„По широкия свят“ е книга на мъдростта, така бих я определила. И не земна, а небесна. Силата на разказите, есетата и очерците, които съдържа, е извлечена от мъдростта за това да обединим силите си в едно, да бъдем задружни. Но тя е и на спомените, с трайната следа, която напомня за себе си днес. Красивото, стойностното и важното не се забравя. В него е и поезията, която присъства на моменти и с красивия си ритъм тактува по белия лист.
Макар че книгата в началото обещава пет години спомени, обхватът ѝ е по-голям, много повече и от самото детство. Четиридесетгодишното вече време на автора все още не е сигурно, че разбира добре възрастните. Но старинните сгради, вековни дървета, храмове, излъчващи тишина и спокойствие, алеите, водещи до безкрая… всичко това е в обхвата на птичата симфония и божествените мелодии биват разкрити.
Дали споменът живее в нас или ние в него, можем да си отговорим, прочитайки „По широкия свят“. Там, където яркостта на реалното е толкова значимо. Макар да е странно, всички ние сме част от спомена, сякаш сме все още там, защото знаем, че ще учим цял живот.
Творческото перо на автора свещ. Лъчезар Лазаров издава най-топлия тон на гласа, който съществува в това, което обичаме. А разходката, която ще си направиш, читателю, из различните чудни места, ще те накара да спиш като къпан, като че ли дава нов живот. Природата оживява, реката-огледало се пълни. И там слънцето гони залеза, и там понякога замлъква птичата песен, храмовете възкръсват, но влакът препуска неспирно, автомобилът криволичи по пътищата, човешките крачки отмерват времето до крайната цел, която е най-важна – да е истинска и да си струва. Ежедневният безспир съществува, колелото се завърта и набира скорост, а перото описва толкова много значими места, но с преобладаващата красота на Черепиш, криволичещата река Искър, подхранвана от своите притоци, манастирът „Седемте престола“, цялото това Искърско дефиле, простряно между няколко дяла на Стара планина, а и лековитото кладенче. Дори тук дишат и хора, които нямат ни дом, ни подслон, ни гроб.
Какво е да се лутаме в тъмата на безверието, маловерието и суеверието? Къде са патриотизмът, трудолюбието, любознанието и гостоприемството? Отговорът се крие тук – вяра, език, традиции.
Книгата на свещ. Лъчезар Лазаров не е урок по езикознание, а съкровени и лични размисли за границите в живота ни; за границите – в миналото и днес.
„…само една единствена граница ни е нужна и важна – и сега, и преди, и винаги: границата между доброто и злото, между истината и лъжата. За да знаем на какво да вярваме и на какво – не. Какво трябва да правим и какво не…
Това не е и урок по география. Оказва се, че тази граница и днес разделя брат от брата, а големи райони, населени от памтивека с българи, остават от другата страна… За жалост и днес, но най-вече в миналото съдбата им е нелека...“ (Из „Граници“
Авторът споделя, че единствен на тази земя страда човекът, че понякога сякаш злото в света надделява, но тогава те трогва човешката съдба. Че някой ни е подвел, че ние можем да си изградим собствено небе, река, собствено слънце. От страданието се раждат хиляди въпроси.
Отговорът се крие там някъде в „По широкия свят“ и в думите на автора ѝ свещ. Лъчезар Лазаров:
„…защото и ние сме едно; и не сме земни, а небесни жители.“
Ивелина Цветкова – редактор
