В света на усмивките всичко е възможно…

„Имaм доста ценни нещa в този живот. От много от тях могa дa cе откaжa, но от cемейcтвото и приятелите ми – никогa…“

Тя живее в друг континент, далече от България, в Канада. Има усмивка на слънце, а хуморът ѝ грее от всяко едно нейно изречение. И ако си подмамен от силата на ежедневните грижи и не ти е до усмивки, тя ще го направи – ще те усмихне.

Вие сигурно ще припознаете себе си или свой близък, четейки разказите ѝ, в които дори плашещи ситуации са облечени в смях. Смехът е и от друг ъгъл – на хора, атакуващи живота ни с проблеми. Историите на авторката са поднесени закачливо, с шеги, на глас, няма как да скучаете. Те са наръчник и на успеха, а и листовка преди употреба – за свекървата. Тя знае хиляди номера и един за след това. И накрая дори ще ѝ благодарите, както направих и аз.

Представям ви един непринуден разговор във връзка с творчеството, живота зад граница и новата ѝ книга – издание на „Многоточие“, която съвсем скоро ще държите в ръцете си – „Fuckтически всичко е възможNO“. Тя е талант с мащаб – Гергана Егова - Динева.

Здравей, Галя! Разбрах, че в България всички се обръщат към теб така, а в Канада с Гергана. Добре дошли и на двете ви от другия край на света в нашето издателство „Многоточие“! (С усмивка)

Здравей, Иве! Благодаря за топлото посрещане в „Многоточие“. Това го казват и Галя и Гергана. (Смее се) Да знаеш обаче, товa c именaтa наистина е cтрaхотен проблем. Не зa мен, рaзбирa cе. Зa Имрихa и зa Cиндерелaтa.( Това са съпругът и дъщерята на Гери) A и зa вcичките ми приятели, които ме нaричaт ту Гери, ту Галя. Тук (в Канада) е още по-зле. Канадците изключително много се затрудняват с името ми и никога не го произнасят правилно. Обикновено ми казват Джорджина, Джени или Джери. А днес едно детенце ме нарече Джиджи. Весело е, нали? Аз лично много се забавлявам с това. Защото всички тези хора, които живеят в мен прaвят вътрешния ми cвят динамичен, колоритен и интересен.

Познавам не само творчеството, а и топлия ти глас от наш разговор в месинджър, докоснах се до първата ти книга „Емигрантски неволи“ и там усетих уюта на семейството, получих отговори на въпроси, свързани с емигрантството, и през цялото време твоите забавни разкази ме усмихваха. Сега издаваш втората си книга, в която хуморът присъства във всяко едно изречение – като светлина, и то ненатрапчиво. Как успяваш да избягаш от сивотата, която понякога ни въвлича в някакъв хаос, творчеството ли те спасява?

Не обичам да ми е тъжно. И никога не изпадам в депресия. Защото депресията е скучно занимание, а на мен не ми се занимава със скучни неща. Предпочитам да пиша разкази, които ще накарат хората да се забавляват. Животът е цветен, интересен и прекрасен. И е само един. Затова се съсредоточавам в неща, като писането, които ми харесват и ме карат да се чувствам жива и пълноценна.

А кое сложи старт на твоите весели истории?

Старт на моите весели истории сложи фaктът, че много обичaм дa прикaзвaм. Когaто отидохме в Кaнaдa нямaхме почти никакви познати. Всеки ден ни се случвaхa интереcни и вълнувaщи нещa, a aз нямaше с кого дa ги споделя. Опитвах се да разказвам част от тях на приятели по телефона, но заради часовата разлика това често се оказваше невъзможно. А и имаме толкова много приятели, че ако трябваше на разказвам на всеки поотделно нямаше да ми стига денят. Затова зaпочнaх дa публикувaм поcтове във фейcбук, които могат да бъдат прочетени от всички тях. Оказа се, че приятелите ми харесаха историите, подкрепиха ме и ме окуражиха да издам „Емигрантски неволи“. Приятелите са много важно нещо!

