вторник, 14 февруари 2023 г.

Автори на "Многоточие" с награди от конкурси на празника на любовта и виното...

Многобройни са авторите, издали книги в ИК "Многоточие" с награди в различни литературни конкурси. А в днешния ден на любовта и виното немалка част получиха новината за отличия от Асеновград и Разград. 

Димитър Драганов от гр. Велико Търново, автор на стихосбирката "Портрет на живота" и Големият победител в Първия международен поетичен конкурс "Защо пиша това писмо?", е отличен в Националния поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта“. В същия конкурс Втора награда е присъдена на Петрана Петрова от гр. Враца. Нейната дебютна стихосбирка "Нереално добри времена" е вече в процес на печат и скоро ще е в ръцете на читателите. 

Друг автор е Румяна Пелова от гр. Перник, която е с Втора награда. Наскоро излезе от печат десетата ѝ книга, озаглавена "Стихове с вкус на горчиви кайсиеви ядки". Редакторът на книгата ѝ, гл. редактор и управител на ИК "Многоточие", автор на шестнадесет книги - Ивелина Цветкова - също е отличена в конкурса, който е с тема "Любов и/или война", организиран от от e-Lit.info и Община Разград. 

И в двата литературни конкурса има и други автори на ИК "Многоточие" с награди, които са участници в сборници на издателството - Виолета Михова от гр. Кърджали и Светлана Ангелова от гр. Харманли. 

А ето и наградените стихотворения:

МОМИЧЕТО СЕ КАЗВАШЕ ИРИНА
Жена и мъж на втори коловоз. Пороен дъжд. Асеновград заплака.
Зададох си спонтанния въпрос „Кого ли тази млада дама чака?“.
„Защо ли на перона е сама?“ – запита се душата ми младежка.
„Здравей!“ ако ѝ кажа аз сега, ще бъде ли поредната ми грешка?
Дъждът валя – спектакъл на вода. Сияеха и зъзнещи локви.
Усетих, че пристига любовта. Очите ѝ не бяха никак мокри.
Небето се изливаше над нас! Купето на живота беше тясно.
Животът коментираше на глас обагрената гледка безпристрастно.
Асеновград от облаци отпи дихание на скъпата ни вечност.
Душата ми е чаша. Тя кънти! Къде ли е пенливата ни течност?
Мълчанието молеше да спре. Дали да се реша да го прекъсна?
Миражите на светлите мъже пред тихото момиче ще възкръснат.
Отрони се познатото „Здравей!“ и нашата история започна.
Душата ми извика „Хей, запей!“. Копнежът ни проходи двупосочно.
Навярно ни поникнаха крила. Споделяме живота от години.
Достойно ще загатна пред света. Момичето се казваше Ирина.
Димитър Драганов 
 
 
ЖЕНСКИЯТ ТРЪНЕН ВЕНЕЦ
Светолунна жена, завладяла нощта ми,
златна глътка любов в неуютния свят,
дъх на вино, мечта е преляла в кръвта ми.
Пред Ирина дори и звездите мълчат!
Тя е звън и искра на римувани нощи.
Светъл спомен бленуван, пристъпва към мен.
Някой шепне отнякъде старото „още“.
Днес светът е завивка от вино и лен.
Чаша мъжка любов да изпие до дъно?
Вино? Нека не бъдем кръчмари сега.
Над света е изгряла с венеца си трънен.
Тя вовеки остава магична жена.
Стъклен звън и любов към небе се понасят.
Не пригласям на някакво старо клише.
Пред Ирина животът е светъл и ясен
като вино пенливо, което зове!
 
Димитър Драганов 
 
 
ЛЮБОВТА НЕ ЗАПОЧВА ОТ НАС

Тя не почва от мен и не свършва, достигне ли тебе.
Тя без рамка се сгъва, дъхтяща на летен порой.
И когато се вчесва, допряла небесния гребен,
го разтапя до крехката лава на юнския зной.

Има всички житейски причини да спори за вечност,
да пилее минутите, слепнали в делничен сърп.
Тя усуква спирала на дълго жадувана нежност,
пак изправила гордо на вятъра мъничък гръб.

Оцветява въздишките, скрити зад укор и врява.
По клавирния бял небосвод композира тъга.
Пред студения поглед до малка сълза се стопява
и покълва в кокиче, наболо насред пролетта.

