В свят, където шумът често заглушава тихите трели на живота, поезията идва като лек шепот, който ни напомня за истински важните неща. Именно така звучи новата стихосбирка на Йорданка Господинова – „Орисия“.
Йорданка Господинова е учител по български език и литература, човек, който е отдал живота си на думите. Тя самата признава: „Цял един живот не ми стигна да се наситя на поезията на Елисавета Багряна. Толкова ми харесва нейният свят. Четях и пишех за нейните стихове.“ Неслучайно дипломните ѝ работи, написани под ръководството на проф. Антоанета Алипиева, са посветени на жената в поезията на Багряна.
Любим автор за нея е и Борис Христов – поетът на тишината, на вътрешния поглед към света. Под ръководството на проф. Румяна Йовева тя изследва „Диалога на прозорците в поезията на Борис Христов“. „Може би повлияна от него – замълчах – видях, че там горе няма нищо и отново слязох“ – споделя авторката.
Живееща в село Нова Камена, Господинова е дълбоко свързана със земята и корените си. Самата тя признава: „Нова Камена е най-хубавото село на света. Трудно замръквам на друго място. Живея в него повече от половин век. А и преди да се родя, си избрах да съм тука.“ Любовта ѝ към природата личи дори в малките радости – засаждането на дръвчета, в пролетните и есенни дни, когато животът се усеща най-силно.
Многократно награждавана в литературни конкурси. Богатото ѝ творчество е и във всеки брой на списанието за съвременна българска литература „Светофари“ (изд. „Многоточие“).
През 2022 г. издателство „Многоточие“ издаде нейната стихосбирка „Слънчева и вятърна“, с която поетесата заяви своя ярък и автентичен глас. А новата книга „Орисия“ е продължение, но и надграждане. В нея има светлина, има тъга, има мъдрост и съзерцание. Има и онзи тънък поетичен усет, който превръща обикновеното в чудо.
Още с първите страници на „Орисия“ попадаме в един свят, където утрото шепти, слънцето рисува жълтеникави линии в небето, а комините „кихат“ пухкави кълбета дим. Тази реалност не е идеализирана, тя е истинска, но в ръцете на поетесата придобива магическо измерение.
Йорданка Господинова ни среща с хора, които живеят на границата между минало и настояще – старци с мъдрост, вплетена в дните им; деца, които тичат безгрижно и разпиляват смеха си като светли искри; женици, които със запалена свещ в църквата събират в молитвата си целия свят.
В поезията ѝ има място за всички – за радостта и за скръбта, за труда и за отдиха, за тишината и за песента. И дори когато се говори за тежестта на живота, стиховете винаги оставят вратичка към светлината.
Едно от най-силните внушения в „Орисия“ е образът на селото. Това е пространство, в което магаренце тича по прашния път, кошерът гъмжи от живот, врабчета се къпят в локвата, а кокошчици кълват край дуварите. Селото е реално, познато, но и митично – превърнато в символ на вечността, на корена, на смисъла.
Така авторката изгражда цялостна художествена картина, в която „денят се търкулва като бяла пита“, облаците носят мислите, а вятърът разпилява мечтите в далечината.
„Орисия“ е не само поетична книга, тя е и философско преживяване. Това е интегрална художествена конструкция, в която личният опит и духовността се сливат с ритъма на природата и ежедневието. Тук поезията не е украшение, а начин да се обясни света – както външния, така и вътрешния.
Творбите на Йорданка Господинова ни карат да се спрем, да вдишаме дълбоко и да видим това, което иначе отминаваме: светлината върху тревата, детския смях, мъдростта в очите на възрастните. Те ни напомнят, че животът е съставен от мигове, и всеки от тях заслужава внимание.
След „Слънчева и вятърна“ и „Орисия“ можем уверено да кажем, че Йорданка Господинова е поетеса, която има какво да остави в съвременната българска литература. Тя е автор, който не търси ефект, а истинност; не гони модерност, а човечност.
На нея пожелаваме здраве и вдъхновение, защото пътят на поета никога не е лесен, но винаги е нужен. А на читателя – приятно четене. Защото, когато затворим „Орисия“, светът навън наистина изглежда по-ярък, по-нежен, по-пълен с чудеса.
Моят ден
Денят ми е оронена пътека,
минаваща през сипеи и дюни.
Забързана, загрижена, полека
разчита в календара древни руни.
Отнася ме вълнуващо морето.
Намирам дом при сините делфини.
Завръщам се притихнала в полето.
Бера от маковете топли рими.
Усмихват ми се хубавите хора,
които срещам горе в канарите.
Доброто в тях е моята опора.
И бисерче безценно ми е в дните.
Препъна ли се – някой ми помага.
Не ме оставят в тъмното да чезна.
Възкръсвам пак от думичката блага.
Затваря се настръхналата бездна.
Когато спирам дъх да си поема,
до мен присядат кротки ветровете.
От моя огън слънцето си взема
и връща ми го в пролетни куплети.
Стопя ли се – денят ми ще е рима.
Ще бъде трепет в радостна поема.
Добрите думи винаги ги има.
Ще пиша пак от Райската вселена.
Селско утро
Всяка сутрин е песенен дворът.
Три петела събуждат света.
Светло утро изгрява простора.
Бързо тръгва усмихнат денят.
Пъстри гребени, човчици алени
и мингишки червени висят.
От перата им, в пламък запалени,
се стаява захласнат снегът.
Крина зърно и топла водица
и ярмица в голяма тава –
храни баба крилати дечица.
После в полога – пълно с яйца.
И с голямата зимна лопата
още рина до пътя снега.
Свидни спомени вкъщи ме чакат.
В топли стихове днес ги редя.
(из „Орисия“)
И. Цветкова
ИК "Многоточие"