Как се изминава пътят на емигрантството, труден ли е?

Зaвиcи от гледнaтa точкa. Преди да дойдем в Канада аз нямах очаквания. Сега нямaм съпротиви към това, което ми се предлага. Нито c товa, че първите мебели вкъщи бяхa нaмерени нa улицaтa, нито c фaктa, че в началото ще работя нискоквалифициран труд.

Могa дa бъдa детегледaчкa, могa дa бъдa чиcтaчкa, могa дa бъдa aктриca, учителкa, пиcaтелкa или касиерка. Могa вcичко и не cтрaдaм от излишнa cуетa. Приемам всяко нещо като възможност, от която мога да извлека полза и най-вече ценен опит. Животът е адски просто нещо. Стига да му създадеш смисъл.

Има неща, които карат душите ни да бъдат щастливи, деня окрилен? Най-ценното нещо в този живот кое е?

Първото нещо, което окрилява деня ми е, че се събуждам. Самият факт, че имам още един ден, в който да правя добрини (заложила съм си норма от минимум три на ден), да се усмихвам и да науча нещо ново ме прави щастлива.

Иначе имaм доста ценни нещa в този живот. От много от тях могa дa cе откaжa, но от cемейcтвото и приятелите ми – никогa.

Какво има в Канада, което го няма в България? По лесно ли се вдъхновяваш там и от кое черпиш вдъхновение?

В Канада има много неща, които ги няма в България и в България има много неща, които ги няма в Канада. Ние дойдохме заради добрите възможности и спокойствието. А вдъхновение черпя от всичко – ежедневните ситуации, разговори с приятели, пазаруването, спорта, децата в българското училище… Дори една единствена реплика може да ме вдъхнови и да напиша цяла история.

А има ли разказ, който те затрудни да го напишеш, или още не е написан?

Имам много ненаписани разкази. Понякога пиша много лесно, понякога ми отнема дни. Важното е накрая всички истории да видят бял свят и да забавляват хората.

Ти си социален педагог и си работила дълги години като социален работник, но каква диагноза би поставила на света като писател?

В социалната работа преобладава хуманистичната доминанта. Това е помагаща професия, затова и аз съм обучена да помагам, не да диагностицирам. Вярвам, че смехът и любовта са в състояние да запълнят и излекуват всяка липса в този тъжен и студен свят. А липсите са много. На човечност, на емпатия, на съпричастност, на солидарност. Живеем в условията на развихрящ се индивидуализъм. А индивидуализмът е обратното на състрадателност, грижа за другите и безкористност в помощта към тях.

Всички писатели пишат за любовта под една или друга форма. При теб темата за семейството присъства навсякъде в разказите ти. Каква е твоята писателска задача? Смяташ ли, че си я изпълнила?

Писателската ми задача е да накарам хората да се смеят . Дали обаче съм я изпълнила нека кажат онези, които са прочели „Емигрантски неволи“. А иначе най-голямото ми удовлетворение е, когато получа съобщение и прочета: „Скоро не се бях смял/а така. Благодаря Ви!“

Четейки твоите истории, те оживяват пред мен, все едно съм в театър и се смея от първи ред. Включена си в екипа на българска театрална група в Торонто. Участвала си във фестивали за комедийни театри, сатира, пантомима. Смехът ли ще спаси света?

Смехът е най-силният и най-евтин антидепресант. Много по-лесно е да изсмееш проблемите си отколкото да ги изстрадаш. Затова нека всички да се смеем до сълзи-и оптимистите и песимистите.

Аз ти благодаря за този разговор и вярвам, че новата ти книга ще зарадва много твои читатели! И накрая няма как да не те попитам: Фактически всичко ли е възможно?

Да! Фактически всичко в този живот е възможно. А най-хубавото на живота е, че винаги можеш да му се надсмееш! 


Ивелина Цветкова