Тя е Вероника Иванова, а „Винаги и завинаги“ дойде с първия дъх на лятото, за да отвори писмата на един роман.
Есента е напът да си тръгне и да докосне старта на зимата, където белите листове на един роман ще разказват на още много читатели пред танца на снежинките, че писмата имат свой смисъл. Още повече, че могат да бъдат и в топло гнездо - между две жълти корици, а отпред клеймото да обещава нещо, което наистина може да докосва.
Вероника Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва Втора Испанска гимназия в столицата, а след това учи право в Хъл, Англия. През 2014 г. пише за модната колонка на университетския вестник „The Hullfire“. Номинирана е в категорията „Най-добра статия“ със статията си „In Pursuit of the Best Dressed” („В преследване на най-добре облечените“), чиято тематика е не само вдъхновена от зашеметяващите рокли от Оскарите същата година, а и от сърцераздирателната реч на Лупита Нионг’о, която я подтиква да припомни на всички, че красотата е у всички нас, независимо от раса, пол, сексуална ориентация или размер дрехи. В момента Вероника живее, пише, работи и учи италиански в Лондон.
„Ще те обичам винаги и завинаги“ са думите, написани след всяко писмо между Морена и Чокосмайъл. Обаче тяхното запознанство далеч не започва с тези красиви думи…
Морена е студентка по право и креативно писане, наслаждаваща се на годината си на Еразъм по бреговете на Испания. Заедно с най-добрата ѝ приятелка Беа са отдавна отегчени от постоянното учене, но лекциите им определено стават по-поносими, когато са придружени от сексапилния професор Диас.
Чокосмайъл е адвокат в сферата на интелектуалната собственост, а в свободното си време с удоволствие дава уроци по сърф на дамите, прехласнати по оформеното му шоколадово тяло.
Морена и Чокосмайъл си нямат и понятие за съществуването един на друг, докато пътищата им не се преплитат благодарение на сладоледен „инцидент“. Тя не само не е впечатлена от първата им среща, а и не иска и да си помисля, че ще ѝ се наложи да види отново този досаден, самоуверен и безсрамен флиртаджия.
Въпреки това искрите, прехвърчащи между тях, се превръщат в пожар, когато се озовават на салса дансинга. И така от „инцидент“ запознанството им се превъплъщава в любовна история, споделена чрез писмата им един до друг.
Но защо писмата до Чокосмайъл са адресирани до красив пухкав облак без име на улица, град и пощенски код?
Добре дошла в „Откровено за вас“, Вероника! Наскоро облече прекрасна бяла рокля и свърза живота си с мъжа, пред който изрече „Завинаги“. Но не за тази част от живота ти бих искала да говорим. Да поговорим за романа ти, който пътува успешно към най-различни точки на света.
Аз знам отговора на въпроса „Какво те вдъхнови да напишеш този роман?“, с който завършва „Винаги и завинаги“. Но би ли ни разкрила кое вдъхнови теб, за да сложиш старт за написването му?
Радвам се, че съм в „Откровено за вас“. Благодаря!
Още от малка се опитвам да пиша под някаква форма – поема, кратък разказ, статия, роман. Като всеки пишещ човек съм изпитвала облекчението от това да излея чувствата си на лист хартия. Поради тази причина, когато близък мой роднина почина, предположих, че ще се почувствам по-добре, ако му напиша писмо, адресирано до Рая. Само след първия параграф се вдъхнових да напиша епистоларен роман, а впоследствие реших, че ще бъде любовна история.
Кога утрото може да се определи, че не е ново начало и защо едно надигане сутрин от възглавницата може да се окаже трудно. Как може да оцелее човек в случай, че няма сили да продължи напред?
Болката от загубата на любим човек и разбитото сърце могат да ни накарат да загубим сили и ентусиазъм за всичко останало. Болката заслужава да ѝ бъде отделено време, трябва да си позволим да чувстваме, за да можем да преодолеем това, което ни наранява. Обаче не бива да ѝ се отдаваме безкрайно. В такива моменти е нужно да си припомним, че този, за когото винаги ще сме отговорни и ще трябва да се грижим, е човекът в огледалото. Обичта към самите нас и на тези около нас ни дава нужните криле да полетим над това, което ни сломява, и да продължим напред.
Главните герои на романа ти са си представяли какво ли е да летиш, да имаш крила, да бъдеш свободен като птица, рееща се сред небесата. Колко дълго може да лети думата „завинаги“ и има ли граница между „винаги“ и „завинаги“?
Според мен „винаги“ обхваща времето ни тук, на Земята. „Завинаги“, от друга страна, включва съществуването ни, след като продължим по светлината в тунела.
