Под повърхността на всяка тишина има история.
Стефан Гечев е автор, в чиято биография се срещат два на пръв поглед несъвместими свята – поезията и правото. Роден през 1968 година в стария Несебър, само на крачка от църквата „Свети Стефан“, той израства сред древни камъни, море и легенди – среда, която рано пробужда чувствителността му към словото. Първите му стихове се появяват още в ученическите години на страниците на вестник „Слънчев бряг“, а поетичните четения в Стара Загора затвърждават усещането, че думите ще останат негов верен спътник.
Пътят му обаче поема в друга посока – към Юридическия факултет на Софийския университет. Следват години, изпълнени с отговорност и напрежение: помощник-следовател, разследващ полицай, старши разследващ полицай. От 2013 година Гечев е адвокат към Софийската адвокатска колегия – професия, която изисква аналитичност, дисциплина и умение да се вглеждаш в човешките истории отвътре.
И може би именно това необичайно съчетание – между строгия свят на закона и свободния свят на поезията – придава на творчеството му неговата особена сила. След дебютната стихосбирка „Пътеката на гларуса“, която го представи като автор с ярко образно мислене и усет към ритъма, Стефан Гечев се завръща с „Мълчана вода“. В нея поетът пътува през географии и епохи, през легенди и реалност, през шумни сцени и тихи вътрешни пространства. Това е книга, в която думите не само описват света – те го пречупват, оглеждат и разкриват в нова светлина.
Днес разговаряме със Стефан Гечев за пътя му, за вдъхновението и за онова, което се крие под повърхността на „мълчаната вода“.
„Пътеката на гларуса“ ли ви отведе към „мълчаната вода“, или пътят между двете книги мина през други вътрешни пространства?
Да, „Пътеката на гларуса“ естествено ме доведе до „Мълчана вода“. Двете книги са като два последователни бряга на едно и също вътрешно пътуване. Първата беше по-динамична, по-ветровита, по-свързана с движението и полета. „Мълчана вода“ вече търси дълбочината, тишината, онова, което остава след шума. Това развитие дойде отвътре, без да го планирам, просто думите сами ме поведоха натам.
Има ли стихотворения в „Мълчана вода“, които носят духа на Несебър, дори и да не го назовават? Морето присъства в много Ваши текстове – като образ, като усещане, като тишина. Това ли е „мълчаната вода“, от която тръгва всичко?
Стихотворението „Солена вода“ е най-прекият мост към Несебър. Но истината е, че духът на родния ми град присъства в много от текстовете, дори когато не се споменава изрично. Морето е първият ми учител по търпение, по дълбочина. То е онази „мълчана вода“, от която тръгва всичко – и като образ, и като усещане, и като вътрешна памет.
Солена вода
Зелени водорасли и медузи
лежат накуп по пясъчния бряг.
Солените вълни, като в джакузи,
шумно приключват дивия си бяг.
Солената вода изхвърля миди
и води малки рибки в плитчините.
Под камъните крият се скариди,
а раците изплуват на скалите!
Солената вода е инкубатор –
в подмолите животът се заражда.
Тук всяка жива твар е гладиатор –
убива или някой я изяжда!
Ако трябва да определите книгата с един образ, кой би бил той?
Бих я определил с два образа – нестинарка и самодива. Нестинарката носи огъня, ритуала, древната сила. Самодивата – тайната, лекотата, неуловимото. „Мълчана вода“ живее точно между тези два полюса.
Има ли стихотворение, което ви „болеше“, докато го създавахте?
„Продавачката на кокичета“. Историята е истинска – бях студент, когато срещнах тази жена. В погледа ѝ имаше едновременно достойнство и тъга, а в ръцете ѝ – най-крехките цветя. Това стихотворение го носих дълго, преди да го напиша. Понякога най-обикновените хора носят най-големите истории.
Къде се срещат външният и вътрешният свят на човека?
В поезията. Там външното се пречупва през вътрешното, а вътрешното намира форма, звук и образ. Поезията е мястото, където двата свята се разбират, където реалността и въображението започват да говорят на един и същи език. В нея човек може да превърне преживяното в смисъл, а чувствата в образи. Поезията е границата, която всъщност не разделя, а свързва – пространство, в което човекът става по-цял, защото и външният, и вътрешният му свят намират общ ритъм.
Коя тишина е по‑силна: тази в природата или тази в човешкото сърце?
Тишината в човешкото сърце. Природата мълчи красиво, но човекът мълчи съдбовно. В тази тишина се раждат решения, страхове, надежди – и стихове.
В стихосбирката пътувате през различни страни, култури и епохи – от Афганистан до Япония, от Сицилия до Китай. Какво търсите в тези далечни светове – нови гледни точки към себе си или нови истории за света?