Стяга възли моряшки от всяка пропусната радост,
вие снежни партини сред празния край на света.
От пробития джоб най-последната вяра открадва
и присажда калема към всяко безплодно дърво.

Тя не почва от мен и не свършва, достигне ли тебе.
Тя се стича в пунктири в човешкия бял небосвод.
Като болест коварна и пак като нея потребна.
Като камък Сизифов през краткия стръмен живот.

Петрана Петрова

ИГРА В ПАРКА

Седя сред парка с мойта мила внучка,
аз, бабата на всички времена.
Едно детенце тегли си каручка,
а другите - играят на война.

Прикриват ги приведените храсти,
обсипани с обилни цветове.
Децата заслепени са и праскат
и своите, наред със врагове.

И детска глъчка стига чак до бога,
защото някой чужди непризнал,
опитва да ги вдигне под тревога,
вживял се в ролята на генерал.

На рамото му - лъскави лампази,
от две цветчета с жълтички глави.
Той обич към отечеството пази,
затуй мира във този ден взриви.

И тичат малчуганите из парка,
намокрени от воден пистолет.
А бабата на внучката ми малка,
нали по малко води се поет,

военните им действия записва.
(Един до болка верен хроникьор.)
И вижте - оживява върху листа
тревожно нарисуван мирен взор.

Румяна Пелова

ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Спи, малка умнице, в хамак от цветя.
Над тебе Всемира ще пее.
В съня ти обаче куршуми свистят
и кръв на невинни се лее.

Светът по Украйна е пак полудял.
Аз питам: Русия къде е?
Отлична задача, а коренът - цял,
константата бяга от нея.

Спи, малка умнице, и слушай пак в стих,
как светли редя ти рефрени.
Легенди разказвах, поуки спестих -
това е подарък от мене.

Защото поуката, мое дете,
е вярна и приказно лесна.
Все нявга и в теб обичта ще расте,
когато получиш известие

за гълъба бял на един истерик,
наричан от всички Пикасо.
Това е мирът, извоюван със щик,
от хора с проблемни нагласи.

Румяна Пелова

КЪСЧЕ МИГ РАЗЛЮЛЯН

Бих измислила име на света, в който расна.
Може би ще прилича на избухнал вулкан.
Не на остров Ла Палма, а където угасва
любовта между всички – в късче миг разлюлян.

Може би сме в момент на война между хората
или просто сме в ден, в който дълго вали –
той навярно узрява от смълчаната болка.
Но аз вярвам, аз вярвам, че с любов ще заспи.

Янтра кротко притихва, щом снегът я посипе,
а по дъното рибите си измислят игра.
Ако падне на слънцето лъч по водите,
някой смело ще викне: „Пак дойде пролетта!“

Че и той е такъв – днес светът е в играта
на сезона, където и аз се родих.
Бих му сложила име, ето там, след вратата,
която тъй обещава… Днес кръщавам го Стих.

Утре може да има име с шепот на детство,
а пък после с въздишка… Или с бели коси.
Но пък знам, че когато изпиша го Вечност,
ще е ден, в който няма да има войни!

Ивелина Цветкова

СТЪЛБА

Имам лъскава ваза с прерязано гърло,
но поема живота на цветя от поле,
което помни и стъпките мои... Напълно.
Още помни и тези на съседско дете.

Днес лъхти на пране, на десерт със бисквити,
на канела… На младост! И на зима лъхти.
А домът ми на стълби крепи се – извити –
и на всичко, което и в мене звънти.

Може утре да нямам това, даже друго.
Може ти да го нямаш или някой в Троян.
Може просто денят да посрещне ни грубо
или силно да писне, че докрай е обран.

И дали ще сме същите? Дали ще сме други?
Може би. Само стълби остават зад нас.
И петното от лампата. Ще напомня за лудост,
от тавана ще свети – да подсеща без глас,

че край нас светлината може тъй да погали,
и дори да са мъртви всички земни цветя.
Но тогава дано от любов се похвалим,
че ни има и днес, нас, деца на мира!

Ивелина Цветкова
 

 
 

Резултати от Трети национален литературен конкурс „Истински неща“ 2024 г.

  П Р О Т О К О Л Уважаеми участници, отваряме отново вратите на Трета творческа работилница „Истински неща“, за да обявим класирането. Конк...