Решихме да пътуваме. И тази нощ, в навечерието на 24 май, екипът на ИК „Многоточие“ достигна до едно чудно място, където изгревите са толкова красиви, че тамошният свят на буквите пали утрините звънко, а те пък разказват за силата на книгите.
Превозното ни средство беше син камион – този на лирическата от най-новата стихосбирка „Слънчева и вятърна“ с неин автор Йорданка Господинова.
Ако не сте попадали на книга, която да озари лицето ви с пръски искри, то знайте, че тя съществува. „Слънчева и вятърна“ на Йорданка Господинова е гама на светлината. Светоусещането примамва да обичаме повече всичко, което е в нас и около нас. Пътят на стихосбирката е предначертан още чрез заглавието. Този поетичен оазис ще достигне до всичките ви сетива и с радост ще даде път и за следващи книги на авторката.
„Слънчева и вятърна“ е дългоочаквана и е тук с желанието да докосне ценителите на красивата поезия... Тази поезия, която достига дълбоко и някак отвътре те предизвиква да продължиш по пътя на светлината с цялата си радост. Събрала един цял живот с властващата прелест на перото, минала през пукнатините на света...
Ето какво ни разказа по пътя Йорданка Господинова, която дойде в гр. София късно вечерта, за да достигнем по изгрев до село Нова Камена.
Добре дошла в „Откровено за вас“! Светът е наситен с тъмни и светли дни. Защо избра за твоята първа стихосбирка гамата на светлината? И кога проби твоят първи слънчев творчески лъч в света на поезията?
Й.Г.: Благодаря за вниманието към мен. Който ме познава, знае, че ми е много трудно да говоря за себе си. Много от стихотворенията в стихосбирката „Слънчева и вятърна“ са писани, когато съм била осемнайсетгодишна. В ръкописите ми оттогава (напечатани, защото ми бяха купили и печатна машина) слънцето и вятърът са персонифицирани, чувствала съм ги живи, обичащи ме. И заглавието („Слънчева и вятърна“) стои пред стихотворенията вече повече от 30 години. Щяла съм да имам стихосбирка може би още тогава, но се случи нещо странно. Нещо поиска от мен да замълча. Имах избор (като Омировия Ахил, който толкова ми харесваше): кратък живот в слава или да живея спокойно до старини в пукнатините на света. И аз избрах да бъда една от многото. Заради хората, които ме обичат. А първото стихотворение написах много малка. За мама. Тя беше заминала за няколко дни и много ми липсваше. Може би липсите или изобилието, които ни носят дните, ни провокират да изливаме душата си в стихове.
„В безкрая на душата си съм млада.
Танцува синя неподвластна кръв.
И всеки миг за мене е наслада:
„О, миг, поспри!“… да ме докоснеш пръв...“ (Из стихотворението „Аз съм млада“)
Крехкостта на мига често ни предизвиква да се задействаме и да не пропуснем нашия миг, в който можем да сме щастливи. Твоите читатели дълго чакаха стихосбирката ти. Защо реши да избереш днешния миг за „Слънчева и вятърна“ и какво ти донесе той с отпечатването ѝ?
Й.Г.: Свърши моят обет за мълчание. Дълго беше моето говеене – като на Грозданка от народната песен за слънчовата невяста. Вече имах право да говоря. От половин година споделям свои стихотворения във Фейсбук. Дълбоко ме трогна реакцията на моите виртуални приятели. Убеждаваха ме, че трябва да издам стихосбирка. Трудно се реших. Потърсих мнението на специалисти по литература. Да не би аз да си въобразявам, че пиша поезия… Благодаря на Издателство „Многоточие“, че даде живот на моята книжка. Все още се вълнувам. Не смея да я разтворя… Да не би да се разпадне и да се събудя.
Ти си учител по български език и литература. Умело сливаш женската крехкост със заобикалящата ни природа и всичко това е в красив ритъм на поезията. Радостта, че на света съществува жената, е в слънчевия ден на стихотворенията ти. Припомняш и че вятърът може да я отнесе до всеки един, който обича светлината, но и да притихне някъде по пътя. Черпиш ли вдъхновение от учители на поезията, от класиците, които са ни завещали красотата на българската литература?
Й.Г.: Цял един живот не ми стигна да се наситя на поезията на Елисавета Багряна. Толкова ми харесва нейния свят. Четях и пишех за нейните стихове. Имам две дипломни работи, под научното ръководство на проф. Антоанета Алипиева, за Багряна – „Феминистичната тема в поезията на Е. Багряна“ и „ Жената и мъжът в поезията на Е. Багряна“. Борис Христов също много ми е любим. Имам интерпретации и върху негови стихове – „Диалогът на прозорците в поезията на Борис Христов“ – под научното ръководство на проф. Румяна Йовева. Може би и повлияна от него – замълчах – видях, че там горе няма нищо и отново слязох.
„Преди да се науча да говоря –
научих се безмълвно да мълча.
Стоях, стаена, дълго в дом затворен –
в пукнатините сиви на света…“ (Из „Пукнатините на света“)
Какво има в пукнатините на света?
