по добре от Дамян Дамянов:
Многоточие...
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
...Защо – не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият – де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...
Колкото до клуба, радвам се на развитието му. Харесва ми толерантността, добрия тон и настроение. Интересни са конкурсите. Това са едни живи творчески работилници, които стимулират развитието на творците. Личното ми мнение е, че те биха били още по-полезни, ако творците не реагираха така болезнено към мнението на читателите, но… Не е тайна, че творците често са с доста голямо и непреодолимо Его и трудно приемат всякакви забележки. Това е „болест“ не само на пишещите, а и на представители на другите изкуства. Но лично на мен винаги са ми били приятни разговори с други творци, в които се обсъждат по-сериозно плюсовете и минусите на нашите творчески напъни. Това „напъни“ не го казвам с неуважение към никой. Аз съм разбрала, че всяко по-задълбочено мнение ми е полезно. Дали ще го приема или не е друг въпрос, но ще помисля, ще направя собствен анализ. Многоточковци са цветни и различни. Радвам се на всяка нова книга на издателството, които стават все повече.
Като редактор на стихосбирката, аз много харесах стихотворението ти „Люляков дъжд“, не само защото харесвам аромата на люляк. В стихотворението се ражда дъга и някак е топло. В стихотворенията ти присъстват много цветя, природата с цялата ѝ красота. Поетичното ти перо описва и момината сълза. Как изглежда сълзата на поета?
Сълзата на поета е сълзата на човека. Въпреки че читателите по погрешка винаги приемат лирическия герой за самия автор, а това не е задължително, факт е, че за да има сълза, има нещо, което ни е разчувствало. Затова поети пишат за несподелената любов, за наранени чувства, за изгубена вяра, за социална несправедливост – все неща, към които душевността им реагира. Може би моите сълзи са малко в поезията, макар че в живота лесно се разплаквам. Знам, че в живота получаваме повече от това, върху което се фокусираме. Аз искам да се фокусирам върху красивото, доброто, топлото. Върху любовта, във всичките и измерения. Върху благодарността, която често забравяме. Да, хората не сме съвършени и затова светът ни не е, но фокусирайки се върху несъвършенствата, не го правим по-добър.
Пожелай на всички нещо, а може би и любов, която да усещаме най-дълго…
Пожелавам, пожелавам…
Да! Нека всяко „утре“, по-добро да е от „вчера“.
Подслон да има всеки и топличка вечеря.
Любов и светлина в домовете ни да влизат.
Да сме здрави ние и тези, за които ни е грижа.
Добро да правим, вече без причина.
С красота да пълним душевната градина.
И вместо да изпадаме на съжалението в плен –
да благодарим за всеки божи ден.
За подаръците. И за уроците тъй трудни,
от които излизаме по-силни, по-мъдри и по-умни.
„Амин“ да кажа? „Да бъде!“ или просто „Нека!“?
Дни ви пожелавам – богати, щедри, хармонични, леки!
И все пак нека завършим с аромата на цялата цветност на „И нека в живота ме води любовта“, преливаща в лилаво и бяло, където в светлина е любовта, с която ни приветстваш.
Люляков дъжд
Плисна пролетен дъжд и отмина.
Всичко прашно навънка изми...
Слънце весело ни намига,
гъделичка ни с топли лъчи.
Въздух – пълен с прохлада и свежест.
Виж, отсреща се ражда дъга!
Натежават и храсти от прелест,
от ветреца поклащат глава.
И отново събужда се двора
от това ароматно море.
Искам аз да потъна в простора,
в синевата на наше небе.
Ти отново със мен се закачаш,
тръсна клонче – посипа ме дъжд
и листенца – лилави и бели –
се изсипаха тъй изведнъж...
Люлякът днес тържествува,
с аромата си всичко обля.
А на мене така ми се струва,
че омая ме ти… С любовта!
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК 'Многоточие"