Книгата ти е добре облечена чрез корицата - дело на Даниел Меразчиев. Изглежда като дебел пощенски плик, а в него са скрити много писма. Защо те трябва да достигнат до читателя и какво би искала да разбереш за себе си чрез тях?
Тези писма трябва да достигнат до читателя, за да му напомнят колко важна е любовта към любимия и към самите нас. „Винаги и завинаги“ също показва, че приятелите са част от нас, те са нашата опора в трудни моменти, често ни дават нужната гледна точка на страничен наблюдател и заедно със семейството ни се радват искрено на нашите успехи.
Това е дебютната ми книга, написана на родния ми език, въпреки че живея в Англия от години. Бих искала да разбера дали писането ми се харесва на българския читател и какво чувства, четейки историята на Морена и Чокосмайъл.
Какво откри за красотата чрез статията ти „В преследване на най-добре облечените“?
Красотата е в очите на гледащия. Всеки от нас има свое собствено възприятие за това кое е естетически красиво. Чрез статията ми открих, че прекалено много хора, включително деца, са подвластни на предразсъдъци. Расизмът има такава мощ, че цветнокожи деца смятат, че няма да са красиви, докато кожата им не стане някак си по-светла. Това не е само историята на Лупита Нионг’о, а на много други момиченца по света. Четейки за нея, се сетих за моя приятелка от Непал, която ми разказа, че, когато е била малка, са избирали коя ще е принцесата по време на игра по цвета на кожата. Момиченцето с най-светла кожа се е смятало за най-красивото и следователно е било принцесата. Проучвайки за и пишейки статията, открих колко е важно да учим децата още от малки, че красотата не съществува само в един цвят и форма, и най-вече, че истинската красота е в това какви хора сме.
Колко грама е тъгата и дали може да олекне с написване на едно писмо до някого?
Тъгата може да е неизмеримо тежка и изливайки чувствата си на няколко реда определено е една смела първа стъпка към превъзмогването ѝ.
„Здравей!
Как си? Глупав въпрос… Как може да си на най-прекрасното място и да не си добре?! При нас всичко е наред, но ти ни липсваш. Гледам към звездите и си мисля за тебе… Не го правя често?! Е, как да го правя често, като зная, че ще решиш, че не съм научила един от най-важните ти уроци: „Мисли положително, посрещай всичко с усмивка!”?…“
С най-важния урок започва романът ти – с посланието „Ако всички мислим положително, светът би бил по-хубав.“ Дори и да ни липсва някой или нещо, бихме могли да достигнем до всичко с усмивка. Сякаш сме настроени така: „Защо да дам, като няма да получа?“. Щастието обаче не се крие в това да очакваш, а да даряваш. Какво има в „стаята“ на Земята, където сме всички ние, и не желаеш да е в нея?
Мисля, че във времето, в което живеем дори само да нямаше войни, светът щеше да е едно много по-добро място.
„Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали сме същите, значи не сме обичали достатъчно.”, са думи на Елиф Шафак. Каква е твоята дефиниция за „достатъчно“ в любовта?
Достатъчно е да гледаме в една посока, да имаме едни и същи морални ценности, да обръщаме внимание един на друг. Любовта е действие и трябва да показваме на човека до нас колко много го обичаме ежедневно. Понякога един малък жест като правенето на сутрешното кафе или пък приготвянето на любимото ястие е достатъчно. Друг път е любов, когато оставиш всичко, за да се увериш, че любимият ти е добре. „Достатъчно“ не е константа и не винаги знаем колко точно е достатъчно. Важното е да даваме най-доброто от себе си.
Книгата ти тръгна към твоите читатели от две посоки към всички краища на света – от България и от Англия. Каква е творческата посока на Вероника Иванова за бъдещи проекти?
Ще се развивам и ще продължа да пиша. Кой знае… може следващият ми проект да е в друг жанр, а може и да разкажа някоя друга бурна любовна история.
А сега нека да си изберем по един красив пухкав облак и да изпратим писмата си до него. Ти какво би написала към днешна дата? Навярно ще ни върне отговор чрез дъжда и слънчевите лъчи.
Какво бих написала… това е въпросът, чийто отговор ще се разбере при получаването на следващия ми ръкопис. (усмихва се)
И нека да завършим с пожелания към твоите читатели.
Пожелавам на
всички мои читатели и читателите на „Издателство Многоточие“ като цяло да
продължават да четат книги, които ги карат да чувстват (независимо какво), и да
не спират да вярват в любовта!
Интервюто направи за вас Ивелина Цветкова - гл. редактор на ИК „Многоточие“
*Книгата може да бъде заявена чрез онлайн магазина на ИК "Многоточие" тук:https://www.facebook.com/izdatelstvo.mnogotochie/
