„Ето - аз дишам, работя, живея...“ И тя диша, работи и живее, и стихове пише и ги умее… Тя е Ваня Акъллиева.
Родена на 23 март 1971 година в град Горна Оряховица, но още в ранното ѝ детство семейството се преселва в град Русе, където преминава целият ѝ живот. Тя е страстен читател от ранна детска възраст, а като дете мечтата ѝ е да стане писател или поне учител по български език и литература. Интересът ѝ в областта на поезията обаче се е изчерпвал с творчеството на нашите класици, най-вече към Вапцаров. Научава стихосбирката му „Моторни песни“ наизуст още във втори клас. Но един ден, през 2019г., вече държи дебютния си сборник „Разнолики думи“ – неочакван дори и за нея.
Ваня е член на Литературен клуб „Многоточие“ от март 2020г., във който спечели награда от конкурс със стихотворението „По-добрият човек“.
Имаме основание да вярваме, че Ваня Акъллиева скоро ще ни изненада и с трета стихосбирка, но нека самата тя ни разкаже за втората, която е издание на „Многоточие“ и е със загадъчното име „Основания“.
Всеки е бил запленен от поезията на Вапцаров, но повечето от нас в по-късни години. Какво се случи във втори клас, Ваня?
Много добре си спомням какво и как се случи. През лятната си ваканция, която прекарвах при баба си в град Лясковец, нямах приятелчета, и докато се опитвах да запълвам някак времето си и скучаех, както сега съвременните деца никога не са скучали, попаднах на книги в една от стаите. Разгледах ги, с надеждата да открия нещо интересно, тъй като вече обичах да чета и знаех, че нищо не лекува така добре скуката, както четенето. Така попаднах на стихосбирката на Вапцаров и останах очарована от музиката в нея. Едва ли съм я разбирала тогава, но усещах, че е нещо истинско и искрено. И си измислих игра – да науча цялата стихосбирка наизуст, като се изпитвам сама за всяко стихотворение от началото до края. И до днес ги помня наизуст. Никой друг от българските поети не усещам толкова близък до моята душевност, както е Вапцаров. След много години кандидатствах икономика в Стопанската академия в Свищов с изпит по български език и литература. Нямах време тогава да се подготвям (вече имах работа, семейство, деца) и отидох на късмет на кандидат-студентския изпит. Когато се падна Вапцаров, разбрах, че явно ми е писано да ме приемат. По-лесен автор за мен нямаше как да бъде даден...
Според мен месецът, в който новото те очаква на всеки ъгъл, е месец март. Всичко, което изброих по-горе, се случва през март, а и втората ти стихосбирка сложи начало на „Основания“ сега, когато пролетта се ражда и ни предвещава нещо ново и хубаво. Как посреща новото един счетоводител, каквато е твоята професия, и претворяваш ли всичко дошло с усмивка, каквато е и пролетта?
Март е специален за мен – в него съм родена. На всеки първи март си наричам – каквото е времето на рождения ми ден, такава ще съм и аз през годината. Въпреки че съм разбрала колко е рисковано подобно наричане – случвало се е на 23 март да е както истинско лято, така и люта зима. Пролетта е сбъднато вълшебство, чрез което природата ни показва, че надежда винаги има, че кръгът на сезоните се върти непрестанно и следва ново начало. Какво по-голямо чудо от това…
Колкото до въпроса – дали посрещам с усмивка всичко, което идва в живота ми, отговорът ми е – не. Има време и за тъга, и за черна мъка, и за страдание, както има време и за радостни усмивки. Отричайки тъмните цветове на живота, никой не може да бъде истински и цял. Зад постоянния позитивизъм се крие повече или по-малко фалш.
Случвало ли се е да се изгубиш в редовете на някое твое стихотворение и да не знаеш как да продължиш? Как намираш изхода?
Разбира се. За някои идеи просто още не съм готова. На истински добрите стихотворения думите идват, без да ги търся. Явно идеята е достатъчно отлежала някъде в подсъзнанието ми и аз знам какво искам да кажа, дори и без да го осъзнавам. Случва се да започна нещо и да не стигна далеч. Тогава не ми остава нищо друго, освен на този етап да се откажа. Човек трябва да се научи да оставя нещата, които не подлежат на негов контрол. Така отваря място за други, за които е вече готов. Тук е мястото да кажа, че никога не знам дали ще има следващи стихотворения. Писането е като пътуване в неизвестното – не знаеш какво има отпред. Дори не знаеш дали пътят вече не е свършил.