Й.Г.: Пукнатините на света са като напуканата от липса на дъжд земя. Светът е напукан от липса на думи, които сътворяват. Всеки има нужда от животворен дъжд от благословие – да го чуе и да го изрече. Не знам какво има в пукнатините на света. Знам какво няма там. Няма я същността ти – огряна от слънцето, обрулена от вятъра… Няма лист и химикал, с които да си сътворяваш своите поетични вселени…
Поезията е емоционално оцветена мисъл. Често срещаме автори, на които римите са добри, ритмическите стъпки също, но сякаш липсва нещо. Липсва поезия, не докосва, съществува в творбата насилен образ, не ни кара да повярваме или усетим тръпката. За какво е тази литературна епидемия от нахвърляни думи, според теб?
Й.Г.: Фейсбук е станал неизменна част от деня ми. Защото ме среща с творбите на толкова много автори. Кога ли в световната поетична история е било толкова лесно – да бъдем на минута разстояние от раждането на стихотворението. Може би има и слаби поети. Но е добре, че ги има. Може би се доближаваме до идеалния вариант за държава на Платон – всички да са поети.
Днес сякаш всички искат да говорят, но не и да слушат. Дали поетът трябва да замълчи понякога?
Й.Г.: Този въпрос си задавам в момента. Взех да се притеснявам. Натрупаха се новите книги, които трябва да прочета. Май се разприказвах повече, отколкото се вслушвам. Писането е еманация на четенето. Ако искаш да изречеш нещо стойностно, отдели време за мъдростта на другите.
СОФИЯ ПРОЛЕТНА
Пролетта ми целува прозореца.
Той я гледа, разтворил ръце.
Как се радва щастливата столица,
че отново е синьо небе.
Отишли са си злите виелици,
взели в куфари белия сняг.
И отново със своите прелести
ме посреща премъдрият град.
Аз вървя по красивите улици
и се питам какво ли е тя –
най-красивият град на България…
Или само така я видях…
Твоят поглед често достига до градските улици. „Светофари, светофари, спирки, гари, автогари, хора пъстри, градски дебри и пресечки, кротки зебри…“ А в стихотворението ти „Шофьор“ лиричната героиня там има син камион. Вече се качихме с теб в него и пътуваме към с. Нова Камена. Разкажи ми по пътя за това селце от Североизточна България и за всичко, което те вдъхновява там.
Й.Г.: Нова Камена е най-хубавото село на света. Трудно замръквам на друго място. Живея в него повече от половин век. А и преди да се родя, си избрах да съм тука. До 1940 години сме били в село Камана, Румъния. А преди много-много години – в Елена и Котел. Лека-полека хората си заминават – кой в града, кой в чужбина, кой в отвъдното. Има работливи земеделци. Природата обикновено е благосклонна и пълни хамбарите им. Все още има стада кози, овце, крави. И много пчелари. Китни градинки. Оранжерии. Овошки. Гора наблизо. И много вкусна вода за пиене – от недрата на земята. Има и много модерни къщи. Почти няма деца. Вече няма детска градина. Има основно училище. Все още има един магазин. Има самобитни народни песни. Има свои чеда, с които се гордее – герои на труда – учители, лекари, корабоплаватели, летци, трактористи, шофьори, животновъди… Зеленината, птичите песни, безбройните цветя, звукът, който издава щастливия пчелен кошер, многото котки, непослушните кучета, кукуригането на хор от петли, големите сочни праскови, отрупаните с череши дървета… – поезията е част от битието.
В стихосбирката ти присъстват и стихове за деца. Казваш и че
„Небето ни е дало свобода
да бъдем рицари на Светлината
и в слънчеви доспехи на деня
да пазим изгревите на земята.“
Ние всички сме деца на майката Земя. Пожелай ни най-светлия изгрев чрез думите!
Й.Г.: Когато годините станат повечко, човек разбира, че по-ценно от здравето няма. Пожелавам здраве на всички, които Бог е създал с любов. Свидетелствам, че Бог сбъдва желанията ни, чува молитвите ни. Пожелавам на всички да имат възможността да се трудят. Няма по-вкусен хляб от хляба, разчупен от изтръпнали от работа ръце. Безценно е – да пиеш вода, изморен от труда в градината. И да намират време за учене, за четене. Едно от най-големите удоволствия в човешкия живот.
И тъй като вече съмва – хайде с мен в градината:
В ГРАДИНАТА
Сполай ти, Боже! Пак отново съмна.
Душите ни за слънце закопнели.
Прекрасен ден в прозореца ми звънна.
Отвън надничат клонки разцъфтели.
Край печката се грях. Голяма зима.
Плетях си кротко пролетни надежди.
Сега ме чака плодната градина.
Мотиката подпряна бърчи вежди.
Така ми се работи. Птички пеят.
И вятър духа потната ми риза.
Лъчите слънчеви гърба ми греят.
Сам Бог на помощ от Небето слиза.
Изрязвам първо лозето ни старо.
За тежко вино – от мъже се пие.
И правата лопата хващам здраво.
Земята дъхавото грозде крие.
Обичам праскови – горя в наслада.
Сега са нежни розови цветчета.
За пчелните милувки са награда.
Тъй бръмнали са моите дръвчета.
Ще правя сладко – ягоди и вишни.
Да дишаш само аромата стига.
Замират в сладост грижи стогодишни.
Разравям туфичките – въздух влиза.
А кошерите чакат ме в пчелина.
Кристален мед по питите наливат.
Наглеждам си сговорната дружина.
По глътчица безсмъртие отпивам.
Тя – работата – никак не е лека.
След залез слънце още продължава.
Извайва с обич от човек човека.
Душата морна. Хубаво ѝ става.
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова – гл. редактор на ИК „Многоточие“