Търся красотата. Джек Лондон има една книга „Скитник между звездите“. Поетът също е скитник, но между светове, култури, мечти. Пътуването е начин да разшириш хоризонта си, но и да се върнеш към себе си по-цял.
Какво е поезията за Вас – дом или пътуване? Вярвате ли, че тя е форма на безсмъртие?
Поезията е пътуване. Домът е в думите, но движението е в смисъла. А за безсмъртието – вярвам в думите на един от любимите ми поети Владимир Виденов:
„… Няма сиви дъги,
ни квадратни планети.
Няма живи светци.
Няма мъртви поети.“
Поезията остава, дори когато човекът си отиде.
Какво е по-трудно да се опише – бурята или тишината след нея?
Тишината. Бурята е видима, шумна, драматична – тя сама разказва своята история. В нея има движение, сблъсък, енергия, които лесно се превръщат в образи. Но тишината след бурята е истинското изпитание. Там се крият последиците, прозренията, равносметката. Това е моментът, в който човек остава сам със себе си и трябва да чуе онова, което обикновено заглушава. Тишината е по‑трудна за описване, защото е по‑истинска – в нея няма спектакъл, има само истина.
Природата е силно присъстваща в книгата. Какво ви учи тя?
Природата е храм. В нея има ред, мъдрост и търпение – качества, които човек често забравя в бързината на ежедневието. Тя учи на смирение, защото пред величието ѝ разбираш колко малка е човешката суета. Учи и на уважение към всичко живо, към крехките връзки, които поддържат света в равновесие. Природата напомня, че човек е само част от по-голяма картина – не център, а елемент. И когато се вслушаш в нейната тишина, започваш да чуваш по-ясно и собствената си вътрешна истина.
„Планинско езеро“ е едно от най-съзерцателните стихотворения в книгата. Какво е Вашето лично „езеро на тишината“?
Поезията е моето езеро на тишината. Тя изисква фини настройки – да се настроиш към себе си, към света, към онова, което иска да бъде казано, но още не е намерило форма. В този процес има нещо много близко до съзерцанието пред истинско планинско езеро: повърхността е спокойна, но под нея живеят дълбочини, движения, сенки. Езерата – и в природата, и в човешката душа – са оазиси, места, където времето спира и човек може да чуе собствената си тишина. Поезията ми дава точно това пространство.
В „Аргос“ поставяте акцент върху вярността. Защо избрахте именно този момент от „Одисея“?
Имах канарче, което живя дванайсет години. Дочака ме, когато се върнах след дълго отсъствие – и скоро след това умря. Тази вярност, тази преданост, ме върна към Аргос – кучето, което разпознава Одисей. Историята е вечна. И стихотворението „Канарче“ е малък поклон към него.
Какво символизира за Вас образът на Свети Георги?
Свети Георги за мен е водач на народа. Образът му носи сила, смелост и защита – онзи вид духовна опора, която човек търси в трудните моменти. Той е символ на победата над страха, но и на победата над собствените ни слабости. В легендата за Свети Георги има нещо много човешко: не просто героят, който побеждава чудовището, а човекът, който намира куража да се изправи срещу тъмното, срещу неизвестното. Затова този образ присъства в поезията ми – като напомняне, че истинската битка винаги е вътрешна, а истинската победа е тиха, но дълбока.
Има ли „скрит сюжет“ в подредбата на книгата?
Не, подредбата се случи сама. Стихотворенията се наредиха така, както са искали да бъдат прочетени, без предварителен план или схема. Понякога книгата има собствена воля и авторът просто следва нейния вътрешен ритъм. Когато стихотворенията започнат да „дишат“ заедно, те сами намират мястото си – едни се притеглят взаимно, други се отдръпват, трети настояват да бъдат последни или първи. В този смисъл подредбата е по‑скоро откритие, отколкото решение – естествено подреждане на вътрешни състояния, а не конструкция.
Ако трябва да изберете едно стихотворение, което най-добре представя духа на „Мълчана вода“, кое би било то?
„Нестинарка“. В него има огън, ритуал, тишина и движение – всичко, което носи книгата.
Нестинарка
Боса, с икона в ръцете
и с бързи стъпки по жарта,
танцува тя в ритъм със сърцето
и в надпревара със смъртта!
Танцува младото момиче –
то сякаш е от пъкъла дошло.
Ала изглежда някой горе го обича
и не допуска да изпита зло!
Танцува в унес тази нестинарка,
понесла вяра и надежда в юмрук.
Прелита тя над въглените жарки –
напук на болката, на ужаса напук!
Дали е вяра или е магия,
или е някакъв античен ритуал?
Но да надмогнеш огнена стихия –
все още никой никъде не е успял!
Благодаря за този разговор!
Пожелайте нещо на читателите.
Здраве и късмет! И да намират своята тишина, когато им е нужна.
Интервю на Ивелина Цветкова