Имаш стихотворение със заглавие „С поглед на луд“. Какъв е погледът на един луд човек в творчеството ти?
Щастлив, защото е над нещата, на които ние робуваме – пари, суета... Ще ти отговоря най-изчерпателно с едно стихотворение от първата си стихосбирка:
Градският луд
С устремена походка,
и през лято с балтон,
той е гледка самотна
и петно на сив фон.
Но и част от средата,
характерна за тук –
вече песен изпята,
или градският луд.
Въобще не му пука,
че напълно е сам –
само видимо тука
е и някъде там,
дето няма вериги,
ни пари, суета –
там са всички щастливи,
преоткрили света...
И с налудна усмивка,
все така устремен,
той ми леко намигва
и минава край мен.
Аз, напълно нормална,
в миг обръщам очи –
завистта ми е странна.
И дано не личи!
Стихотворението ти „По-добър човек“ беше отличено с трето място в „Многоточие“. Всеки носи положителни и отрицателни черти в себе си. Как определяш кой човек е по-добър от други?
Труден въпрос, но имам отговор на него. По-добрият има едно рядко срещано качество, наречено емпатия. Той умее да се чувства така, както се чувства другия и се стреми да постъпва с ближния си, както би искал да постъпват с него. От лошата постъпка го боли, независимо дали той я върши или я вършат на него. Затова си я позволява рядко – просто има съвест и държи да е чист пред нея.
Като гл.редактор на издателството се запознах със всяко едно стихотворение от книгата ти. В повечето от тях долових скрити послания. Но аз като поет по-лесно усещам това докосване. Мислиш ли, че посланията в стиховете ти ще достигнат до всеки един читател?
Всяко стихотворение е огледало, в което се оглежда читателят. Той не може да види в отражението си нещо повече от собствения си образ. Първоначално не го разбирах и се изненадвах от най-различните интерпретации на читателите. С времето проумях, че никой не може да надскочи себе си такъв, какъвто е в момента, в който чете. А послания трябва да има във всяка творба. Иначе няма смисъл тя да бъде създавана.
Ти си родена в гр.Г.Оряховица, известен като разпределителна гара на всички влакове. Това е един вид кръстопът. Но не само кръстопът, а и точка, от която излизат множество пътища. Аз израснах в този град. Мислиш ли, че всички ние сме пътници в този живот и накъде пътуваме?
Разбира се, че сме пътници. Понякога си стоим сами в купето. Друг път – след като животът пак потегли след някоя спирка, други влизат при нас и сядат, за да пътуваме заедно – понякога за кратко, друг път – за дълго. Посрещаме и изпращаме... Гледаме през прозореца как лети край нас животът, като странични наблюдатели. При дълго пътуване слизаме на някоя по-голяма гара, защото има дълъг престой, за да се поразтъпчем и да погледаме спрелия свят. Пътуваме през целия си живот, както и другите, но все пак различно от тях. Краят на маршрута ни е един и същ. Всички го знаем какъв е, въпреки че не си го избираме сами.
Накрая бих искала да завърша със стихотворението „Пътнически влак“. Пожелай нещо на всички пътници на тази земя, която не можем да наречем наша. А аз ти пожелавам много спирки, но такива като „Основание“, за да ни помахваш с тази усмивка, която имаш сега. И с твоята поезия, защото има основание да я има.
От сърце желая на всички да сме здрави! Да не губим близки, защото много боли. Да станем по-добри хора и постъпваме с другите, както бихме искали те да постъпват с нас. Да сме по-отговорни, защото само отговорният е свободен. Да живеем, сякаш всеки ден ни е последен – със жажда, глад и нестихващо любопитство. Времето ни тук е малко и нека не го губим.
Сърдечно благодаря на ИК "Многоточие" за професионалното и коректно отношение! Бъдете!
Пътнически влак
Пътувам с пътнически влак,
подгонил следващата спирка.
Унася ме със „трака-трак“.
И стряска – с писъка на свирка.
Във мъничкото ми купе
по спирките народ напира.
И всеки носи светове,
за да пътувам със Всемира...
Различни са – едните спят,
а другите им вдигат врява.
А някои влизат в моя свят
и чак до края там остават...
Попитат ли ме: „Докъде?“ –
посочвам мътния прозорец.
И казвам: „Синьото небе!
И ако може – по-нагоре!“...
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл.редактор на ИК "Многоточие"
