Наскоро той създаде пътеводител за Чипровци, а стихотворенията му за малки и големи достигат с лекота до много хора. Той често представя пред читателя живота – такъв, какъвто е, а неговите разкази винаги са наситени със заразителен хумор, както и с такива истории, които светят от духовното, връзката с родното и перипетиите на живота.
Такъв е и най-новият му сборник – неизмислен е – и е с предусещащото заглавие „Неизмислени разкази“. Историите в него са за отминали времена, за събития, случили се не много отдавна, актуални и днес.
А той е Георги Костодинов.
Ето какво споделя авторът на книгите „Съдба“ и „Градски клюки“ Василена Бел в своята словесна „дисекция“ на „Неизмислени разкази“, която е поместена в книгата му:
„Георги Костодинов, автор на множество съвременни лирични и прозаични творби, пазител на бита, културата и традициите на българина в Северозападна България, за пореден път пренася читателя в света на народната самобитност, насища словото със заразителен хумор, но и с истории за духовните търсения на личността, връзката с родното и перипетиите на живота.
Книгата е низ от разкази, преминали през очите, сърцето и душата на писателя. Разкази за отминали времена, за събития, случили се не много отдавна, актуални и днес. Персонажите са реални личности, съграждани, оставили жив спомен у автора с емблематичното си асоциално поведение, будещо смях, както и такива, които с добротворчеството си са успели да нарисуват прочувствени картини, останали завинаги в ума на твореца.
Многозначността на разказите разкрива двуполюсния характер на съдържанието в книгата. Авторът умело съчетава прозаичното звучене на произведенията с неподправен хумор и сюжети, наситени с покаяние и драматизъм. В книгата се преплитат великодушие и посредственост, гостоприемственост и отчуждение, веселие и тъга и пр. Принципът на противопоставянето разкрива авторовата позиция по отношение на начина, по който е устроен светът с всички свои предимства и недостатъци – изобилие от възможности, житейски обрати и криворазбрани общочовешки ценности.
Действителни хора и събития от миналото оживяват в представите на читателя, подтиквайки го към размисъл. Голяма част от прозаичните разкази звучат хумористично, но и съзидателно. Упрекът към човешките пороци, посредством сатирата, критикува недъзите на обществото и пресъздава греховността у човека като криза на ценности. Учи на самокритичност и порядъчност. Сред персонажите изплуват образите на професионални пияници, прелюбодейци, клеветници, простомислещи и властолюбиви материалисти, чието консервативно и изостанало поведение буди единствено смях у съвременното общество. Авторът изгражда образа на съгражданина в непрестанната му битка с живота. Разказите преминават през призмата на бита и традициите в малките населени места, разкриват предимствата и недостатъците на обикновения човек.
Литературното слово оживява от разговорната интонация на героите. В битовия диалог на моменти проличава езика на средата, а просторечието само по себе си говори за разбиранията и ценностната система на персонажите, която е в разрив с естетическия идеал на духовните личности. Пародийно припознати, местните сънародници, са олицетворение на греховността. Авторът използва принципа на пародията, бурлеската и гротеската, за да пресъздаде чертите на характерите им. Всеки един от тях има някакъв порок – ограничени разбирания, пристрастие към алкохола и чуждите жени, безбожие и пр. Обществениците действат ирационално, постъпките им са глупави и неоправдани (гонене на овен, бране на отровни гъби, иманярство и пр.). Освен че се разкриват чрез словото си, повечето от героите имат прякори (Манчо Печурката, Сандо Палашката, Бари), с което авторът умишлено подчертава тяхната маловажна значимост. Подробностите изместват главното, героичното и религиозното отстъпват пред битовото и греховното.
Макар и само като фон в съдържанието на книгата, и тук проличава любовта на автора към българските традиции, бит и култура, характерни за родното му място (напр. курбан за здраве), както и изобилието от български лични имена и фамилии. Превърнали се в спомени, разказите все още звучат съвременно, защото засягат проблематични аспекти от човешката природа.
Наситени с емоции, останалата част от разказите в книгата са палитра от драматизъм, екзистенциални колебания и психологическа дълбочина. Интригуващите истории на героите отвеждат читателя към спомените на автора от първо лице и негови лични наблюдения върху хората от близкото му обкръжение.
Отново присъства идеята за родното. В разказа „Завръщане“ е представен гибелният ефект от гурбетчийството, което не позволява на героя да се порадва на последните жизнени сили на родителите си. Загубил корените си, човекът губи и себе си.
Темата за родителството е разгърната в няколко емоционални разказа. Синовният дълг и любовта към бащиното огнище, съчетани с дълбока емоционалност, провокират към размисъл за ролята на родителя при изграждането на крехката детска психика. Достойни за уважение са тези, които са отгледали и възпитали личността. Тези, които „деляха от залъка си, за да има за мен, които ме възпитаха да бъда човек, които ме изучиха“. Сълзите в очите на героите ясно подчертават тази духовна връзка между родителите и детето – неразривна, безкрайна и всепречистваща. В светъл ореол изплува споменът за любящата майка и трудещия се от сутрин до вечер баща. Съвършеният родител е онзи, който, въпреки ударите на съдбата, е готов да пожертва себе си в името на детето. Със същата въздействаща сила е представен и образът на родната майка, която не може да се нарече „истинска“ – разкайваща се, но греховна – изоставила първородното си дете, пожалила себе си, отрекла се от родителския си дълг. Синът, който обръща гръб на биологичната си майка, за да прегърне тази, която му е дала най-ценното – направила го е човек, е непреклонен пред бездушието и напълно отдаден на справедливостта. В потока на годините той прощава, но не променя мирогледа си. Доказателство, че времето не лекува белезите. То просто ни учи как да живеем с тях. Истинското щастие за героя остава скрито в духовността и тясната връзка с родното.
Разказите в книгата „Такъв е животът“ се превръщат в зов за очовечаване на човешките взаимоотношения. Те ни показват, че съществуването на човека не трябва да е безцелно – лишено от смисъл, пропито с егоизъм и малодушие. Всеки се нуждае от подкрепа, разбиране и обич. От родителско рамо и здрави корени. В един свят, където цари бездуховността, не може да има любов. Там, където сатирата и сарказмът рисуват човешките характери и взаимоотношения, преобърнатите ценности са гибелни за обществото. Книгата, в духа на минало и настояще, българщина и проницателно светоусещане за пулса на живота, е своеобразно послание за един спокоен и хармоничен свят, където животът създава най-вълнуващите истории.“
Очаквайте „Неизмислени разкази“!
